Макар акцентът в тази публикация да е един човек, животът му като на всеки е вплетен с този на много други и по необходимост те стават част от този разказ. Ако сте достатъчно търпеливи и прочетете до края тези редове ще откриете любопитни факти за Райнино между 1940 - 1980 година. В упоменатите имена някои от вас ще разпознаят своите родители, деди и прадеди. Заслугата да бъдат записани и съхранени тези свидетелства от онова време е изцяло на техния автор и на една достойна жена. Тя, Мария Йорданова Атанасова, любезно ми предостави част от личния архив с ръкописите на баща ѝ Йордан Иванов. За мен остана задачата да преработя записките, да ги допълня със своите спомени и да ги направя ваше достояние.
Да наметне бай Йордан ватенка на раменете си вероятно е заемка от някъде, но които го познаваха ще кажат, че дори да е така тя не е продиктувана от желание за екстравагантност. Ватенката, наричана още памуклийка, тогава беше не само популярна, но удобна и достъпна дреха. Обикновено се комплектуваше с платнен каскет. Това облекло олицетворяваше друг преход в посока противоположна на днешния. Беше в някаква степен мода, но с повече проникновеност може да се определи като символ - прелюдия от селския кожух към градския балтон.
С обикновената си ватенка бай Йордан ходеше на работа в кметството, обикаляше Райнино, отбиваше се в магазина или кръчмата да види как са хората и размени някоя дума с тях. Когато тръгнеше по служба за Исперих, Разград или София заменяше ватенката с костюм и вратовръзка. С големите той беше голям, с малките - малък. Умееше да събеседва и с едните и с другите. Не беше от високо образованите, нямаше университетски дипломи, но притежаваше отличаваща го от маса хора интелигентност. С широката си душа, разностранни интереси, неуморен дух, с активното си и безупречно поведение присъствието му навсякъде пораждаше уважение. Той беше и остана в спомените на своите съселяни като непретенциозен човек, идеалист, който им даде много, но не поиска и не взе нищо в замяна. Не построи нова къща, не си купи кола, не остави в наследство имоти и спестовни сметки. През целия му живот никой не намери повод да го обвини в лицемерие и лично облагодетелстване.
В последните си години споделяше с болка, колко изменчив е животът и колко бързо надеждата и оптимизмът се превръщат в отчаяние и безперспективност. Болеше го, че се закриват работни места, че младите бягат по градовете и селото обезлюдява. Опасяваше се, че процесът ще продължи. Ако беше жив щеше да види как страховете му се оправдават и как Райнино бавно чезне. Времето в него сякаш е спряло да тече, а отмерващите го часовници са като с изтощени батерии и само секундната им стрелка помръдва с едно деление ту напред, ту назад и се чуди накъде да поеме. Още на влизане в селото щеше да види тревясалите улици, изоставените домове, неподдържаните градини, рушащите се огради и обществени постройки, в които е вградил част от себе си. Щеше да забележи, че населилите вечните си жилища добруджанци и македонци на Крушака многократно превишават по брой останалите живи в Райнино...
За да бъде сътворено Райнино такова, каквото е било през 80-те години на 20-ти век жителите му и бай Йордан, са вярвали. Вярвали са, че са приключили с орисията си на изселници. Вярвали са, че съдбата им е в техни ръце, че трудът им ще бъде възнаграден и ще се измъкнат от немотията. Вярвали са, че ще пуснат дълбок корен тук и са строили къщи за себе си и наследниците си. Вярвали в децата си и са си направили детска градина, голямо училище, църква. Вярвали са, че род и родина се пази със съхраняване на фолклора, традициите и обичаите и са си съградили читалище. Вярвали са и са вложили много усилия, харчели са своя и народна пара, посветили са на това живота си, а накрая са оставили тук и костите си.
Един от тези искрено вярващи беше Йордан Иванов Йорданов, по прякор Мокрев. Да се пише каквото и да е за Райнино между 1940 и 1980 г. е невъзможно без да се каже нещо и за него. През този период съдбите на селото и кметът с ватенката се преплитат и допълват. И докато селото расте и хубавее той се смалява и остарява.
Роден е през 1922 г. в Румъния, в с. Черна, на 23 км от Мачин и на 55 км от Тулча. Както той отбелязва, по спомени на дядо му, негов предшественик на име Никола се заселил в Черна около 1812 г. Дошъл от селата на Еленския балкан, установил се и неговите наследници живели тук до 1940 г.
Йордан е най-голямото дете на Иван Йорданов Станков и Мария Радева. Братята му Ради и Енчо и двете му сестри Стояна и Таса също се родили в Черна. Както болшинството черненци семейството се занимавало със земеделие и скотовъдство, като особено значение отдавали на на коневъдството. С конете си те били горди собственици на нивите си, на празненствата по Тодоров ден, с тях мъжете ходели и изкарвали службата си в румънската армия. Като приключат полските дела през зимните месеци мъжете работели допълнително на каменните кариери около село Греч. Там получавали добри доходи и можели със спечеленото да си купят земя. Въпреки, че 290-те декара, която притежавали ги поставя в категорията на имотните боговете на доброто, на късмета и изобилието не били благосклонни към фамилията. Тежко заболяване приковало баща му за около три години на легло. През това време дядо му Йордан Станков поел задълженията на сина си, а Йордан като най-голям от ранна възраст бил принуден да се включи в издръжката на семейството. Завършил е втори по успех основното си образование в Черна, но вместо да продължи учението той тръгнал да работи на гранитните кариери, които се стопанисвали от италианска фирма. През 1936 г. баща му оздравял, семейството отново стъпило на краката си и Йордан можел пак да крои планове за бъдещето си.
Но в Европа назрявали събития, които ще преобърнат съдбите на много хора, а на милиони други ще отнемат живота. Йордан си спомня как на Орището* в центъра на Черна всяка неделя учителят по румънски език от местното училище Димитру Некула, който бил и запасен офицер, водил предказармена подготовка на момчета и момичета от селото между 16 и 18 годишна възраст. Войната вече бушувала, когато бил сключен Крайовския договор /7 септември 1940 г./. Ръководител на българската делегация бил бившия посланик в Румъния Светослав Поменов. България си върнала Южна Добруджа и в същото време с договора от Крайова признала и узаконила като румънска Северна Добруджа - тази изначално българска земя. На българите там предстояло тежко изпитание - и радостно и трагично - преселване в пределите на Стара България, както всички те я наричали. С. Поменов пристигнал в Черна, за да разясни клаузите на договора. Смесена румъно-българска комисия правила описи на имотното състояние на изселниците. Но и природата сякаш протестирала срещу тази несправедливост - на 10 ноември 1940 г. планината Вранча се събудила и земетресение с магнитут 7,7 по Рихтер разтърсило почти цяла Румъния и част от България. А дните си течали, времето застудявало - идела зима. Все по угрижени черненци чакали. И все повече ставали богомолците в църквата.
Най-после им разпоредили да натоварят багажа си на каруци. Йордан и семейството му поели с други свои съселяни по пътя за Мачин. Там се струпали и изселници от други села на Северна Добруджа - Бештепе, Еникьой, Налбант, Хаджилар, Гарван... Стадата с овце и други животни вече били тръгнали пеш по суша за България. След няколко седмици чакане на палатки в Мачин качили на един кораб майките с малки деца, бременните, болните и немощните старци. Останалите натоварили багажа си на шлепове с влекачи. Докато плавали нагоре по Дунав фамилията се сдобила с прозвището Мокрев. Една нощ 86-годишния дядо Йордан Станков легнал да спи подпрян на парапета на палубата и се завил с кожуха си. До него нощували непознати нему турци, които също се изселвали. На сутринта старецът се събудил от викове на развален български:
– Дядо Йордан, мокри! Виж, виж - дядо Йордан! Мокри!
Дядо Йордан Станков се събудил и видял, че лежи върху една част на овчия си кожух, а другата се е изхлузила и се влачи във водата покрай шлепа. Шлепа бил доста натоварен с багаж и хора всякакви, та кой какво чул, какво недочул - дали кожуха е "мокри" или дядо Йордан е мокър не им било съвсем ясно, но прякора "Мокрев" бил лепнат и си останал.
Стигнали в Тутракан след седем денонощия. И пак чакане. Този път в едно училище, докато ги разпределят за настаняване по освободените от румънските колонисти домове в няколко села. Семейството на Йордан изпратили в Кьосе Абди, както тогава се е наричало Райнино. Извили се пак керваните от натоварени каруци и добитък на угрижените изселници. Между тях били Иван Наумов и Васила - природените брат и сестра на поета Панайот Станчов /Панаит Черна/със семействата си. Времето било мрачно, кални и трудни за пътуване били пътищата. Валяло дъжд, прехвърчал сняг, студено било. Средата на декември 1940 година.
Пресекли старата гора Ири Хисар, а като излезли от нея видели селото, в което трябвало да се настанят. Почти всички дворове тогава, спомня си бай Йордан, били без огради, а жилищата направени от преплетени пръти или кирпич, измазани с жълта пръст и покрити със слама. Когато колонистите куцовласи си заминали оставили всичко на произвола. Имотите им ограбили местни крадци, а имало набези и от съседните села. Новите стопани трябвало да запушват отворите на отмъкнатите врати и прозорци с черги, а където нещо било оцеляло вместо стъкла слагали полупрозрачна намаслена хартия. С цигански керемиди били покрити бившата примария /кметството/, построената през 1938 година помпа, кръчмата на Тодораки Енев и домовете на няколко по-заможни семейства от местните. Шосирана била само централната улица, но камъка по нея не се виждал от нанесената отвсякъде кал. Гледали тази нищета преселците и се чудели как ще се оправят. Едва ли някой от тях е предполагал, че една от главните роли в обновлението на селото Фортуна е отредила на младия Йордан Мокрев.
Но сега трябвало да преживеят зимата. Трудни години били, разказва той. Хамбарите и плевните в Черна останали почти пълни, а тук разполагали с това, което са успели да натоварят на каруците. А то не било достатъчно. Добитъка изпосталял, хората гладували. В Райнино се върнали и част от избягалите в съседните села, когато през 1913 г. новопрокараната държавна граница ги разделила. Благодарение на тях, няколко местни семейства /Стоян Кръстев, Тодораки Енев, Нено Косев, Христо Петров, Христо Драгошинов, Киркор Степанян, Андро Цеков и др./ и установилите се трайно във Вазово райнинци преселците преживели първата зима. Помагали им много. Давали им брашно, туршии, боб, царевица, фураж. "Без тяхната помощ, пише бай Йордан, не знам как щяхме да изкараме до пролетта".
След като ги оземлили семейството се захванало пак със земеделие. Бай Йордан учил кожухарство при Димитър Варимезов. После си приготвил един надпис за фирма и между земеделската работа упражнявал усвоеното при майстора - шиел киптари /елеци от обработена овча кожа с украса отвън и с вълната отвътре/, калпаци и ръкавици.
1942 г. той помни с три важни събития. Първото, че с правителствена заповед от 27 юни село Кьосе Абди било преименувало на Райнино /на името на Райна княгиня/. Второто, че в него се заселили хора от Благоевградско и Пазарджишко, които бързо се адаптирали и активно се вписали в обществения живот на селото. И третото, че по инициатива на учителите Цветанка Ненова и Димитър Каменов било основано читалище "Просвета". Помогнал им той, заедно с Петко Ненчев, Иван Кръстев, Киркор Степанян, Димитър Радев, Никола Пенев, Георги Станев /помпаджията/. Събрали първоначална сума пари за издръжката му от дарения. Поради липса на сграда читалището се помещавало в старото училище. Там и без това помещенията не достигали, но тази симбиоза се оказала полезна и за няколко години читалището се превърнало в главно културно средище на селото.
През същата 1942 г. Йордан Иванов влязъл в казармата за да отбие военната си служба. Следват събития, които през есента на 1944 превърнали България от съюзник на Германия в неин противник. Роднините го чакали да се уволни, но от септември 1944 до май 1945 той участвал в Отечествена война заедно с още 57 мъже от етнографски, езиково и религиозно разноликото Райнино. Става така, че с участието си на фронта престоял в армията почти три вместо две години. От 57-те не се върнал Иван Стоянов Кръстев - син на големият земеделец и общественик Стоян Кръстев. Стоян Кръстев имал 600 декара земя, с които станал съосновател и пръв председател на райнинското ТКЗС /трудово кооперативно земеделско стопанство/. Този почитан от всички човек, основател и на Кредитната кооперация в Райнино през 1942 г., бил наследник на род от Тутракан със заслуги в църковно-просветната борба през Възраждането. Тъжната истина е, че през 1950 той бил обявен за кулак и изключен от стопанството. Председателския пост след него последователно заемали банатския българин Иван Гънев, Никола Воденичаров, Димитър Ненчев, Атанас Спасов. Колективизацията не минала без сътресения. Някои от хората упорствали години наред. Около 1956 г. властите предприели втори, още по-настойчив опит за масово коопериране на земята. По това време Иван Наумов, брат на Панайот Черна, бил коняр в конюшните на ТКЗС-то. Като хранил конете тайно давал повече фураж на неговите, с които влязъл в стопанството. Намерил се и сега един от характерните за всички времена нагаждачи, който разказали за случая където трябва. Иван Наумов бил "посъветван" да не прави друг път така, след което пожелал да се върне в Румъния, но не му разрешили. Той не издържал на натиска и една сутрин го намерили обесен в дама, където отглеждал конете си преди да ги даде в ТКЗС-то.
Войната свършила, Йордан Иванов се върнал в Райнино и през есента на 1945 г. се оженил за Ана Стоянова Проданова. Между 1947 и 1955 година му се родили три дъщери. Продължил да се занимава със земеделие, частично и с кожухарство, но започнал постепенно и все по-често да се включва в обществения живот. А там вряло и кипяло - национализация, колективизация, създаване на ТКЗС-та, народни съдилища, интерниране на инакомислещите, закриване на партии и организации и създаване на нови такива. Наред с добрите дела през този период били допуснати и много несправедливости.
През 1948 г. Йордан Иванов бил делегат на Втория конгрес на Отечествения фронт /ОФ/, на който коалицията ОФ станала Единна обществено политическа организация. След завръщането си от конгреса го избрали за председател на селския комитет на ОФ. Останал такъв до 1978 г., като същевременно оглавявал и ДОСО /Доброволна организация за съдействие на отбраната/. И на двете места работел на обществени начала - т. е. без да му се плаща. Само за няколко години се превърнал в общественик, когото почитат и чиято дума се чува. По негова инициатива през 1948 г. бригадири в строителството на железопътната линия Самуил - Силистра станали Георги Проданов, Атанас Спасов, Чернико Петров, Петър Манолов, Христо Байков, Цеко Андров, Юсеин Ковача, Юсуф Даудов и др.
Избрания за кмет на Райнино на 10-ти септември 19944 г., Костадин Пенчев /Кунито/ много не се харесвал на съселяните си и набързо бил сменен от Андрей Златев. После се изредили Вълчо Пенев, Христо Петров и Георги Малчев. Стабилизиране на кметския пост настъпило едва през 1950 г., когато наместник /кмет/ за две години станал 28 годишния Йордан Иванов. /Любопитно е да се знае, че през 2007 г. изборите за кмет на Райнино печели Стоимен Георгиев Стоименов - праплеменник на Панайот Черна по майчина линия/. През 1951 г., бил изготвен регулационен план на селото, построили се първите тухлени къщи и се заговорило за електричество. Хората тогава си светели в къщи с газени лампи, а по тъмните и кални улици вечер ходели с ветроупорни фенери, също с газ за горене. Проектирали електрификацията на селото и прокарали електропровод за високо напрежение от Исперих. С каруци на ТКЗС и на някои частници докарали импрегнирани чамови стълбове от гара Самуил. Изкопали дупките и изправили стълбовете на ръка. Бригада електротехници от Русе монтирала трансформаторите, опънала жиците по стълбовете и направила отклонения към къщите. Когато всичко било готово определили денят, в който ще пуснат тока. Хората се събрали на площада в нетърпеливо очакване. Най-сетне това станало. С музика, песни, хора и ръченици цялото село празнувало като на сбор. На повечето места не могли да се нарадват на електрическите крушки и ги оставили да светят в домовете си през цялата нощ. На помпата бил монтиран електродвигател, с който се изпомпвала вода от 198 метра дълбочина, а на Георги Помпаджията вече не му се налагало да ремонтира остарелия дизел.
Новото училище било планирано от няколко години, но строителството му все се бавело, а старото вече не побирало намножилите се деца, които учели на две смени. На общоселско събрание през 1953 г. избрали делегация от родители начело с Йордан Иванов, която изпратили в София със заръка да не се връща, докато не получи уверение, че строителството ще започне. След дълги митарства по съвети и комитети, разговори с Пенчо Кубадински и Мария Козовска, последната като министър на просветата разпоредила на Окръжната планова комисия в Русе да включи училището и през пролетта на следващата 1954 година строежът бил наченат. Директор на училището тогава бил Христо Цаков от Плевенско, а райнинските ученици след две години получили най-хубавата училищна сграда в Исперихския район. Но Йордан Иванов не спрял до тук. Обхождал домовете на някои гимназисти, разговарял с тях и родителите им. Искало му се в новото училище да вижда повече учители с райнински корен. Когато се дипломирали няколко от тях той лично завел в Шумен и им помогнал да си подадат документите за кандидатстване в Педагогически институт.
Докато Райнино било в румънските предели в него нямало църква, но имало имало параклис. И след 1940 г. това било единственото място, където християните от Вазово, Свещари и Ив. Шишманово можели да се черкуват. Поради това Райнино било с предимство пред останалите и се превърнало в енорийски център. Въпросът за строеж на нова църква бил поставян многократно от неговите жители, но не се стигнало до практическото му реализиране. Тогава идеята била подета от поп Тодор Ролев и Йордан Иванов - и двамата с утвърдени вече контакти и възможности. Още през 1949 г. Тодор Ролев съумял да закупи две камбани, които по-късно били монтирани пред църквата от Никола Джачков. Йордан Иванов се погрижил за набиране на средства и набавяне на строителни материали. Заслуга на двамата е осигуряването на майстори строители. През март 1957 г. всичко било готово, строителството започнало и новата църква била завършена през есента на 1958 г. Построили я Петър Чотрев, Чернико Григоров и Чернико Петров под вещото ръководство на майстор Никола Джачков. Иконите нарисувал Тодор Янков. По късно, докато бил кмет, Йордан Иванов съдейства двора да се огради, църковната къща да се ремонтира и църквата да се водоснабди.
През 1958 г., разказва бай Йордан, на общоселско събрание се взело решение Райнино да се радиофицира. Събрали 30 000 лева по начин, който тогава е известен като самооблагане. Това са дарени пари, които хората заделяли от доходите си. С тях купили необходимото оборудване. Стълбовете и проводите били подготвени и поставени с доброволен труд. На десетина възлови места монтирали фуниевидни високоговорители. Голяма част от райнинци купили за домовете си т. н. радиоточки. В сградата на бившата детска градина вече четири години имало здравен пункт начело с Марин Фелдшера /Куция доктор/ от Конево. В същата сграда бил установен и радиоцентъра, откъдето Петър Стойчев /Пешо ревизора/ включвал радио София, а хората слушали музика и се информирали за събитията от страната и чужбина. Имало и местни предавания - ученици от училището изнасяли програми с песни и декламации, родителите им слушали и се радвали на таланта на своите отрочета. Всички съобщения, касаещи селото и неговите жители, се предавали по "точката", както добила гражданственост тази придобивка, а глашатаят с барабана станал излишен.
Около и след 1955 г хората се позамогнали и се почуствали все по-обнадеждени. В ТКЗС-то се появили първите трактори, камиони и комбайни. "Зетор"-а, а после и "Ифа"-та първоначално управлявал Коно Конов, а след него с това се заел Костадин Филев. На него била поверена и първата пристигнала в Райнино "Молотовка". Трактористи и комбайнери били още Никола Йонин, Христо Влахов, Велчо Коюнджиев, Стоян Проданов, Бончо Марков и др. Работните процеси в кооперативното стопанство постепенно се механизирали, започнали да използват семена на по-високо добивни и устойчиви култури. Засадили кооперативна овощна градина и лозе с облагородени сортове лози. Доходите на полевъдите и животновъдите от ТКЗС "Златна Добруджа" се увеличили. Счетоводителят Петър Маринов /Налбантлъев/, а след него и Иван Чинков отчитали в края на годината все по-добри резултати. Кооператорите си помагали и с отглеждане на зеленчуци и варива на раздаваната им за лично ползване земя. Всички имали и по половин декар за лозе и се славели в околността с ароматното си вино. В дворовете си отглеждали животни, които били лекувани от завеждащия пункт и аптека към ТКЗС ветеринарен фелдшер Димитър Нинов. Събирали ги в махленски стада, които пасели на Стария и Новия излаз и поели на река Чернодланица /Крапинец/ и трите гьола - в селото, на Крушака и Андровия. Излишъците от личното стопанство се изкупували от основаната още през 1942 г. от Стоян Кръстев, Ради Тонев, Георги Желязков и Иван Зайков Кредитна кооперация "Нов Живот", която имала в Райнино магазин, мандра, дъскорезница и ползвала дървесината на 1000 дк гора в Ири Хисар. В магазина можело да отидеш с няколко яйца и да си купиш килограм сол или литър нерафинирано олио. Децата често се възползвали от тази възможност за бартер и ако яйцето оцелее в джоба им докато стигнат магазина получавали някоя вафла или друго лакомство. Кооперацията била една от най-успешните в тогавашната Русенска област и най-богатата в исперихски район. Райнинци започнали да се абонират за вестници и списания и да водят телефонни разговори със свои близки от други селища в открития през 1956 г. пощенски клон начело със Стоян Георгиев /Началника/. Пощенски раздавач бил Велико Атанасов /Куриера/, после го заменил Мустан Мюстеджебов. Построили водонапорна кула /Кулата/ и водоснабдили селото. Първите чешми били изведени на улицата и обслужвали по 10-на къщи. Водата се плащала солидарно от ползващите я. Отпаднало задължението за битови нужди да я носят от Помпата в стъклени дамаджани, с калайдисани менци и с кобилици, в дървени варели и каци. В новопостроените къщи чешмите вече били в дворовете и кухните. Управителния съвет на ТКЗС заделил средства и била построена общоселска фурна. Неин пръв майстор хлебар бил Георги Радев /Балайчето/, после Андрей Иванов. Така жените били отменени от тежката задача да месят хляб за семействата си и да го пекат в пещи, опалени с царевични и слънчогледови стебла и вършини. Но пещите запазили и в тях на 1 май, 9 септември и на сбора задължително печали агнешко с ориз и булгур. Преди това за година-две хляб се доставял в бившия магазин на Нено Косев. Педагозите от училището създали любителска театрална трупа. В нея се включили Димитър Ненчев, Димо Марков, братята Цигови, Спас Келеферов, Велико Пенев, Кирчо Николов /Цигулара/ и др. Трупата периодично представяла популярни тогава пиеси и сценки. В училището имало ученически хор. Към читалището бил сформиран оркестър с гъдулари, акордеонисти и кавалджии и няколко танцови състава, в които ръководители и танцьори били Никола Бончев, Петър Маринов, Недю Гаджолов, Станка Стойкова, Дяна Желева и др. Киното било подвижно и се прожектирало един път в седмицата. Когато старото училище станало читалище то било преустроено с доброволен труд от младежи и майстори, между които бил и Христо Страдалски. Там била монтирана стационарна киномашина. Неин кинооператор станал Пеньо Радев /Балайчето/. Направили и футболен отбор, който отначало пътувал с конски каруци за мачове със съседните села. Открита била транспортна връзка Шумен - Райнино - Шумен. Автобусът пристигал в Райнино вечерта. Шофьорът и кондукторът били на квартира у Петко Гурбанов, но нерядко нощували и на други места. Рано на следващия ден автобусът се връщал в Шумен през Исперих. Въпрос на чест било да посрещнеш, нахраниш и предложиш подслон на кондуктора и шофьора. По този повод често възниквали спорове у кого по-напред да гостуват.
През училището преминали забележителни педагози като Борис Илиев, Надежда Крайчва, Йордан Йорданов, Христо Цаков, Цветанка и Вуто Цочеви, Теменуга Аспарухова, Божанка и Петър Ковачеви, Пиринка и Росица Спасови и много други. Все повече деца, завършили основното училище "Христо Ботев" в Райнино, продължавали образованието си в професионалните училища и гимназии в Исперих, Завет, Разград, Русе и др. места. Между тях са първите райнински студенти, завършили полувисше и висше образование. Започнало масово строителство на нови и просторни къщи. Тухлите пресовали, сушили и печали сами, дървения материал им разрешавали да си набавят от гората. Камък носели от кариерите в Завет, а циглите купували от керамичната фабрика в Голям Поровец. Обзавеждали домовете си с нови мебели и радиоапарати. От тях слушали това, което им харесва, а не каквото им пусне Петър Стойчев по "точката". Понякога слушали и радио Букурещ. Румънският език им напомнял за родните места - носталгията по тях била още жива. Появили се първите велосипеди, мотопеди и мотоциклети "Балкан", произведени в Ловеч. За десетина години селото се обновило и сламеното Райнино от 1940 г. останало да битува единствено в нерадостните им спомени.
През 1959 г. страната била реформирана стопански и административно. Стопанствата в Свещари, Вазово, Райнино и Иван Шишманово се слели в едно Обединено ТКЗС и образували община с център Свещари. Тя била причислена към новосъздадения Разградски окръг. Йордан Иванов бил секретар на изпълнителния комитет на тази община през 1961 -1962 г. и като такъв имал отговорности и за Райнино.
От 1962 до 1980 г. той се върнал на работа като пълномощник /кмет/ на Райнино. Дългогодишен секретар при него била Стоянка Мутева. С присъщата си енергичност бай Йордан продължавал да е инициатор и реализатор на нови и нови идеи.
Жителите на Райнино също се увеличавали, но вече не с пришълци, а от естествен прираст. В училището някои от класовете вече били с по две паралелки. Трябвало да се мисли за по нататъшното благоустрояване на селото и за създаване на условия, които да задържат младите хора . До помпата построили нова двуетажна сграда. В нея се нанесли кметството, пощата, и здравната служба. Отредили и една стая за младежки клуб. Читалището със създаването си се настанило и в последствие останало в старото училище, но то било непригодно за специфичната читалищна дейност. Трябвало да го преустроят. Направили пристройки със сцена, гримьорна и кабина за стационарен прожекционен апарат, а другите помещения превърнали в библиотека и салон за зрители със столове. Читалището разширявало дейността си с всяка измината година. Съставите му, с музиканти Велико Марков, Никола Ненчев, Велико Николов /Дългото/, Нико Захариев, Митьо Бончев и др., се изявявали в прегледи на художествената самодейност, фестивали и други изяви и започнали да носят все по-престижни отличия. Така се стигнало до необходимостта от ново читалище. В плановете на Окръжното пътно управление залегнал пътя Свещари - Вазово - Райнино, който бил асфалтиран. Наскоро след това пуснали нова автобусна линия за Разград, което улеснило много административното обслужване, когато трябвало да се ходи до Свещари, Исперих и Разград. Заедно с ведомствените автобус за Исперих имало почти на всеки час. Доволни били и учещите в средните училища райнинчета и техните родители, на които пътуванията в почивните и празнични дни станали по-бързи и по-лесни. А футболният отбор вече ходел за мачовете с противниците си с "Чавдар"-чето на ТКЗС-то с шофьор Митко Сестрински.
През тези няколко мандата Йордан Иванов осъществил целта си да бъдат шосирани периферните улици и асфалтирани някои от перпендикулярните на централната. След това направили тротоари и засадили декоративни дръвчета по центъра. За поддържането им отначало се грижил Николай Златев, който преди това оглавил специализираното звено за работа в кооперативната овощната градина и лозе. Селото станало по-приветливо, а жителите му по-грижливи при подреждането и хигиенизирането на къщите си. Към училището била изградена кухня със стол и желаещите ученици могли да обядват там, докато родителите им са на работа. Продуктите били доставяни от съществуващото тогава предприятие "Ученически бюфети и столове", а част от плодовете, зеленчуците и варивата - от ТКЗС. Тази придобивка позволила след приключване на учебните занятия в училище базата да се използва от Лятната детска градина, която била организирана всяко лято много преди това. Преустроена и разширена била старата сграда на Кредитната кооперация и в новите помещения направили хранителен магазин, магазин за плодове, сладкарница и хоремаг**. По същество хоремагът бил селската кръчма, но в съзнанието на хората понятието останало като отглас от вече отминали години, но така го наричали. Преустроили старото кметство /примарията/, заградили двора и засадили храсти и иглолистни дръвчета, направили площадка с люлки, катерушки и пързалка и настанили в нея Целодневната детска градина с три възрастови групи. Появили се първите транзисторни радиоапарати, радиограмофони, електрически котлони и печки, хладилници и телевизори. Хората ставали все по-информирани и научавали все повече за света и времето, в което живеят. Старите трансформатори станали непригодни да издържат повишената консумация на електроенергия и кметът се погрижил за монтирането на нови и замяна на старите.
Най-голямото предизвикателство пред Йордан Иванов било строителството на новата читалищна сграда. Това бил мащабен проект, който изисквал наличието на много пари, а изпълнението му било свързано с ползване на техника и специалисти, каквито в Райнино липсвали. Сградата била проектирана през 1965 г. - със зелени площи и дървета пред и зад нея. Средствата били осигурени едва след три години, а строителството започнало през декември 1968 г. На следващата, обаче, проектът бил замразен. Отново започнали да строят през 1970 и го завършили след три години. Откриването било на 10.01.1974 г. Райнино се сдобило с една от най-големите и функционални читалищни сгради в Разградски окръг.
През този 18 годишен период като кмет Йордан Иванов си остава и всеотдаен общественик. Председател на селския комитет на ОФ бил до 1978, а земеделската дружба в Райнино оглавявал от 1963 до 1988 г. и после от 1990 /БЗНС - Мозер/.
Механизацията на селското стопанство била двуостър процес. С нея дялът на ръчния труд бързо намалявал, но тя водела и до намаляване на броя на заетите в земеделието. ТКЗС "Златна Добруджа" вече не можело да осигури работа на всички свои член-кооператори. Успоредно с това страната бързо се индустриализирала. В новопостроените заводи в Исперих, Разград, Русе и други градове постъпили на работа доста райнинци, главно по-младите, които били по-образовани и специализирани в професионални училища. Повечето от тези предприятия осигурявали ведомствен транспорт, с който вземали и връщали своите работници от селата. Постепенно намерилите препитанието си на други места се отчуждавали и се установявали със семействата си в селищата където работят. Прогресът поставял и своите проблеми. Миграцията към градовете се увеличавала и Райнино започнало да губи своя потенциал - младите хора. Децата в училището започнали да намаляват. В някаква степен тези негативи били туширани с изнасяне на производство по селата. Открит бил шивашки цех, в който започнали работа двайсетина жени, а по-късно /1983 г., когато кмет е Христо Байков/ завод "Добруджа" Исперих направил свой цех в Райнино. Но това не можело да спре процеса. На преден план излезли и други недъзи. Висшите органи на държавната власт не съумели да се справят. Средния ешелон започнал да мисли повече за личното си обогатяване, отколкото за благоденствието на народа. Подпомагани от Запада в Източна Европа започват брожения. Едно по едно правителствата там падат. Германия се обединява, Съветския съюз и социалистически лагер се разпаднали.
Най-старите открити писмени сведения за Райнино са от 1573 г. в Регистъра на джелепкешаните /за имотното състояние на поданиците и дължимите от тях данъци на султана/. Ако проследим времето от тогава до сега ще се види, че с всичките си недъзи годините от 1940 до 1980 г са най-плодотворния и съзидателен период в известната история на Райнино.
Съдбата понякога е твърде иронична. Предчувствайки капризите ѝ бай Йордан посвети остатъка от живота си след пенсиониране на една малка книжка, която изследва неговия род до началото на 21 век. Днес наследници на рода, които да носят фамилията Мокреви няма. Последната негова издънка, Ради Иванов, се прости с този свят през 2013 година.
................................................
В дните преди откриването кмета Йордан Иванов обхожда всички хора от Райнино, които са участвали в построяването на новото читалище и ги кани да присъстват на тържеството. Един от тях бил Ненчо Атанасов Ненчев, познат с насмешливия си поглед към всичко, което го обкръжава.
– Бат Ненчо, ела утре към девет часа на площада, ще откриваме читалището.
– Йордане! Какви ги приказваш!? Аз пет години работя на туй читалище. Накрая едвам сварихме да го покрием, пък ти сега ма викаш да го откриваме!
--------------------
*Орище/Хорище - Място, където се прави хоро. Произлиза от 'оро/хоро.
**ХОРЕМАГ - Съкращение от три думи: ХОтел, РЕсторант, МАГазин.
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
