Шестдесетте години на миналия век.
1.
В празнична зелена униформа срочно служещият ефрейтор Драган Драганов върви пеш по шосето и тръпне от нетърпение. Свалил е фуражката и бърше с длан потното си чело. Остават му пет-шест километра и си е у тях. Шумът зад него, някаква смесица от остро свистене, гръмотевичен тътен и тракане на ламарини се усилва. Иззад завоя изскача автобус. Шофьорът отбива, гумите захапват банкета, вдигат облак пушилка и спират да се въртят на няколко крачки от войника. Пътниците любопитно надничат през прозорците. Предната врата се отваря и от вътре долита глас:
– Ади, войниче! Скачай, че гоня разписание.
Докато отправя поканата си шофьорът подържа с педала на газта оборотите на двигателя. Той гърми, като че ли през ауспуха си стреля с артилерийски снаряди. Автобусът се тресе и подрънква с всичките си чаркове. Под погледите на надигналите се от местата си пътници ефрейтор Драган Драганов се качва, вратата зад него се затваря с трясък. Автобусът изръмжава като разярен звяр, потегля рязко и с подскоци. Гърбовете на пътниците се удрят в облегалките, главите им се клатушкат напред-назад. Артилеристът Драганов, губи равновесие и се стоварва върху гърдеста мома с бедра като цеви на гаубица. Пътниците се превиват от смях. Шофьорът гледа в огледалото за обратно виждане и, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, започва да си тананика „Мило ми е мамо, драго ми е татко...”
– И-и-й! Бат Велико, по-полека, ва. Ши убийш офицерина!
Като вещи по военните дела мъжете си разменят снизходителни усмивки, опрощаващи женското невежество. Всички пътници в автобуса се познават. А Велико – такъв си е той, в главата му само щуротии! Закачките му понякога са като пресолена манджа, но хората си го знаят и не се сърдят.
Драган смутолевя едно „Оп-оп! Извинявай, како…”. В смущението си се подпира с длан на мощното коляно и се изправя. Емоционалната сцена навява носталгични спомени от младостта на две старици с черни забрадки, които си шепнат: „Тоз момчурляк ши да е унука на Драган, на него ми мяза.” Носещият името на дядо си им кима за поздрав с крива усмивка и бърза да се отдалечи. Сяда на първата попаднала му седалка. Няколко човека веднага го наобикалят, ръкуват се, потупват го по рамото, бъбрят дреболии. „Друго е да си сред свои!” – иронизира се Драган и се отпуска на седалката.
Представя си, че вече е в къщи, при Мария. С Мария са връстници и се познават от деца. Бащите им учили заедно в румънско училище. През хиляда деветстотин и четиридесета ги изселили. Още на следващата година ги взели в българската армия, после ги пратили на фронта и стигнали чак до Унгария. В две съседни села живееха семействата им, но не се забравяха и си помагаха в трудното следвоенно време. Гостуваха си често - и по празници, и без особени поводи. Като деца Драган и Мария живееха в бедност, с много лишения, но така беше с всички и не го осъзнаваха в пълнота, докато не отидоха да учат по градовете.
Заети с образованието си не се бяха виждали много отдавна. Когато си взеха зрелостните изпити родителите им решиха, че дипломирането е достатъчно значимо събитие, което освен с абитуриентски бал заслужава да се отбележи и със съвместно празненство. В уречения ден семействата им се събраха. Мария беше облечена с къса червена рокля. Драган я огледа от сандалите до събраната на опашка коса, сякаш я виждаше за първи път. Тя отначало се смути, лицето ѝ почервеня като роклята. А той замръзна на мястото си, краката му отмаляха и остана като вдървен, докато тя не мина покрай него предизвикателно близо и завъртя глава така, че косата ѝ да докосне лицето му. От този ден за Драган настъпиха мъчителни дни на нерешителност и копнеж. Най-сетне се престраши да я потърси. Намери я в читалището, където беше започнала работа в библиотеката. Първоначалната им сдържаност не издържа натиска на чувствата, пропука се и отприщи непознати пориви. Драган взе да прескача до тяхното село с колелото почти всеки ден и това комай се превърна в единственото му занимание тогава. Срещите им не останаха незабелязани. Страховете, че близките им няма да одобрят връзката им, се оказаха напразни – дадоха им благословията си. Неусетно, след бурното лято, дойде есента и те се ожениха, но не можаха да се нарадват един друг. Нямаше и седмица след сватбата, взеха Драган войник. Пратиха го на другия край на България. Мария остана да живее при родителите му, да им помага и да го чака.
От тогава изминаха много месеци. Случи се така, че през това време Мария нито веднъж не му дойде на свиждане. Бяха месеци, в които всяка вечер Драган старателно ограждаше в календарчето изминалия ден и разглеждаше малката ѝ снимка. Едно приятно занимание, което казармата не можа да му отнеме. Бяха дълги месеци на очакване да изтече една година и да го пуснат в полагаем домашен отпуск. Най-накрая това стана и сега му предстоят двадесетина вълнуващи дни с неговата Мария. Приближава се към начало им с всяка измината минута. Автобусът лети по шосето със засадените от двете му страни орехи. Как са се извисили те само за една година! Как са прострели клони над асфалта и са оставили да прозира само ивица небе! Излиза автобусът от този зелен тунел с небесно-син таван, залязващото слънце блести в очите, накъсано като слънчево зайче от короните на дърветата в полезащитния пояс. Пред Драган се показват първите къщи. Това е селцето на Драган. Тук някъде е невидимата граница между Лудогорието и Добруджа. На площада шегаджията Велико прави широк завой, обръща посоката на движение на автобуса и спира пред сладкарницата.
Дали едногодишната раздяла не е охладила чувствата на Мария? Дали го чака? Сигурно е станала още по-хубава… Между множеството лица на пътници и посрещачи на спирката Драган разпознава едно и друго не му трябва.
2.
Улицата е обрасла с есенни треви, примесени с опадали листа. По средата на пътя шините на каруците са издълбали две кривуличещи дири. Гроздоберът е приключил. От избите се носи упойващо ухание на младо вино. Градинките пред къщите пъстреят от хризантеми. Няколко туфи есенни минзухари са пропълзели през плетищата и жълтите им цветове светят като запалени в падащата привечер. Драган и Мария вървят усмихнати, на всяка крачка рамената им се допират. Очите им взаимно се изпиват. Той прехвърля ръка през рамото ѝ и я прегръща. Заслепени от пораждащата желания близост заобикалящият ги свят престава да съществува и те се губят във висините на очакваното сладострастие.
– Бате! Бате-е-е! – иде някъде отдалече тъничко гласче.
Едно девойче зарязва група от пет-шест деца, играещи на „Гори, гори кърпа…” и тича към тях. Босите му нозе тупат в прахоляка, черната му коса се ветрее.
–Бате! Много ми домъчня за тебе!
Малката сестра на Драган се хвърля на врата му, той я притиска към гърдите си.
– Уха! Джено! Много си пораснала! Чак не мога да те нося!
Джена се изхлузва от прегръдката му, застава между двамата и ги хваща за ръцете. Те я повдигат нагоре, тя размахва крака във въздуха и ликуващият ѝ смях кънти звънливо. Но внезапно нещо ѝ хрумва, изтръгва се от ръцете им, устремява се напред, влита през вратичката у тях и крещи:
– Бати си дойде! Бати си дойде!
Нейните и на кака ѝ Мария родители разглеждат камарите от тухли, цигли, ломен камък и дървен материал. Приготвени са за новата къща, която бащата ѝ казва, че ще строи идущата пролет. Джена дърпа майка си за полата: „Мамо! Мамо ма! Бати си дойде!”
Всички излизат на улицата да посрещнат Драган.
– Обадих се на нашите и те дойдоха да те видят. – казва щастливата Мария.
Зад къщата е магарешката каручка на тъста му. С две стари ватенки и пъстра черга са завити колелата, за да не се разсъхват. Магарето гони мухите с опашка, преде с уши и хрупа жълт кочан царевица. Досаждат му десетина кокошки и наежен петел с пъстро оперение. Овцете са налягали из двора и преживят.
Пред къщата, под асмите с черен варатика[1], е изнесена маса. Върху нея са наредени прибори, чаши, шише с ракия, кана с червено вино, салати.
– А заповядайте! – кани ги баща му да седнат и напълва чашите . – Драгане, тебе те искам тук, до мене, както си с униформата.
Настаняват се. Мария придърпва стола си до Драган. Гальовната Джена се намества на коленете му. Двете свати отварят пещта и вадят тавите с печеното агне. Махат посипаната със сол хартия и разсипват. Мария поставя пред всеки димяща чиния с месо, ориз и булгур. Гордият баща на ефрейтор е нахлупил фуражката му и стриктно следи чашите да са пълни, а каната с вино да не е празна.
Празнично светят прозорците на двете стаи на старата Драганова къща. Светят лампите над сундурмата[2], над пещта и на двора. Към гощавката, в чест на отпускаря, се присъединяват съседите. Бащата на Драган кани всеки, който забележи да минава по улицата. Изнасят още една маса, разпъват кабел с монтирана в края му лампа и я закачат под асмите над масата. Иван Страдалски разпъва акордеон и пее с дрезгав глас:
Тренуле, машина мика
Ундел дучи пе Йоника
Мариоара луй ненику мъй-мъй…[3]
– Е-е-х, Мариоара! - провиква се и удря дъното на празната си чаша в масата бащата на Мария. – Свато, сипи, че нещо се натъжих…
Жена му го прекъсва:
– Петре! Да си тръгваме веки. Ядохме, пихме, видяхме се със зетя. Да си ходим, че я виж кое време стана!
– Свате! Ши ма извиняваш, ама да си имаме уважението – няма да разваляш празника! Тъз вечер оставате у нас и толкоз! – натъртва на всяка дума бащата на Драган. – Къде ще си вадите очите в тъмницата с туй магаре? – смекчава той малко тона. – Булка! Иди да постелеш на вашти, че като им се доспи да е готово.
Мария отива да изпълни заръката на свекър си, а той тръгва към мазето. Като се връща вдига към светлината каната и обяснява:
– Тоз път съм я напълнил от другото буре, с белия нохан[4]. Не се е избисрило хубаво сякаш, ама нищо.
Той налива, чука се с всеки направо с каната и се връща на мястото си.
– Боднете си мезе да се пресолите и пийте наздраве по едно прясно!
Драган поглежда часовника си – отдавна е минало полунощ
– Тате, аз отивам да си почина, че се убих днес от път – навежда се Драган към баща си.
– Свате, то като ший тъй и аз отивам да си лягам. – казва майката на Мария. – Те нашти мъже нали ги знайш – още не са отворили приказка за войниклъка, а пък с вино и свирни може и да осъмнат.
– Тъй, тъй… И аз ги оставям – отговаря сватята и събужда заспалата в скута ѝ Джена. Трите влизат в къщата подир Драган.
Там Мария е приготвила всичко. От предишни гостувания знае, че гостите ще спят в едната стая, а домакините в другата. Пружиненото легло до входната врата тази вечер ще е за свекъра и свекървата. Майката на Мария им пожелава лека нощ и отива да си легне във вътрешната стая. За себе си и Драган Мария е поставила на пода вълнен дюшек и джанфезения юрган с извезан плик от чеиза ѝ. Джена се мушка под него и завира глава между възглавниците.
– Джено! Стани от там!
– Мамо… - моли се Джена – искам при бати и кака!
– Не, не! Тъз вечер ще спиш при мене и баща ти. Ела сам тука!
Тя изгася крушката и отива до леглото. Съблича се, ляга и обръща гръб на младите. Намества полузаспалата Джена между нея и стената, притиска я към себе си и придърпва завивката над главата си.
3.
С няколко отмерени движения, усвоени в армията, Драган бързо съблича униформата и се настанява под юргана. Жълтеникав лъч от лампите навън се процежда от ъгъла на прозореца и пада върху импровизираното легло. На Мария не ѝ харесва да свети точно там и отива до прозореца да го заслони с пердето. После вдига ръце и надява на врата си нощницата. Пердето е като осветен отвън екран, върху който се открояват контурите на тъмният ѝ силует. Докато роклята се свлича в краката полите на прозирната нощница бавно обгръщат съблазнителното ѝ тяло. Бавят се върху изпъкналата гръд, спускат се по плоския корем, спират се на извивката на ханша и скриват стройните бедра. Тя развързва конската опашка и косите ѝ се свличат по раменете.
Акордеонистът отвън довършва някаква любовна песен. Чуват се звуци от разместени столове, неясни думи и отдалечаващи се към улицата стъпки. Мария трепва и след няколко бързи крачки се пъхва под завивките при Драган. Търси го опипом и се залепя за гърба му. От близостта ѝ в него лумва огън. Галещите лицето му пръсти чертаят изгарящи следи. Той се обръща към нея и протяга ръце. Външната врата предпазливо проскърцва, през нея нахлува сноп светлина и лека хладина. Те се отдръпват един от друг, затварят очи и се преструват на заспали. Бащата на Мария се промъква покрай стената и влиза при майка ѝ. Тя се мъчи да го вразуми, но приглушеният му говор не секва, докато не завършва дългата си лекция за качествата на бялото вино на свата. Мария и Драган се кискат в шепите си, после чакат в стаята да влезе последният останал навън.
Най-после всички гости си отиват. Лампите навън гаснат една по една и зад пердето на прозореца се прокрадва зората. Вратата се отваря, влиза бащата на Драган. В тъмното стъпките му са несигурни. С облекчение се отпуска на леглото. Джена се размърдва и шепти в просъница:”Бати си дойде!... Искам при бати!”
Сутринта първо се надига свекървата, взема си дрехите и безшумно напуска стаята. След нея става свекърът. После един зад друг се изнизват навън майка ѝ и баща ѝ. Мария въздъхва и се озърта - Драган спи. Поглежда го влюбено, иска ѝ се да го събуди, но ѝ става жал и отпуска глава на възглавницата, унася се. Внезапно се събужда с разтуптяно сърце - до нея права стърчи Джена и трие сънливите си очи. Мария внимателно отмята завивката. Двете се обличат и излизат отвън.
– Булка, ти къде си скочила? – посреща ги от вратата свекървата, хваща Джена за ръката и я придърпва към себе си.
– Нали казахте, че днес ще берем царевица…
– Ми ши берем… Майка ти и баща ти казаха, че ши останат да помогнат. Ти пък остани… при Драган, да се наспи хубаво. Направила съм кръстачки – наяжте се и тогава елате на царевицата!
