През браздата

3

            Като стигнаха старата тракийска могила над Дядорадювия кулак и заслизаха към реката задуха, облаците почнаха да се разкъсват и да се гонят по небето. Още от тук се усещаше силата, с която вятърът в долината на Царасар вилнее, пречупва и смита изсъхналите тръни в издълбани от пороищата ровове  и фучи между склоновете ѝ.

„Сигурно наближава пладне” - помисли Станю. Слънцето се беше дигнало високо, от време навреме се показваше между парцаливите облаци и стана по-светло. Той и двамата му спътници се движеха прикрити в окрайнината на гората. Стъпалата им почти безшумно потъваха в миналогодишната шума, понякога суха клонка  изпукваше под краката им и ги караше да се споглеждат. На места снопове лъчи, като блестящи стълбове, се провираха между дърветата и правеха видими издигащите се на вълмá изпарения. Когато се случеше да минат през тези прозрачни колони усещаха за кратко топлата ласка на слънцето. След малко гората свърши и те се намериха на ръба на Бялата канара. Под тях се ширна зеления простор на долината, в която криволичеше Царасар. Тук-там, по гористите ѝ склонове, се виждаха бели варовикови петна и бягащите сенки на облаците.

След направата на границата нивите и зеленчуковите градини на някои райнинци останаха в България и тревясаха. Керемидарницата на Керемедчи Йордан пък остана в Румъния и опустя. Спряха да се чуват и кречеталата на малките воденички по реката. Тясната долина на Царасар до румънската застава се разширява към Бялата канара и пещерите, по десния бряг на реката е граничната бразда, а отвъд нея са зеленчуковите градини на шишмановци и веселчани. Там се мяркаха някакви хора и Станю се опасяваше да не ги видят.

В края на тясната пътечка, която върви по малка издатина на скалата, забили корени в плитката почва, растяха няколко хилави дъбчета и скриваха тесния отвор на пещерата. Станю нарочно беше избрал тази - ако не я знаеш и гледаш от долината не може да разбереш, че тук има пещера. Още като пристъпиха вътре и усетиха студения лъх на каменната кухина. Почернелия купол  над главите им се издигаше на два човешки боя, а на върха му за комин светлееше отверстие. По едната страна на пода имаше струпани съчки, разпиляна суха трева и стара слама. От пепелта, оградена с обли камъни, се подаваха краищата на недогорели дърва. Встрани се търкаляше пречупена овчарска тояга. Над съчките имаше издълбана сводеста ниша с полѝца, на която видяха кожена пунгия. Цонко я отвори и извади от нея суха прахан, железен  чакмак и парче люспест кремък. На отсрещната стена на пещерата личаха изсечени три малки кръста. Тримата постлаха с трева големите камъни около студеното огнище и побързаха да седнат. Шарик отърси мократа си козина и се нареди до Станю.

– Може да накладем огън. Ще чакаме да се мръкне, ще останем тук до среднощ… че и повече. Но трябва да се разпали бързо, да не прави много пушек. Ще излиза през нея дупка – посочи Станю над главата си – и с вятъра ще се изгуби между клоните на дърветета. От към реката я го забележат, я не, а пък може да помислят, че някой чобанин го е запалил да се суши след дъжда.

– Те, тази пунгия, сигурно овчарите са я забравили – каза Цонко.

 – Сигурно, ама не са я забравили. Нарочно са я оставили. Тук овчарите се крият на сушина, но откакто прокараха границата рядко обикалят тъдява. За Васил знам, че си има изгора в Райнино, ама… Я, Цонко, да видим ти дали си станал вече ерген за женене. Пали огъня, бате ти Васил ще донесе още дърва, пък ние със Шарик ще излезем да поогледаме.

Цонко разрови пепелта и сложи в средата стиска слама. Без да става, измъкна зад себе си няколко съчки. Чупеше ги на коляното си и ги нареждаше върху сламата. Станю и Васил го оставиха. На изхода на пещерата Васил се сниши и надникна през   кривите стъбла на дъбчетата.  Пред погледа му се откри широк изглед. Виждаше се как граничната бразда излиза от долината покрай върбалаците на Царасар, минава по откритото и навлиза в просеката в гората.  Далеч зад керемидарницата се виждаше румънската застава, а на отсрещната страна на Фучи кулак белееше постройката на българския пост № 14 до Шишманово. Като се изправи и се обърна към Станю Васил забеляза, че от двете страни на пещерата в камъка има пробити процепи, през които може да гледаш наляво и надясно какво става навън.

– Ако си отваряме очите няма как някой да приближи без да го видим – каза той.

Станю само кимна, излезе отвън и се отдалечи с потичващия покрай него Шарик.

Васил на два пъти се връща да носи дърва. Бяха влажни и ги нареди покрай стената да съхнат. Съчките се бяха разгорели и Цонко вече слагаше върху тях оставените от овчарите по-дебели парчетии. След час време се върна Станю – видял, каквото му трябвало:

– Тръгнем ли, първо ще се скрием в изоставената керемидарница. От там, когато румънските постовѝ се отдалечат, ще притичаме през браздата. Ще бягаме срещу българската застава – ако нещо се обърка с качулатите ще се надяваме нашите да ни помогнат. Те, румънците много не придирят, защото ако си оставиш нивата или я взема държавата, или я дават на някой колонист от цинцарите.

Покрай огъня напрежението, което държеше тримата бегълци часове наред спадна. Те се поотпуснаха и се разприказваха. Както Станю ги редеше работите преминаването на границата вече не им се виждаше толкова опасно.

– Те, чобаните, тука може и да идват, ама не ми се вярва да са издълбали кръстовете – рече Цонко.

– Не са – отговори Станю. – Един път идвахме тука с тате и той ми каза, че са много отдавнашни. Тези пещери били нещо като църкви. Като работели по градините край реката хората идвали тук да се подслонят в лошо време и да се молят. Наблизо има още няколко по-малки пещери, има и една, дето е на два ката. Едно време наричали тази местност Синът на светеца, а реката - Чернодланица. Тогава, може и в тази да е било, живял един монах. Дошъл от манастира до Свещари, от който казълбашите после направили Демир баба теке. Този монах бил отшелник, живеел сам в пещерата. Събирал горски плодове, ашладисвал диви круши и киселици, ловял риба от реката. Завъдил си от тези, черните свине. Наоколо било пълно с жълъд и свинете сами си търсили храна из гората. Държал за другар в пещерата едно малко прасенце. Поиска ли да събере стоката хващал прасенцето  за ушите, то почвало да квичи и цялото стадо набързо го наобикаляло. Та може и този монах да е издълбал тези кръстове, знае ли човек…

– Аз пък, като бях малък, съм чувал от моята прабаба Величка да разказва за Цар Асар – започна  Васил. – Нейния род е от Тутракан. Много беше остаряла, все и беше студено и гледаше да седне близо до печката. Вечер ние се присламчвахме покрай нея. Мене, като най-малък, тя понякога слагаше на коляното си и по това братята и сестрите ми разбираха, че се готви да ни разкаже приказка. Като стана дума сега, че си спомних… Някога, много отдавна, в Търново  управлявал един куц цар. В Ири Хисар, надолу по реката, имало тогава здрава каменна крепост. Покрай нея, заобиколени отвсякъде с гора, имало три села. Хората там отглеждали много овце и кози, а боляринът им събирал данък и ги пазел с войниците си. Но от към Дунава на коне дошли татари с лъкове и стрели, които от триста разкрача улучвали гълъб. Грабели де какво сварят по пътя си. Ударили трите села, плячкосали ги и предложили на болярина на крепостта, ако се предаде и плати торба злато, да пощадят живота му. Боляринът не станал каил, татарите го нападнали, избили сума ти народ и не оставили камък върху камък. Три дни и три нощи над гората се виели пушеци и отдалече миришело на изгоряло. Останалите живи защитници татарите навързали и ги подкарали с камшици. На всяко по-голямо дърво по пътя си окачвали по един, обесвали го и се провиквали:”Цар Асар”. На татарски това било:”Царят беси”. По целия път край реката висели обесените, от тук чак до Бездънната дупка. Из околните селища плъзнал слух и хората страхливо повтаряли: „Цар асар, цар асар!...” От тогава почнали да наричат реката Царасар, а гората – Ири асар, което баба Величка казваше, че означавало Гората на обесените.

– Еех, нямат край мъките на сиромаха! – въздъхна Станю. – Тогава са ги бесели, днес ни стрелят, утре-други ден кой знае какво ще измислят… Ами да дремнем малко, че да видим как ще я караме по-нататък.

От изгорените през деня дърва беше се събрала много жар, която просветваше под пепелта. Камъните се бяха нагрели и излъчваха приятна топлина. Васил и Цонко легнаха с гръб към огнището и се завиха кой с каквото беше сколасъл да грабне от каруцата като хукнаха да бягат. Шарик лежеше свит  на кравай в сламата. Станю се облегна на стената зад себе си, покри колене с ямурлука и се унесе.

Когато отвори очи Шарик беше на крака. Без да помръдва Станю напрегна слух. Нищо не се чуваше, но Шарик продължаваше да гледа към изхода и тихо да ръмжи. Станю внимателно се изправи и бавно запристъпя покрай стената. Стигна до изхода и пак се ослуша – нищо! Излезе отвън – луната се беше скрила, небето беше обсипано със звезди, скоро щеше да съмне. Подпря се с ръка на ствола на едно от дъбчетата, за да огледа по-добре пред себе си. В същия миг в клоните нещо изшумоля, изпляска и със свистене се отдалечи в дрезгавия въздух над долината. Станю се дръпна като опарен и се наведе, предпазвайки с ръце главата си. Шарик изджавка веднъж и се оплете с подвита опашка в краката му. От пещерата изкочиха Васил и Цонко, но преди да кажат нещо Станю им направи знак да мълчат и всички се върнаха в пещерата.

– Птица някаква беше, ама бая голяма … – успокои ги той.

Постояха така няколко минути, докато дойдат на себе си. След туй Станю отиде до стената с трите кръста и застана на колене. Повдигна глава и, докато устните му мърдаха безвучно, се прекръсти три пъти.

– Хайде! Време е да тръгваме! Елате тук и се молете на дядо Господ утре да замръкнем във Вазово.

Излязоха от пещерата и през гората стигнаха до керемидарницата. Вратата от към задната страна, където преди сушаха неизпечените керемиди, зееше отворена и проскърцваше с ръждивите си панти. Влязоха през нея в една стая и застанаха до прозореца. Притаиха се там и впериха очи в браздата. Не се виждаше ни човек, ни животно. Мина се много време, а Станю все тъй мълчеше и гледаше. Цонко взе да се върти нетърпеливо и без да иска настъпи в тъмното някаква дъска, която изтрака глухо. Васил вдигна ръка да го накара да кротува и тогава тримата видяха как от просеката се показа неясен силует.. Вървеше по пътеката край браздата и с приближаването фигурата на румънският граничар се открояваше все по-ясно. Срещу него се зададе друг войник от съседния румънски пост. Двамата се приближиха на петдесетина крачки, помаха си с ръце и тръгнаха обратно.

– Не ме е излъгал кметът, усилили са постовете – прошепна Станю. – Хубаво гледайте! Тръгна ли аз, тръгвайте и вие.

Когато гуглата на войника, когото видяха първо се скри в просеката Станю се надигна и намести притихналия Шарик под мишницата си. Притичваха наведени, клякаха, оглеждаха се, припълзяваха. Тъй стигнаха до браздата и я пресякоха. Мушнаха се между върбите на Царасар и спряха на брега да си поемат дъх. После прецапаха реката и се свряха в изоставена, обрасла с папур бахча. Бялата сграда на българската застава се виждаше на върха на височината, обрасла с ниска растителност. Още едно притичване и се натъркаляха между келявите храсталаци.

– Мина страшното, момчета! – доволен беше Станю. Но едвам свари да го каже и кръвта се смръзна жилите им:

– Стани! – изкрещя някой. – Горе ръцете!

Един граничар с фуражка изскочи зад храстите, сякаш изникна от земята. Заобиколи ги на бегом и застана от преде им. Държеше насочена към бегълците пушка с поставен щик.

Тримата скочиха и вдигнаха ръце. Като се изправи и стъпи на болния крак Станю залитна.

– Не мърдай! Ще стрелям! -  стресна ги друг вик зад тях. – Наредете се един зад друг и тръгвайте!

Поведоха ги към заставата. Шарик и той тръгна, но вниманието на войниците изцяло беше насочено към бегълците и сякаш изобщо не забелязваха дребното кученце.

Зад сградата на заставата имаше малка пристройка, до нея – кучешка колиба, от която се виждаше само главата голям пес, който ги изгледа с безразличие. Отпред гологлав войник лъскаше чифт обувки. От пристройката се показа нисък фелдфебел. Вървешком той оправи куртката си, нахлупи фуражката си и викна:

– Адютант! Обади се на капитан Лазаров и му кажи, че секретният пост е уловил трима нарушители.

Войникът грабна обувките и влезе през една от двете врати отпред. След малко от там се показа капитана в пълна униформа. На колана си имаше кобур с пистолет. Застана пред Станюви, огледа ги един по един какви са изкаляни и мокри и попита конвоиращите:

– Обискирахте ли ги?

– Тъй вярно, господин капитан! Нямат оръжие.

–  Много добре. Фелдфебел, води войниците на поста им!

Лазаров въведе бегълците в сградата. Адютантът, с пушка на рамо, застана пред вратата да пази  Влязоха в малка стая, в която имаше само маса с един стол и дървена пейка. Лазаров им посочи  пейката да седнат, заобиколи масата, обърна се и подпря ръце на облегалката на стола.

„От къде сте?”, Има ли с вас други?”, „ Как се казваш?”, „Откъде минахте” , „Къде отивате?”… - въпросите се сипеха един през друг, отговорите се изискваше да дават веднага. Отначало отговаряше само Станю, но после Лазаров питаше и посочваше с пръст кой да отговаря. Попита Васил кой е баща му, защо се е изселил във Вазово, защо Васил не тръгнал с него и останал сам, без роднините си в Райнино… Станю загуби увереност, мина му през ума, че може да ги върнат обратно и отчаян се хвана за главата. Тогава Лазаров го доближи до него и на дълго и на широко трябваше да обяснява защо са решили да минат границата и защо точно тук. Като чу за ангарията на Тутракан попита всеки поотделно дали са ги вземали друг път да работят там. Когато и тримата отговориха отрицателно Лазаров се плесна разочаровано по бедрото и най-неочаквано се обърна към Цонко:

– Знаеш ли пътя? Можеш ли от тук да отидеш сам в Шишманово?

– Мога! И с вързани очи да съм – пак ще ида!

– Хубаво! Ами тръгвай тогава! И вие двамата тръгвайте към Вазово. Василе, носи много здраве на баща ти! Ще разпоредя на войниците си да не ви пречат.

Следва част 4 - „Шарик”

Част 1 може да прочетете тук:
https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.