Връщам се от училище и
още от вратата ме посреща баба:
– Митко! Хайде,
бабиното, иди! Вземи малкото менче и иди на помпата, да ми донесеш студена
водица.
Гласът на баба иде
откъм одъра, произнася думите с усилие. Дядо е седнал на пръстения под по
турски и с ножа си реже тютюн на парче дъска. С поглед под дебелите си вежди ме
следи как си събувам обувките и се преобличам. После отивам до стената и се
повдигам на пръсти, за да стигна бакърника. На него са поставени котлите, кобилицата
и две калайдисани менчета. От известно време ми се ще да опитам с голямото, за
да не ходя за вода по два-три пъти на ден, но река ли да го взема дядо веднага
ще ме сгълчи: „Малкото вземи, ей! Не чу ли какво каза баба ти.” Дядо не се
занимава повече с мен, започва да реди
ситно накълцания тютюн накрая на зиданата печка да съхне. Аз свалям малкото менче. Баба
ми е разказвала как го е донесла до тук чак от Черна, Тулчанско. Искаше да ѝ
нося вода само с него и да го пазя „като очите си”.
Баба е болнава старица,
майка на баща ми. Винаги е облечена с черна блуза, черна пола и черна забрадка.
През повечето време тя лежи вкъщи на твърдия одър близо до печката. Одърът направи
дядо, когато тя се разболя от стомах. От четири талпи той скова правоъгълна
рамка с крака, отгоре нареди напречно дъски. Мама уши голям плик от кълчищен
плат, напълни го със слама и го разстла върху дъските. От лежането пълнежът на този
дюшек се степваше, ставаше на топки и когато баба лягаше върху него трябваше да
се намества така, че неравностите да не ѝ убиват. Одъра всички наричаха пат, както са наричали подобни легла, докато
са били в Румъния.
Баба се бореше с
болката в стомаха легнала на една страна, свита
като ембрион. Понякога се обръщаше по гръб и под черната ѝ фуста се открояваха повдигнати към ниския
таван кокалести колене. От ден на ден болестта отнемаше силите ѝ. Ставаше от
одъра все по-рядко, колкото да пийне вода от малкото менче, което слагахме
близо до нея. Имаше нощи, през които излизаше навън и с ръка над слабините дълго се
разхождаше по двора.
Хващам бабиното менче за
дръжката и изтичвам на улицата. Тревата покрай плетищата е по-висока и
по-зелена, по средата преминаващите каруци и дъждовете са направили две вдлъбнатини,
по които като завали потича вода към гьола. Подскачам ту с единия, ту с другия
крак. Менчето подрънква мелодично на равни интервали с всеки мой подскок, сякаш
в ръката си имам звънче. Срещу нас живее дядо Петър Чорбаджийски.
Нищо чорбаджийско
нямаше у тези самотно живеещи старци. Имаха един син, Димчо, но той беше се
оженил в друго село и рядко се вясваше. Беднотията им беше като на всички в
онова следвоенно време и си личеше от пръв поглед по оградата от слънчогледови
стебла, по олющената от кирпичените стени мазилка и по някак не на мястото си
желязна вратичка, която винаги зееше
полуотворена. Баба Мария имаше някакво увреждане на гръбначния стълб и вървеше силно приведена напред. Двамата винаги ходеха
заедно. Тя вземаше в едната си ръка оставената до вратата тояжка да се подпира,
с другата се хващаше за дядо Петър.
Поглеждам към къщата им
- тъкмо излизат. Спирам с подскоците и менчето се укротява в ръката
ми. Дядо Петър боде пътечката пред себе си с издялан от дряново дърво бастун.
Аз съм там, стоя срещу тях и гледам като омагьосан. Виждал съм ги десетки пъти,
но пак съм се ококорил и не съм в състояние да обуздая любопитството си. Всеки
път са странна гледка за младите ми очи. Той пристъпва ситно, гледа напред. Тя,
прекършена в кръста, е забила поглед в гумените галоши на краката си. Аз виждам
целия ѝ гръб и покрития със забрадка тил. Наведена така все ми си струва, че е
загубила нещо, че всеки път го търси и все не го намира. Двамата минават отсам
леко полюляващата се портичка и спират под крушата.
Клоните на крушата са
наполовина в двора на дядо Петър, наполовина - на улицата. Земята под дървото е
засипана с петнисти, натъртени при падането плодове. Дядо Петър се спира,
бастунът в протегнатата му напред
ръка трепери и чертае в праха кривулици.
Най- после улучи една круша и я побутна към мен. Аз оставих менчето, клекнах и я взех. Баба Мария, както беше
наведена, повдигна леко едното си рамо и завъртя глава настрани да ме види
по-добре. Позна ме и каза: „Яж, яж да пораснеш!”. Аз мълчаливо избърсах крушата
в ризата си и отхапах. Жълтеникава отвън крушата вътре беше кафява и омекнала.
Зад устните ми се процеди сладникаво стипчив сок, а по езика ми полепнаха
твърди и дребни като пясък частици. Дядо Петър и баба Мария продължиха по пътя
си.
Изправих се и погледът
ми попадна на пречупения връх на крушата. Клонът е обърнат надолу, но не е
паднал, още се държи. По него, между полуизсъхналите
листа, висят увяхнали круши. Изведнъж тази пречупена круша ми заприлича по нещо
на баба Мария, макар, че тогава, ако някой ме беше попитал защо нямаше да мога
да обясня.
– Митьо! – Дядо хич не
е по нежностите. Излязъл е пред нас. Изсушил тютюна си, напълнил го е в
кожената си тютюница и даже си е свил в хартийка от вестник дебела цигара,
която дими в единия край на устата му. – Ей, калпазанино! Ти още ли си тука?
Баба ти докога ще чака!
Хвърлям още един поглед
на пречупения връх на дядо-Петровата круша, грабвам менчето и хуквам да го
пълня. Тъкмо ще видя дали щъркелите са в гнездото си на дървената кула над
помпата, вчера още не бяха отлетели.
Насреща ми вървят двайсетина
гъски, които излизат от гьола. Най-отпред
се перчи едър паток. Опитвам се да мина
пред него, но той се засилва, изпъва напред дългата си шия, започва да съска
като смок и ме хваща за крачола. Сърцето ми тупти като училищното барабанче,
бягам, колкото ме държат краката, менчето дрънчи оглушително и аз едва не се
блъскам във внезапно изпречилият се пред лицето ми плет. Завъртам се да видя
какво прави нападателят ми с червената човка. Патокът се е оттеглил. Стои пред харема
си, плясва няколко пъти с криле и с високо вдигната глава надава победоносен
крясък. Аз опипвам одраскания си нос, оглеждам разпрания си крачол – повредите
са незначителни. Опирам гръб на плета, поемам дълбоко въздух и точно преди да
продължа чувам зад мен някой да се киска. Ухиленото лице на Душко, синът на
чичо Коста Съботянина, наднича през една пролука на плета.
–Хи-хи-хи! Как само се
уплаши!
– Кой, аз ли? Не видя
ли как го ритнах и той избяга.
– Патока щеше да ти
събуе гащите!
Душко винаги е склонен
да преувеличава. Пъхам юмрук в голяма дупка между преплетените пръти, но той се
отдръпва и не мога да го достигна. Оглеждам се и бързо намирам буца засъхнала
кал. Душко се сеща какво ще последва и си плюе на петите.
– Ще ми паднеш ти, ще
видиш тогава… – Опитвам се да го уцеля, но Душко вече се е отдалечил и
хвърлената от мен буца се разпилява подире му. В менчето са попаднали дребни отломки и сега чернеят полепнали на сребристото му дъно. Казвам си, че преди
да го напълня с вода ще трябва да го изплакна.
Стигам до кулата с
щъркеловото гнездо. Миналата есен учителката на нашия клас ни доведе тук да
видим как помпата черпи вода. Виждам Чичо Георги Помпаджията да излиза зад
резервоара и да отива към продълговатата постройка. Маха ми с ръка да го последвам. Аз се подпирам
на зелените дъски на бараката и го наблюдавам от вратата. Той взема дебел кожен
ремък, минава от другата страна, прави там нещо и рязко се изправя. Огромното
туловище изхърква, изхвърля от ауспуха си кълбо черен дим и млъква. Помпаджията
повтори всичко още веднъж и двигателят този път заработи. После ми намигна, застана
пред една голяма ръчка и бавно я изтегли към себе си. Големите зъбни колела се
завъртяха, дебелата верига, проточена в кладенеца, изскърца и започна да се
спуска и да се издига. Помпата оживя. След няколко минути от извитата тръба на
чешмата отвън плисна вода и започна да пълни кацата на някакъв другоселец,
спрял каруцата си под нея. Чакащите зад него се раздвижиха, почнаха да си
подвикват. Не забелязах кога Чичо Георги е застанал до мен. Между боботенето на
машината и глъчката навън го чух да казва:
– Хайде, бягай от тука,
че имам работа.
Изтичах до резервоара и
подложих менчето под единия чучур. Погледът ми се плъзна по четирите насмолени
и скрепени помежду си чамови стълбове на високата кула и спря в празното
гнездо. Високо, високо, в синьото небе над кулата, се виеше ято щъркели. Водата
в менчето преливаше.
Чак сега се сетих, че
баба чака да ѝ занеса прясна вода. Грабнах менчето и се затичах. То се
разплиска и намокри крачола, който патока беше скъсал. Преместих съдинката в
другата ръка и продължих да тичам. Намокри се и другия ми крачол. Пепелта между
пръстите на краката ми се смеси със стичащата се от панталона вода и се
превърна в черна кал. Като наближих до нас погледнах в менчето. Беше се изплискало
повече от половината, а отломките от буцата, с която замервах Душко, се бяха
разтворили и водата приличаше на мътилка, сякаш съм я напълнил от гьола. Огледах се да не ме види някой, излях мръсната
вода и тичешком се върнах на помпата. Старателно измих менчето и го напълних.
На връщане го крепих да не се плиска както никога досега и като стигнах до
дядо-Петровата круша менчето беше пълно до горе. Само че на улицата пред нашата
къща беше излязъл дядо. Стоеше прав, държеше бастуна с едната си ръка и леко
почукваше с него разтворената длан на другата. Бяхме на не повече от десетина
крачки един от друг. Не ми хареса това, което прочетох в очите му. Аз сложих
менчето на земята и замръзнах на мястото си. Дядо пристъпи към мен, аз веднага му
обърнах гръб и побягнах. Покрай мен нещо каза „Фют-фют-фют!”, бастуна на дядо подскочи встрани до плета, после се
плъзна и спря укротен в тревата. Не погледнах повече назад. До вечерта се крих из бъзаците край гьола да чакам мама да се върне от
работа, за да се прибера с нея.
