Когато пристигат в
Райнино преселците от Румъния и от Македония заварват стар жилищен фонд.
Основите на къщите са от
нареден и споен с кал безформен ломен камък. Стените са изградени от кирпичи -
неизпечени тухли, направени от глина, вода и слама. Съставките се омесват
добре, получената смес се пълни в специални калъпи, за да добие паралелепипедна
форма и се оставя да изсъхне на слънце. Друг вариант на стените на тогавашните
къщи е върху основите да се изгради лека дървена конструкция, която се запълва
с преплетени пръти, уплътнени с глина. Замазката е пак от глина, само че жълта.
Тя пък се омесва с плява /ситната слама, която остава след отделянето на
зърното от класовете/. Като финал на тази технология идва варосването на стените отвътре, понякога
и отвън. По подобен начин сега се правят
някои еко къщи. Покривите са скатни, на няколко по-заможни семейства, с керемиди, наричани, кой знае защо
цигански /турски/, когато всъщност са римско изобретение. На всички останали покривите на
къщите са от слама, както и на стопанските постройки в дворовете.
Дайте воля на
въображението си и си представете, че наблюдавате някъде от високо Райнино през
късната есен на 1940 г. С орлов, птичи или, ако повече ви харесва - поглед на съвременен
дрон, ще видите едно сламено сиво, сгушено в мъглата селце; ще видите тесните му
улички - единствено централната частично
е застлана с камък; но този камък е забележим само на места - засипан е от
калта, изстъргана там каруци и цървули, от всички краища на селото. Взорът ви
ще открои три сгради - и трите са построени по време на румънското присъствие –
на бившата застава, на местната управа и на помпата. Помпата се извисява и до с
днес дървената си кула и щъркеловото гнездо и ако впрегнете фантазията си може,
докато наблюдавате нея, да си спомните за Айфеловата. Тази помпа е била единствения
водоизточник в този безводен район. От тук с вода се снабдявали всички околни села.
Един дизелов двигател, като тези за нефтодобив, се обслужва от човек, на който
почти всички са забравили фамилията и го знаят като Георги Помпаджията.Пред
издигната и после извита надолу като чучур метална тръба се редят на опашка конски
и волски каруци, за да напълнят с вода големи каци и бъчви. Водата се изпомпва от 198 метра дълбочина.
В края на 50-те и през
60-те години на 20 век селото бързо се променя. За 15 – 20 години от
кирпичените къщи и сламените покриви не остава нищо - хората си построиха
тухлени къщи и ги покриха с цигли. Първоначално с трошено каменна настилка, а
после и асфалтиран, пътят на юг
позволява осъществяване на автобусни линии към Исперих, Разград и Шумен
и оттам – връзки с останалата част на страната.Построени са важни обществени
сгради: училище, кметство и поща, читалище, магазин, сладкарница, хоремаг
/съкращение от ХОтел, РЕсторант и МАГазин/. Начева се работа по развитие на
художествената самодейност. Един-два пъти седмично гостува подвижно кино –
пристига с една каруца операторът, изчаква да се стъмни и на стената в двора,
където беше детската градина, оживява чудото на седмото изкуство. Селото е елекрифицирано и радиофицирано.
Радиовъзелът е обслужван от Петър Стойчев, по-късно наречен Пешо Ревизора.
Радиоточки има в доста домове и на няколко кръстовища по централната улица.
Последните наподобяват по форма днешните мегафони. По тях се правят съобщения
/заместват глашатаят с барабана!/, касаещи жителите на селото и се слуша
програмата на радио София. Отначало електричеството се ползва основно за
осветление, после се появяват първите радиоапарати, котлони и телевизори.
Построява се водонапорната кула - водопроводни тръби опасват селото по всички
улици. На 10 – 15 къщи правят по една чешма, на улицата. Разходът се плаща
солидарно. Помпата престава да е онази важна част от бита на селото, минава в
„резерва,“ под егидата на тогавашната Гражданска отбрана. По-късно хората
вкарват вода в домовете си и необходимостта от обществените чешми отпада. Селската
фурна е направена – огромно облекчение за жените - от нея всеки може да получи
хляб срещу предоставените му от ТКЗС-то купони. Има купони за бял и за типов
хляб. Появяват се верижните трактори, руските камиони „Молотовки“, вършачки,
косачки, комбайни. Медицинският пункт е открит и се обслужва от Марин Фелдшера.
Той куца с единия крак, което е повод една жена от селото да го попита:
„Марине! Ти нали си доктор, защо куцаш?“.
През 50-те и 60-те
години на миналия век хората от Райнино, с малки изключения, работят в ТКЗС. Това са тежки, следвоенни
години. България, като съюзник на Германия във Втората световна война, съгласно
клаузите на Парижкия мирен договор от 1947 г., е задължена да изплати на
Гърция 45 милиона долара репарации, чиито сегашен еквивалент надхвърля половин
милиард долара. Този дълг се изплаща и с агнешко месо, чиято липса на
българската трапеза образно е илюстрирана от ширещият се по него време тъжен
анекдот: „ Как българина празнува Георгьов ден с агнешко? – Включва фурната,
пуска си „Заблеяло ми агънце“ на Борис Машалов и сяда на масата да хапне, каквото
бог дал“.
Системата на работа в тогавашното ТКЗС се определя от тези условия. Понеже
възнаграждението за положения труд не става веднага с пари, на хората се
раздават стоки и продукти в натура – жито, да си смелят брашно; фасул и други
варива; нерафинирано олио; фуражи – за изхранване на животните от личните им
стопанства и т. н. Тези стоки в края на годината се остойностяват и се
приспадат от общо изчисленото парично
възнаграждение на всеки. Иначе за извършената от кооператорите работа им се
начисляват трудодни. Това е схема с
отложено плащане. Когато стопанската година завърши счетоводните сметки се
приключват от счетоводителя на стопанството Петър Налбантлъев, наследен от Иван Чинков. Експедират се т. н.
държавни доставки - количества, с които
държавата осигурява изхранването на населението си, фуражния си баланс и изплащането
на горе упоменатите репарации. Рееализирана
е на пазара произведената земеделска и животинска продукция. Счетоводителят тегли
калема и отсича, че един трудоден струва толкова и толкова и на тази база всеки
получава изработеното в левове. Това обикновено става ноември-декември и е
своеобразен празник за цялото село. Идва най-после денят, в който може да купиш
я обувки, я дрешки, я книжка или някое лакомство за децата, да разходиш
семейството си до някой град… Но и да отделиш
някой лев настрана, защото пред теб е още една цяла година безпаричие.
Постепенно хората се замогват и започват да мечтаят как ще построят нови
и удобни къщи и ще заличат спомена за беднотията, свързан със старите.
Днес всички сме единодушни, че с каквото и да се заловиш ти трябват
пари. Вероятно нашите предци от онова време са имали същото затруднение. Но
вместо да се окайват и да свиват оправдателно рамене са намерили много
хитроумен изход – вместо с пари да плащат с трудодни.
В Стопанския двор трябва да се строят складове, площадки за сушене на
зърното, краварници, овчарници, пилчарници… Издирват се хора, които притежават
съответните умения и е съставена строителна бригада. Неин ръководите става Никола Джачков. Той
включва като членове дядо Бончо, Ради Балайчето, Петър Чотрев, Чернико Петров и
Чернико Григоров, Кольо Марков, Христо Страдалски и др. По-късно се
присъединяват Рамис и бай Адем с конската каруца с два бели коня. Когато нямат
работа в стопанството майсторите от бригадата си уплътняват времето като строят
къщи. А желаещите от година на година стават все повече.
Подготовката за построяването на една къща е грижливо планиран процес,
който продължава две-три години. Ако притежаваш урегулиран парцел, върху който
да строиш е добре, но ако нямаш – ще трябва да си го купиш. После отиваш в строителния
отдел в Исперих, за да декларираш намерението си и подадеш съответните
документи. Там работи строителния техник Койчо, който има някаква връзка с
Райнино и може да се надяваш на неговата благосклонност. Докато специалистите там
чертаят планове, скици и издават разрешителни ти трябва да свършиш сто неща.
По това време раздаваха т. н. участъци в гората. Имаш задължение да
прочистиш твоя участък. Заболели дървета, храсти и другата малоценна дървесина
са обозначени. Сечеш само маркираното, трупаш на камара. Ако ти предстои да
строиш къща отиваш у дядо Андро, до гьола. Там живее на квартира горският
Георги Ботев, родом от Прелез. Той ще ти разреши да отсечеш и някои други
дървета. Когато си готов с почистването на участъка идва горският, вижда какво
си свършил и вместо да ти плаща, горското ти дава събраните дърва да ги ползваш
за отопление. Но наред с това ти си осигурил и доста дървен материал, който се
оставя да изсъхне добре и чак тогава може да го закараш в дърводелната. Там има
гатер, банцинг и други машини, с които на облите дървета се придава подходящата
форма за корди, попове, греди, мартаци. С какъв транспорт? Като изключим
малкото ва брой камиони и трактори с ремеркета най-масовото средство за
транспортиране на товари от всякакъв характер е все още конската каруца с два
впрегнати коня. Достатъчно е да получиш съгласието на съответния отговорник –
звеновод или бригадир. Щом ти предстои да строиш – прибираш и вършината от твоя
и още от няколко участъка, събираш и складираш слънчогледови и царевични
стебла. Ще ти потрябват, когато започнеш да печеш тухлите. Пепелта от печките
се събира някъде на сухо, тук на помощ идват съседи и роднини - те правят
същото, за теб.
За да се подготви почвата, от която ще се правят тухлите също се изисква
време. За тази дейност се говори с терминология, която е излязла от употреба –
думите са познати, но съдържанието, което се влага в тях е съвсем различно от
днешното. Обикновено още от есента се накопава
и разрохква пръста, за да може да се навлажни добре от дъждовете и
снеговете. Пролетта идва важният човек, който притежава или обслужва онова
чудодейно нещо, наречено преса и ти дава указания – дали да я прехвърлиш
пръста, за да изпръхне, защото е много мокра или трябва да я навлажниш, защото
е суха. Подравняват се площадките, където ще се правят банкетите за съхнене,
канят се роднини, приятели и съседи да помагат. Когато всичко е готово започва
правенето на суровите тухли. Предназначената за тухли пръст се разкопава с
мотика и при нужда се полива, за да придобие необходимата влажност. Ръчната
преса е пристигнала. Майстора пресьор отваря калъпа на пресата и разпилява
вътре суха дървесна пепел, за да не лепне пръстта по стените му. Калъпа се
пълни с пръст, майстора затваря калъпа. В същия миг един човек увисва на лоста
и под действието на собствената му тежест хитроумен механизъм притиска влажната
пръст от всички страни. После лоста се оставя да се вдигне на обичайното си
място горе. Майстора отваря калъпа, вади две сурови тухли, които се поемат от
някого и се редят на ръчна количка - платформа с едно колело. По две, по две -
количката се напълва, за да я закарат на площадката за подреждане и съхнене.
Там човек с по-специални умения реди в банкет суровите тухли една над друга
така, че допирната им площ да е възможно най-малка, а циркулацията на въздуха
да е най-голяма, което позволява по-бързото им изсъхване. Банкетите се покриват
импровизирано с подръчни материали, керемиди или цигли, ако вече си се снабдил
с тях или някой съсед ти услужи.
Когато тухлите изсъхнат те пак се подреждат по специфичен начин във
формата на четириъгълна пресечена пирамида. В основата на пирамидата, от стена
до стена, се оформят няколко огнища - коптори. Тухлите се редят така, че
топлината да може свободно да минава между тях. Цялото това съоръжение се
измазва отвън и частично от горе с жълта глина, омесена със слама, за да се
намали напукването, а с това и загубата на топлина . Запалват се копторите,
гори се вършината и другите събирани за
целта горивни материали, като се поддържа постоянна висока температура в продължение на около 24 часа. Този
важен процес на изпичане на тухлите се наблюдава и коригира от някой, спечелил
си славата на специалист в този занаят. По този начин черните глинени тухли се
превръщат в здрав, червен материал за зидане. За всичко това е нужно
участието поне на 10-на човека. В първите дни след това се наблюдава човек или
животно да не пострада от изгаряне или да започне оттам пожар, а поне седмица наоколо
се носи топло ухание.
Остава да се приготвят циглите. Най-близката фабрика за цигли е в Голям
Поровец. За да се докарат в Райнино е нужно съгласието на някой от шефовете в
ТКЗС да се ползва камион. Някой от шофьорите ще направи този курс – Стоян Проданов,
Цвятко Ковачев, Костадин Филев или Бончо Марков. А за товаренето и
разтоварването ще ти помогне всеки, още повече, ако също му предстои строеж.
С доставката на камък завършва изброяването на дейностите по
подготовката за строеж на къща. Разбира се, тази последователност не е
задължителна, всеки я прави както намери за добре и по приумицата на случая.
Доставя се камък за запълване на основите и камък за цокъла. За цокъла е нужен
по-едър камък – мек варовик, който се поддава на сравнително лесна обработка.
Всички документи вече са готови. Идва Койчо от Исперих и ти дава линия –
забива колчета, които обозначават къде ще е тъй дълго очакваната къща. Стопанинът
се прекръства и вика на помощ всички светии. Пристига бригадата. Бай Кольо
Джачков, построил църквата и поне половината село. С плана в ръце той дава своите
разпореждания. Докато помагачите копаят основите най-сръчните майстори дялат
камъка с причудливи метални инструменти –дарак, чук с остър връх, набити под
ъгъл в дървено трупче в жлебове, парчета от ръчна ножовка. Постепенно
безформеният къс камък се превръща в цокъл с едно лице и още четири равни
стени. Работата е пипкава – един човек на ден може да направи максимум два-три
цокъла, но и отговорна – всеки камък трябва да е прецизно издялан и да си пасва
идеално със съседните. Бракът е почти изключен – не бива стопанинът да се
вкарва в излишни разходи! Даже пръста от изкопаните основи се използва за
спойка.
Предпочитаните калджии по това време са двама – Георги Бугяна и Христо
Димитров. Запрятат те крачоли, влизат в пръста боси и започват да бъркат кал.
Не е лесно, защото К. Джачков не е склонен на компромиси дори в тяхната работа.
Пълнят кофи с кал, които се поемат от помагачите, от ръка на ръка стигат до
предназначеното място и се връщат обратно. Основите се запълват с ломен камък,
споен с кал. Те са поне 70 сантиметра дълбоки – Бай К. Джачков е проучил, че в
Райнино и в най-лютите зими земята не замръзва на такава дълбочина. Отгоре се редят няколко реда дялан камък –
цокъл. До тук са минали седмица-две. Получената вътрешна празнина се запълва с
пръст. Идва ред на зидарията – зидането с тухли, споени с кал, става по-бързо и
за няколко дни новата къща вече извисява стени с зеещи врати и прозорци, а след
още толкова започва реденето на гредите за тавана. Пролуките между тях се
запълват с къси дъски, пръти и други такива материали и после с кал. Покривната конструкция е изцяло дървена.
Върху мартаците се наковава ламперия от дъски, добити при биченето на дървения
материал, върху ламперията – тачки, на които се крепят циглите. Преди да се
започне реденето им на билото се закова окичен с цвете кръст от плодно дърво. Стопанката
премята върху него нова риза с пазвата нагоре. Един от майсторите възвестява на
цялото село, че строежът е стигнал най-високата си точка. Остава само да се
положат циглите. Хората впрягат последни сили. Камъни и кал, тухли и кал,
дървета и кал – всичко е минало през ръцете им. И сега за финал – цигли и
…вездесъщата кал, под тях. Хоросан в тези къщи има на едно едничко място –
замазани са капаците, които възпрепятстват теча от най-високите места на
покрива.
Как се плаща на работниците? Няма договори, подписи и печати. Повечето
хора, участвали в строителството, работят доброволно и безвъзмездно. Помагат.
Те са роднини, съседи, приятели. И такива, които също ще строят и очакват
новодомците да им отвърнат със същия жест. Идват да помагат дори хора от други
села. На майсторите се плаща като стопаните отидат при счетоводителя и прехвърлят устно
уточнен брой трудодни от своите на сметката на всеки от тях. Ей така, отиват,
казват и всичко се урежда. После собствениците викат поп Тодор Ролев да освети
новата им къща и дават банкет, на който канят всички участвали градежа.
Така за 20-на години от сламеното Райнино не остана почти нищо.
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
