Провокирано от Пламен
Киров
Дивата круша е
непретенциозна, вирее до към 1800 метра надморска височина, в това число из
Добруджа и Лудогорието. Среща се като примес в широколистни гори, по поляни, по
ливади и пасища, по долини и хълмове, единично и групово. Има екземпляри на по
300 и повече години. Ражда обилно, плодовете са жълто-зелени, сладко-стипчиви,
с дребни семена. След джанката дивата круша е може би най-разпространеното диворастящо
плодно дърво.
Стотици са местностите в България с наименование „Крушака”.
Обикновено са в близост до селищата и не изискват никакви грижи за поддържането им. Това са
тревисти терени, осеяни с диви круши, които растат, цъфтят, плододават, стареят
и изчезват, а на тяхно място неусетно, като че от само себе си, се появяват
други. Наличието водоизточник е задължително. Защото „Крушака” навсякъде е място, на което пладнуват
стада с животни, а те пладнуват там, където има сянка и вода.
 |
„Крушака”
на Райнино не прави изключение. Това са стотици дървета на различна възраст върху
площ от около 150 декара. Желанието да се разбере кога и как в северните
окрайнини на селото се е появила тази емблематична местност е спохождало не
един любопитен ум и не от вчера. Този
въпрос е вълнувал и райнинчани, отдавна отишли си от този свят. Но всеки от тях,
изглежда, се е изгубвал в дебрите на миналото, без да стигне до
удовлетворителен отговор.Кой знае как и защо паметта ми е съхранила фрагменти
от разговор, на който съм бил непреднамерен свидетел. Ученик съм в отделенията, връщам се вкъщи от
училище. Поръчано ми е да занеса менче с вода на дядо. Пролет е, началото на април,
слънцето припича приятно. Лозята са източно от селото, в блока срещу Летището. Невидимо
някъде стърже трион, после прищраква ножица. Върху голяма купчина лозови пръчки
седят четирима старци. Над главите им се вие лютив дим от качак - саморъчно свити
цигари от суров тютюн в хартийки, нарязани от вестник „Земеделско знаме”. Видът
им излъчва достолепие. Аз подавам менчето на дядо и слушам. Говорят за
„Крушака”.
Георги Марков, роден
1878 година и Димитър Койчев, преселци от Румъния: „Така го заварихме.” „Да, да…
Верно е!” – подкрепя ги Христо Йонин, дошъл да живее тук от Пиринско. Кари
Османов, кореняк райнинчанин: „Така го помня аз „Крушака” откакто съм жив!”. Дядо
Кари подвиква по турски нещо на биволицата
си, която пасе наблизо и разказва как преди
окупацията от румънците гората обграждала Райнино от всички страни. Ако речеш
да идеш до Вазово или Исперих трябвало
да вървиш все през гора. През гора само
бил и пътят до околийския тогава център Тутракан.
Оскъдните писмени сведения
за Райнино и околностите му, допълнени с устни предания на негови жители, дават основание да се твърди,
че „Крушака” се е появил след Руско-турската освободителна война /1877 -1878 г.
/. Развитието на земеделието в началото на 20-ти век изисквало усвояване на
нови земеделски земи и това в Лудогорието ставало с масово изсичане на горите. В
този процес отделни екземпляри оцелели и някои от тях все още стърчат самотно в
землището на Райнино на няколко места в посока към селата Иван Шишманово и
Зебил. От северната гора, към село Подлес, която тогава започвала буквално от
дворовете на последните райнински къщи, били пощадени дивите круши на неголяма
площ, мястото станало пладнище и получило наименованието „Крушака”. Между
крушите останали и няколко дървета от вида черен дъб /пелит/, които вече са
столетници и могат и сега да се видят. Местността не е избрана случайно – от
„Крушака” на север е пáшата в гората, а на запад е излаза към река Царасар/Крапинец.
В ниското струпали дига и преградили пътя на стичащата се дъждовна вода. Край
този гьол към 1960 година още личаха основите на няколко постройки от
съществувала там в миналото махала.
В края на 50-те години на
20-ти век ТКЗС „Златна Добруджа” с. Райнино изгражда овчарници западно от селото, на северния склон
на местността Новия излаз. До окончателното им построяване кооперативните стада
овце от ранна пролет до късна есен се изнасят в т. н. летни животновъдни
лагери. В тях прекарват лятото и дойните крави на кооперацията. Мястото на тези
лагери тогава е на „Крушака”. Всяко стадо има кошара, изплетена от тънки дървени
пръти. Входовете са от южната страна, гърбовете им опират в гората, която
по-късно е изкоренена и превърната в голям земеделски блок. Редом с тези леки
кошари строителната бригада към ТКЗС вдига тухлена постройка за почивка на животновъдите.
Почистват и удълбочават гьола, правят
дигата му по-висока. С водоснабдяването на селото пущат едно тръбно отклонение и
правят чешма с удобни циментови корита за водопой. Сенките на дивите круши, наличието
на вода, близостта на гората и пáшата правят „Крушака” удобен за всички. Освен
за текезесарските стада той беше място и за животните от личните стопанства на
хората. Ако имаш задължение да пасеш някакво добиче да намериш на „Крушака” свой
„колега” беше по-сигурно от където и да е другаде – хлапетии-пастирчета като
теб там колкото щеш! Един тича подир коза, друг е с няколко овчици, трети държи
за юлара теле и гледа увлечените в някаква игра деца. Чернокосо момче се спуска
от ствола на една круша с гнездо, вади от пазвата си уплашено гардже и гордо го
показва на свой приятел. Край тях притичват в ситен тръс черни свине с
настръхнала четина, грухтят и бързат към гората за жълъд, а стопанинът им, с
провесена през рамо торба, едва ги догонва.
Но за райнинчани „Крушака”
неизменно е нещо повече от обикновена поляна, място за водопой, сборен пункт и
отправна точка към местата за пáша. Или поне беше. На „Крушака” имаше игрище,
на което играеше добър за района футболен отбор. Неговите футболисти бяха в
някаква степен местни знаменитости. Събираха се да ги гледат много хора, в това
число и от околните села. В дните, когато отборът играе уличният поток от мъже, ученици,
млади момичета и жени с детски колички се събираше на „Крушака” и се превръщаше
в ентусиазирана публика. На сбора почти винаги се играеше някакъв приятелски
мач, имаше сергии, които продаваха различни лакомства и напитки.
По зеления килим на „Крушака”
можеше да се види как се прибират от празненство по случай Деня на лозаря и винаря
/14 февруари/ окичените с лозови венчета поклонници на Трифон Зарезан. На „Крушака”
се празнуваше 1 май /Ден на труда/, 6 май /Ден на животновъда/, 9 септември
/Национален празник/. Тогава се правеше обща за цялото село трапеза. Продуктите
осигуряваше кооперативното стопанство. Хората идваха само с прибори за хранене,
разстилаха по тревата везани покривки и
поставяха върху тях бутилки с вино и ракия. Готвачите от стола към ТКЗС
разсипваха варива и печива от големи казани и тави. На импровизирана сцена от
украсено със зеленина тракторно ремарке показваха изкуството си ученическите
състави към училището и самодейците от фолклорните групи към читалището. После идваше
ред на хорáта и ръчениците с музиката на местни музиканти.
На „Крушака” се сушеше,
вършееше и вееше боб. Провеждаха се състезания по различни видове спорт в
рамките на ученически и на републикански младежки спартакиади. „Крушака” понякога
биваше и място за усамотение на влюбени двойки. В години на суша там се правеха
молебени за дъжд /пеперуда/, оглавявани от попа и ходжата.
Описаното по-горе може
да изглежда като идилия, но суровата действителност беше друга. Бяха жестоки години
на недоимък, голяма част от произведеното отиваше за доставки, с които
държавата плащаше репарации на победителите във войната. Свинските цървули и
димиените /ръчно тъкани дрехи/ бяха масовото облекло за възрастните. Комат сух хляб
с парче сланина или домашно сирене беше добър обяд за всеки. А ние, децата, така и не успяхме да извадим всички тръни от
босите си нозе, събрани по „Крушака”, даже и след като се разпиляхме по училищата в градовете.
Райнинчани живееха в нищета, водеха полугладно съществуване и се трудеха от тъмно
до тъмно. Не малко от тях се подписваха с намастилен палец, но бяха задружни,
помагаха си безкористно, надяваха се и вярваха искрено, че ги очакват по-добри
дни. Техният и на образованите им деца живот по-късно не опроверга тези
надежди.
Сега „Крушака” е пустош.
Сега там на воля растат високи човешки бой бурени и бодливи храсти. Сега „Крушака”
е царство на влечуги, диви животни и пълчища насекоми. Не личи къде са били
футболното игрище и гьола, а къде беше чешмата помнят само малцина.
Но хората, и преди и сега, приемат „Крушака” като
естествена част от селото и битието си. Вероятно защото след наземното си
пребиваване телата им се преселват во веки веков на негова територия. Единствената улица
на Райнино, която никога не тревясва е тази към селското гробище.
