МБАЛ ЕООД
Срещам го пред входа
на жилищния блок. Пребледнял, пристъпва едва-едва.
– Добре ли сте,
учителю? – питам. – И вече съжалявам за
това „добре ли сте” – моят учител ненавижда клишетата. Но да спра неуместно
изплъзналата се от устата ми фраза от американските филми вече е късно.
– Някои са добре, други
– не сме… - спира се той и слуха ми улавя хриптящото му дишане.
– Как се чувствате? –
правя опит да се измъкна от конфузията.
– Ами… – отронва той
опрощаващо. – Болят ме гърдите, вие ми
се свят, не ме държат краката… Но защо ли ти разправям всичко това…
Аз му соча близката
пейка и добавям:
– Мога ли с нещо да
Ви помогна?
Този мой учител отдавна
е самотник. Жена му починала при раждане на дълго чакано дете, което няколко
дни след раждането си последвало майка си. Чувал съм го да казва, че откакто се
е пенсионирал, по цял ден устата му залепва от мълчание и бях сигурен, че ще бъде
доволен да побъбри с бившия си ученик. Но той пренебрегна и предложението ми за
помощ и поканата ми да седнем и някак си припряно отговори:
– Как се чувствам ли?
Стар! Старостта, изглежда, е многопрофилна болница за активно лечение – оживяват се очите му. – Нали така се наричат
онези търговски фирми, дето сега ни лекуват. Уж… Пациент съм на всичките ѝ
отделения едновременно – игривото пламъче в зениците му угасва. – Лечението във
всяко от тези отделения струва поне по
една пенсия, а тя, пенсията ми, е само една…
Той попива с носна кърпа запотеното си чело.
Избръснатото му сутринта лице е нагъсто осеяно с кафяви старчески петна, кожата
му жълтее. С привичен жест, познат ми още от училище, прокарва пръсти през бялата си коса и дланта
му уморено се спуска покрай овехтелия шлифер. После внимателно пристъпва от
крак на крак, извръща се и бастунът отмерва няколко ситни крачки към дома му. Някак
си много отдалече вятърът отвява към мен последните му думи:
– Свърших и хапчетата
за кръвното. Сбогом.
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
