Железният баща - Демир баба избира място за теке.

 

С любезното съдействие на Нури Сали.

Какво място заема Райнино /Кьосе Абди/ в легендите за Железния баща - Демир баба? Ако този въпрос предизвиква познавателния ви интерес следващите редове са за вас.

Съществуват фолклорни податки, че легендите за Железния баща водят началото си от хилядолетия. Тези митове са интерпретиран от траки и българи, от християни и мюсюлмани. В наши дни историите за живота и делата на Железния баща – Демир баба са достигнали в множество варианти.

Първите записани сведения намираме в апокрифната книга-житие от 1824 г.  със заглавие „Виляетнаме на Демир баба султан”. Феликс Каниц през 70-те години но 19 век посещава българските земи, описва впечатленията си и прави множество гравюри, между които и  на култовия комплекс Железния баща – Демир баба.

Текето Железния баща - Демир баба. Рисунка на Феликс Каниц 

През 1934 г. Анани Явашов щрихира няколко от легендите. След него, чак през 1972 г., Евгений Тодоров поставя въпроса за произхода им. По темата работят Катерина Венедикова, Диана Гергова, Любомир Миков и др. Но голямата заслуга за записване, хронологизиране и анализиране на легендите за Железния баща – Демир баба е на краеведа, просветителя и патриота Борис Илиев. В малка книжка със заглавие „Железния баща Демир баба” /НПС «Защита» , София, 1991 г./ учителствалият в Райнино автор е събрал 13 фантастични истории. Вариант на една от тях, озаглавена „Дервишинът Хасан Пехливан Баба и името на Желелезния баща”, ще  прочетете по-долу. Тази легенда е свързана с Райнино и се е предавала в семейството на Нури Сали от поколение на поколение.

Археологически разкопки в двора на текето през 1983 – 1991 г. разкриват тракийско светилище от 6 век пр. н. е. – 2 век след н. е. с четири жертвени площадки. Върху скалата личат улеи, под тях са намерени фрагменти от голям глинен съд, в който са се  стичали жертвената кръв и вино. След образуването на българската държава няколко века  мястото е езическо оброчище и е почитано като свещено. Има версия, че с  приемането на християнството оброчището е превърнато в параклис, а впоследствие там възниква манастир под името „Свети Георги”, който просъществувал няколко века под османско владичество.

През 15 и 16 век султан Селим I преселва в Добруджа и Лудогорието големи маси от бунтуващи се алиани, чиито наследници днес са популярни като къзълбаши. Наричали ги  къзълбаши - в превод означава червеноглави - защото носели на чалмите си червени ленти. Някои от тях се заселват в Райнино, тогавашното Кьосе Абди. Алианите са шиити, считат за първи наместник на пророка Мохамед неговият зет Али. Религиозните им обреди са смесица от езически, християнски и мюсюлмански елементи. Те имат икони, палят свещи, боядисват яйца, употребяват алкохол, ядат свинско месо, не посещават джамии. Жените се считат равностойни на мъжете, не носят фереджета и шалвари и участват  в религиозните ритуали. Жертвено животно е овен, с изписан на челото му червен кръст. Най-големият им празник /Хидралез/ съвпада с християнският Гергьовден. Отбелязват Тодоровден и правят Пеперуда – молебен за дъжд.

След идването си в Лудогорието алианите строят теке в местността Сборяново между скалите при извора Петте пръста, върху старото светилище и манастира. Текето представлява ритуален комплекс от сгради до извора с тюрбе – седмоъгълна гробница, в която се счита, че е гробът на Хасан Демир баба Пехливан. Надземната част е огромен дървен ковчег /3,74 метра/ ориентиран на югозапад.

Демир Баба теке е култов паметник, почитан едновременно от християни и мюсюлмани. След Освобождението от турско в Лудогорието се заселват бежанци от Беломорска Тракия, добруджанци от Северна Добруджа, хора от Пазарджишко и Благоевградско. Всички считат мястото с извора за свещено, посещават го, палят свещи, молят се. Заедно с мюсюлманите празнуват Георгьовден и Илинден. Организират се състезания по хвърляне на камък с тасма – кожен ремък, направен като сапан - прашка. Този обичай произтича от вярването, че наследникът на Демир баба решил да построи тюрбето си,  където падне хвърлен от него със сапана  му камък. Според братя Шкорпил до началото на 19 век на отвесната скала над извора е имало издълбан голям кръст. До 1927 г. на купола на тюрбето се издигат едновременно християнски кръст и мюсюлмански полумесец, а вътре стоят редом Корана и Евангелието /Инджил/.

Железния баща – Демир баба, разказва Нури Сали, се появил много векове преди идването на казълбашите.  Било по времето на седемгодишна суша, от която река Царасар пресъхнала. Железния баща – Демир баба забил пръсти в скалата и от пет места бликнала вода. Благодарение на този извор - Петте пръста - Беш пармак - реката пак потекла, напоила долината и така били спасени от жадна смърт хора, животни и растения. Железния баща – Демир баба бил огромен на ръст юнак и можел с един разкрач да стъпи от единия склон на долината на другия. На кръста си държал запасани двуостра брадва и сабя-косатура. Обут бил в железни обуща. Яздел верния си кон Аладжата /Пъстрия/, до който винаги подскачало кучето му Синджирлия. Земята си обработвал с железен плуг, теглен от два бивола - Караман и Сакар. Бил покровител на живущите в Лудогорието и Добруджа, научил ги да правят сечива от желязо и затова хората с благодарност го нарекли Железния баща – Демир баба.

В началото на 16 век, когато в Лудогорието идват алианите,  суетния султан Мурат вече бил оковал и хвърлил в тъмница за 300 години Железния баща. Направил го от завист, защото Демир баба изпонатръшкал всичките султански пехливани. В яростта си Мурат заповядал земите в Добруджа и Лудогорието да бъдат опустошени и те заприличали на пепелище /тозлук/. Но споменът за добрините и юначествата на Железния баща – Демир баба не били забравени. Хората го очаквали и се надявали да ги отърве от несгодите. Често ходели при извора Петте пръста - Беш пармак и викали Железния баща – Демир баба да се яви: „Ела, да ни спасиш, бащице-е-е-е!”. Отговаряло им само ехото: „Е-е-е...”. Тръгнал слух, че той може да се появи в друг образ и под друго име. Онеправданите винаги имат нужда от герой-закрилник и ако той не съществува те си го измислят. Така било с Крали Марко, така станало и с Хасан Демир баба Пехливан. Един от водачите на къзълбашките дервиши, Акязълъ баба /Белопишещият баща/ започнал да проповядва: „Щом хората чакат Железен баща – Демир баба ние ще им го дадем. Но за да е почитан и от мюсюлмани и от християни трябва да е с баща къзълбашки дервиш и майка от местен род, наскоро приела правата вяра”. Акязълъ баба намерил подходящи за тази работа неговия ученик Али и мома на име Зайде. Али, освен че бил вещ в алианството, носел и името на първия наместник на пророка, а Зайде имала  знатно християнско потекло. Оженили ги, вдигнали нечувана сватба. „От този съюз ще се роди наследника на Железния баща – Демир баба – пророкувал Акязълъ баба. Когато това стане ще ме чакате - аз ще дойда и ще му дам име.”

Родило се момче, но за дълго си останало без име – родителите му чакали, както им поръчал Белопишещият. Чак на седмата година той се появил, именувал детето Хасан и го взел при себе си. Хасан се стараел с книгите, растял по-едър от връсниците си, в игрите лесно ги побеждавал, затова го нарекли Хасан Пехливан. Като пораснал го извикали аскер да се включи в поход на султана към Будапеща. Харесало му да е войник, забравил за мисията си, но бил заставен от родителите си да се върне и да продължи обучението си. Минало още много време и най-после Белопишещият баща преценил, че Хасан Пехливан е усвоил мъдростите на алианството и притежава остатъчно сила да изпълни предназначението си. Повдигнал бялата си глава, огледал за последно израсналия като великан мъж и казал: „От днес се казваш Хасан Демир баба Пехливан. Ти си новият закрилник на онеправданите и наследникът на Железния баща – Демир баба. Върви сред хората и множи неговата и твоята слава и мъдрост!”

            Тръгнал Хасан Демир баба Пехливан по Добруджа и Лудогорието да търси място за живеене и за тюрбе, където един ден неговите поклоници да се молят и отдават почитта си. Обиколил много села, но навсякъде го прогонвали: „Върви си по пътя. Не си ти този, когото чакаме!” Отчаял се Хасан Демир баба Пехливан, седнал на един голям камък и се замислил какво юначество да извърши, за да го приемат.

Откачил от пояса сапана си – голямо парче волска кожа с пришити към него дълги тасми. Мушнал камъка в сапана, хванал тасмите за краищата и ги развъртял над главата си. Изхвърчал големият камък от сапана, изсвирил във въздуха и паднал в Драгомъж – село до Исперих. Отишъл Хасан Демир баба Пехливан в Драгомъж да иска място за теке. Но и там го изгонили. В отговор той прокълнал селото им завинаги да си остане малко и незначително.

Заредил пак сапана Хасан Демир баба Пехливан, хвърлил камъка. Този път той паднал в Канипе – днешното Зебил, Силистренско. И тук не му дали място. За трети път заредил огромната си прашка юнака и запратил камъка в Райнино – тогава се казвало Кьосе Абди. Камъкът паднал в двора на някой си Кара Хасан. След 1940 г. в къщи на това място са живели Георги Бъчваров и Чернико Желев.  Кара Хасан също отказал да даде от имота си. Разсърдил се Хасан Демир баба Пехливан, проклел и двете села: „Канипе нин йьокюзлери сакар олсун, Кьосе Абди нин къзларъ качар олсун!” В свободен превод /Н. Сали/ - „Воловете на Канипе да бъдат с бяло на челото, а момичетата на Кьосе Абди да пристават.” Смислово това означава воловете на Канипе да се познават отдалеч и никой да не ги купува, а момичетата от Кьосе Абди да не слушат родителите си и да се женят на своя глава.

Накрая Хасан Демир баба Пехливан отишъл в Свещари. Един козар го насочил към извора Петте пръста. Там бил построен ритуалния комплекс и местността  възвърнала старата си слава.

Незнайно как – дали е бил там или някой отнякъде го е донесъл - на улицата до къщата на Кара Хасан в началото на 20-ти век имало голям камък с отвор в средата, който сам човек не би могъл и да помръдне. Цветът му трудно се различавал, защото бил целият покрит с  восък. В Райнино тогава имало почти петдесет уста миллет  семейства, двайсетина християнски и около триста къзълбашки къщи. Независимо дали са алиани или православни, поклонници на Железния баща – Демир баба или на Хасан Демир баба Пехливан те често се събирали покрай камъка, палели свещи и се молели.  

Но една историческа личност, която и да е тя, не може да замести напълно митичният Железния баща – Демир баба. Разнесла се вестта за завръщането на юнака и покровителя на онеправданите, поклонници започнали да посещават текето и да носят дарове. Искали да вярват, но били и озадачени – железните обуща на Железния баща – Демир баба винаги били до вратата, а косатурата му – окачена на стената. Към тях новият светец не посягал – нямал той тази мощ, за да ги ползва, завършва разказа си Нури Сали /Нури Бейтулов/.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права

Дяволът и неговите братя

 Било...

Е, било, когато било.

Обикалял Дяволът двете земни полушария и добросъвестно вършел пъклените си дела.  Благодарен бил и потривал доволно ръце - злото превземало все по-големи територии. Но този успех имал и обратен резултат -  доброто също започнало да се множи. За Дявола се отворила още работа. Освен да произвежда злини трябвало да унищожава и добрини. В последвалите събития паднали много ангели на доброто. Сред тях имало не малко такива, които вместо ангелска смърт   избрали да служат на Дявола. С новите попълнения съпротивата на доброто била омаломощена. Злото продължило да разширява влиянието си. Но неприятностите на Дявола не свършили тук.

Минало, колкото минало.

Между хората плъзнал слух за някаква богоизбрана земя, в която Дяволът не бил стъпвал. Благословен бил този край със синьо небе, величествени планини, плодородни равнини, бистри реки, красиво море и кристален  въздух. В бялата зима на тази приказна страна зачевала пищна пролет. Тя, тази слънчева невеста,  наливала снага чрез лятото, за да роди благодатна есен. Царувало там щастие и щедро изобилие. Дяволът решил да се намеси и веднага да пресече тази ерес. Но му липсвала достатъчно информация. Открай време нямал вяра на независимите социолози и затова сам си правел изследванията.  Намятал стара пелерина, покривал рогата и косматите си уши с гугла, скривал копитата си в обувки и излизал на улицата по тъмно да  слуша какво си говорят простосмъртните.  Като анализирал видяното и чутото стигнал до извода, че колкото повече се множат злините толкова повече   стават мечтите на хората. „Да му се не види макар! – проклел Дяволът. – Излиза, че на божия свят създадеш ли злина срещу нея веднага се пръква  добрина. Да риташ с копито срещу такъв ръжен е безполезно!”

Понеже един социолог винаги е малко демагог, та и Дяволът, след дълбок размисъл, извъртял извода според изгодата си: „Значи, - определил той - колкото по-големи злини има, толкова по-големи са мечтите на хората. Следователно, мечтите са нещо добро за моето амплоа” И тук Дяволът изпаднал в смислов, идеологически и практически цайтнот. Той, олицетворението на злото, с това си логично заключение, бил принуден да признае, че в битността му на злосторник има и нещо добро: „В края на краищата дяволската истина е, че ако на този свят нямаше кой да прави добро щях да си остана безработен!” Дяволът бил на път да достигне състояние на меланхоличен песимизъм и катастрофално бездействие. Все пак намерил воля и извадил това камъче, заседнало в двукопитното му ходило: „Хайде сега! Тази мисловна конструкция, която сам сътвори, е все още хипотеза и не може да те депресира!”

Поради всички тези терзания от тук насетне Дяволът прибавил нова черта в нрава си – цинизъм: „Мамицата му! Нека си мечтаят! – отсякъл накрая. – Това не ми пречи да си плета дяволската кошница”.

Спешно събрал цялата си армия от падналите ангели и симпатизанти. Огледал ги под четинестите си вежди и се обнадеждил от факта, че като брой те ставали все повече. Но бил и  разтревожен – подлизурковците с ангелски вид от известно време му донасяли, че най-близкият му антураж  вече не бил така лоялен. Едни безцеремонно демонстрирали високия си ерархичен статус, у втори се забелязвал уклон към разкол. Трети  от падналите ангели и ангелки го ударили на живот и се превърнали в не малки дяволи с богат арсенал от дяволии. Четвърти най-егоистично дезертирали от каузата и търсили самостоятелен път с дяволити номера. Застанал зад високата си катедра Дяволът застрашително насочил рога към аудиторията. Когато залата почтително утихнала той дръпнал една строга реч. Акцентът в нея бил: „Мамка му! Идете при хората! Накарайте ги да мечтаят. Всички до един! Големи мечти да мечтаят, мамицата им! И ще бъдете възнаградени!”

Въоръжени с новата директива всички с голямо усърдие и несекващ ентусиазъм се заели с това, което умеят най-добре – да правят злини, да предизвикват неприятности и да се облагодетелстват при всеки удобен случай.

Минало още, колкото минало.

Докато създавали организирани престъпни групи, творили и синхронизирали закони, обмисляли концепции, правили програми с финансови рамки, приемали бюджети за предизвикване на кризи, бедствия и нещастия Дяволът направил две важни констатации. Първата, че не винаги е нужно да се напрягаш, за да навредиш. В редица случаи да не правиш нищо се оказва по-голямо зло от каквато и да е вреда, сътворена с пот. Втората, хората се намножили, ставали все повече на брой и с това работата за вършене приемала застрашителни обеми. От това затруднение ги избавил Очилатко от кохортата на падналите ангели. Резюмирано, в откритието му имало един постулат, който гласял, че не е възможно да се направи на всеки индивид такова зло,  което да генерира достатъчно голяма мечта.  Откривателят  предложил революционен скок в методиката на работа - да спрат да се трепят само те да вършат злини и да започнат да учат хората сами да си ги правят. Това откритие изстреляло Очилатко във висшите етажи на дяволската ерархия.

Но в динамиката на глобалния свят и в океана от противоречива информация, където истината непрекъснато се дави, скоро и това не било достатъчно. Хората свикнали да живеят с ежедневните лъжи и измами, злини и фалшификати, засипващи ги отвсякъде и дори губели способността си да ги различават. Ако все пак някой ги забележи бързал да се успокои със старата поговорка ”Всяко зло за добро”. По този начин ефектът от стореното зло намалявал, то почти се трансформирало в добро, а мечтите девалвирали.

„Ще взема да им пусна един вирус!” – блеснало като светкавица в ума на Дявола.  Ех!  Как само ще се размечтаят, даже и за миналото си!

И го направил - ход матиращ, с проекция в бъдещето.

 

Чак сега, след толкова време,  на душата му олекнало. В тези дни  блажени на сладко нищо правене най-неочаквано Дяволът си спомнил за онзи бленуван от хората райски кът на щастие и изобилие. Чудно било, че хората вече не говорят и не копнеят за него. Зачовъркало го дяволско любопитство, придружено от нетърпим сърбеж. И една нощ се пробудил от ужасен кошмар – сънувал как доброто в онази благословена страна се навъдило толкова много, че имало опасност да плъзне по света и да унищожи  великото дело на дяволския му живот.

Още същата сутрин си поръчал онлайн самолетен билет за Варна.

„Ще направя посещението си инкогнито. Ще прелетя над онази страна от запад на изток, за да може погледът ми да обхване подробностите от Тимок до Черно море и от Бяло море до Дунав.” – решил Дяволът. Изтърсил праха от пелерината, но се сетил, че с тази старомодна дреха може да предизвика излишно любопитство и облякъл чисто нов суитшърт. Вдигнал гуглата да не се виждат рогата, а на свинеподобната му физиономия цъфнала маска против вируса, дето сам пуснал. Бил готов.

Изведнъж там, където стоял, се появило облаче черен дим, замирисало на изгоряло, Дяволът сякаш сублимирал.  Всъщност, в този миг, той се телепортирал на закупеното място в самолета за Варна, който пък тутакси излетял.

Летял самолетът, колкото летял и на Дяволът му доскучало. Решил да изпробва ефекта от наскоро хрумнала му дяволия – да експериментира със съзнанието на обикновен индивид, без обектът да подозира.

Над Балканите седящият пред Дявола суховат пътник с дълга брада, за свое собствено удивление, грабнал шилото за лед от стюардесата и заставил пилотите да променят курса на полета към Багдад. Но горивото било на привършване и трябвало да заредят на най-близкият аеропорт - софийският. Тук намесата на Дявола приключила, но служителите на столичното летище вече били въвлечени. За Дявола останало приятното занимание да се наслаждава на последствията.

В контролната кула настъпил хаос. А самолетът дълго кръжал над града и резервоарите му се изпразвали. Най-после, с общи усилия, го насочили  аварийно на периферна писта, която се оказала къса и самолетът заорал извън нея. Не се наложила намесата на пожарникари, но часове наред уплашените пътници трябвало да чакат специалните полицейски части.  От контролната кула, обаче, ги насочили  погрешно и те атакували друг самолет. Люта завист избила под формата на пот по гърба на Дявола. Като се овладял запитал с хрисим глас съседа си по седалка:

– Бих искал да знам кой е собственик на това летище и кой му го е дал?

– Собственик беше някакъв си Гад, сега не знам кой е. А му го даде един Йоан, който се има за кръстител на българската демокрация.

– Гад, значи! Виждам, че и вие сте възмутен.

– Такова му е името, на бившия собственик, евреин. А възмущението ми е от по-рано.

– Така ли? Откога?

– От времето на един наш лукав като името си премиер. Кланяше се на източен идол с гърбато име. След него се изредиха разни други и след всеки от тях държавата ставаше все по-опоскана. Но аз вече бях далеч. Отдавна се скитам по чужбина и нямам намерение да се връщам. Със всяко следващо идване тук се убеждавам, че съм постъпил правилно.

– Вие сте…

– Ангел. Името ми е Ангел. Но и у мен не остана много ангелско… Отивам при старите си родители, не съм ги виждал от… доста години. А те не са виждали нито снаха си, нито внуците си. Родителите ми живеят в село, което ще изчезне заедно с тях. Ще трябва да взема  такси - за там друг транспорт няма. Ако шофьорът се съгласи да ме закара ще платя колкото поиска, пътят до там е дупка до дупка.

– Исках да кажа, че сте много проницателен човек…

– Благодаря! А вие с каква цел пристигате?

– Развлекателна – невинно отговорил Дявола. – Чувал съм, че имате многовековна история и интересни места за посещаване.

– Така е. Има какво да видите. Но след траките кой ли не е газил звездоликата ни земя. Всички я наричат кръстопътна – вярно, кой ли не е кръстосвал по нея... И продължават да я разпъват на кръст. Всички грабят от нея с пълни шепи, но малцина са тези, които са посели поне стиска зрънца. Сега пък, за да не останем назад, ние сами почнахме да я опустушаваме… Но за мен тя е звездолика!

Тук разговорът между Ангел и Дявола бил прекъснат. Разпоредили на пътниците да  слязат от самолета и да се отправят към автобуса. Внезапно пред Дявола, сякаш изникнал от земята, се появил мъж, придружен от няколко охранители с внушителна физика. С нетърпящ възражение апломб мъжът казал:

– Добре дошъл, братле! Знам кой си. От днес ще работим заедно. Ще делим и облагите, и славата. Където и да си, дори да не ме виждаш – аз ще сме с теб. Желая ти успех!

Мъжете се настанили в автомобилите и гумите им изсвирили. След тях се вдигнал вонящ облак изпарения и замирисало на гнило. Дяволът се вторачил след изчезналият джип и си казал: „Странно! Не помня да съм бил тук, а се чувствам като у дома си…” Плюл си на копитата и изчезнал. Там, където бил преди малко се извило тъничко  облаче дим и едва-едва замирисало на изгоряло. Хората наблюдавали случващото се вън бездиханно и безучастно. Никой, по никакъв начин,  не реагирал, въпреки необичайността на събитието. Само шофьорът неопределено поклатил глава и подкарал автобуса към залата за пристигащи пътници.  

Вече разположен удобно в покоите си Дяволът направил равносметка на пътуването си.

Това са бълнувания. Полусънни блянове. Упойващи мечтания. Хорски сплетни, които от ухо на ухо, се превръщат в красива приказка. Такава страна сега не съществува и никога не е съществувала. Такава благословена страна не може да съществува. Поне докато съм жив. И понеже аз съм безсмъртен такава страна никога няма да съществува.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.