21 декември, понеделник.
Понеделникът е ден за пазаруване. При
мен е така откакто обявиха пандемията. Излизам от дома си само веднъж седмично,
за да си купя храна и лекарства. Задължително го правя бързо, в определения ми
от държавните власти „зелен” коридор. Избягвам всякакви физически контакти, връщам
се и се затварям вкъщи. От медиите се информирам обстойно за броя на заразените,
излекуваните и починалите за деня от Ковид-19. Прочитам и последната заповед на
здравния министър. Правителствените
разпоредби отдавна са настолната ми книга, с която вечер заспивам и сутрин се
събуждам. Така, бавно и полека, съвсем неусетно, у мен зачена, порасна и се
роди дисциплинирана, хигиенизирана, дистанцирана, унифицирана и маскирана
биологична единица, напълно асоциализирана и с обезличена индвидуалност.
Да излезеш от дома си след шест дни изолация изисква съзнателно усилие и предизвиква леко сърцебиене. Особеното в понеделник, който следва нощта с изгрева на Витлеемската звезда. И друг път се е случвало, но просветени твърдят, че за пръв път след повече от 2000 години, древните източни влъхви и днешните западни шамани видели едно и също явление: Юпитер и Сатурн съединили на небосвода светлината си в ярка звезда, като знамение за появата на спасителя на света. В нощта на този 21 декември, през първата зима след Испанската болест, в която никой не се разболя от грип, аз не видях нищо – небето беше забулено от плътни облаци.
Нямаше как да разбера дали се е родил новият месия. Затова се настаних в стария опел и след няколко завъртания той запърпори недоволно. Навън беше сив декемврийски ден, Витлеемската звезда не се виждаше, но въпреки това някак си ми сочеше пътя. Отведе ме пред хипермаркет на голяма западна верига. Намирам свободно място на обширния паркинг и гася двигателя. Бъркам в джоба за монета, вземам количка за пазаруване и се нареждам на дългата опашка отвън. Върволицата от напазарували се точи към колите. Едър младеж пази на вратите и на мястото на всеки излязъл пуска в магазина един от чакащите, който се реди на друга опашка пред устройство за дезинфекция. Облечени дебело и с маски вместо лица клиентите са различими само по ръст и по цвят на дрехите. Пронизителен писък на съдийска свирка и недвусмислен жест на едрия младеж предотвратяват всеки опит за отклонение от установения ред. Двете опашки от влизащи и излизащи от хипермаркета хора с тракащите си колички изведнъж ми заприличват на влакчето на Мутемет.
Поради недоглеждане през лятото на 1960 година от психиатричната болница на едно малоазийско градче избягали всичките 423 пациенти.
423.
Станало в почивен ден, в отсъствие на шефа на болницата доктор Мутемет, и след обедното похапване, когато анадолската дрямка здраво налегнала персонала, а източния явашлък му попречил да реагира своевременно. Пациентите на болницата отворили вратите и като заливна вълна се пръснали по улиците на целия град. Близките срещи на нормалните граждани с опиянените от свободата си луди и страхът от евентуалните им пакости довели до масова суматоха у хората и сериозна паника у властите. На помощ на градчето пристигнал валията. Спешно бил издирен главният лекар и шеф на болницата доктор Мутемет.
– Какво ще правим, докторе? – попитал кметът. Бил застанал до прозореца в канцеларията си и с тревога наблюдавал клонящото на запад слънце.
Мутемет помълчал и за няколко минути изпаднал в дълбок размисъл. Постепенно мрачното му лице се разведрило. Вдигнал глава и изпратил помощника си да събере целият персонал на психиатрията, а на кмета казал:
– Разпоредете се да ми донесат една свирка!
– Свирка ли? Каква свирка!? – не успял да прикрие недоумението си валията, но след като нямал никаква идея как да помогне махнал с ръка към кмета да изпълни странната молба, макар в съзнанието му да се загнездило съмнението, че нещо в главата на този доктор не е наред.
Когато му донесли свирката Мутемет, сподирян от любопитна тълпа, завел подчинените си на един хълм в окрайнините на селището. Пред очите му се простирал целият град с централната улица, която разполовявала градчето. В противоположния ѝ край се виждала сградата на празната психиатрия. Мутемет свирнал веднъж, подчинените му се подредили зад него и поставили ръце на рамената на стоящите пред тях. Под отривистия съпровод на свирката, колоната ритмично заподскачала и заприпявала: „Пуф-паф! Пуф-паф-паф!” Неочаквано за зяпачите от страничните към главната улица радостно заприиждали пациентите на психиатрията и се хващали на влакчето. Колкото повече наближавали болницата толкова по-шумна, въодушевена и многолюдна ставала лудата върволица.
Това било любимата игра на невменяемите в часовете им за отмора. Сега те били щастливи, че можели да я играят на свобода и под одобрителните възгласи на многолюдна публика. Благодарни били и жителите на градчето, че станали свидетели на такова необикновеното зрелище. Най-сетне „локомотивът” доктор Мутемет спрял композицията от луди „вагони” в двора на психиатрията, наредил на персонала да заключат вратите и да проверят дали всички пациенти са се прибрали. А на пациентите им се искало тази игра никога да не свършва, никога да не свършва...
На свечаряване, по пътя към кметството, кметът бил предоволен и обирал овациите на подопечните му съграждани. Но бил и силно смутен от внезапното изчезване на валията. Не по малко озадачен бил и доктор Мутемет - неговият заместник твърдял, че броят на хората, които влезли в двора на психиатричната болница с играта на влакче е …612.
612!
За такава игра трябва един Мутемет и една съдийска свирка. Тази игра никога не свършва, никога не свършва, никога не свършва...
