Приключение с менче

 

 

Връщам се от училище и още от вратата ме посреща баба:

– Митко! Хайде, бабиното, иди! Вземи малкото менче и иди на помпата, да ми донесеш студена водица.

Гласът на баба иде откъм одъра, произнася думите с усилие. Дядо е седнал на пръстения под по турски и с ножа си реже тютюн на парче дъска. С поглед под дебелите си вежди ме следи как си събувам обувките и се преобличам. После отивам до стената и се повдигам на пръсти, за да стигна бакърника. На него са поставени котлите, кобилицата и две калайдисани менчета. От известно време ми се ще да опитам с голямото, за да не ходя за вода по два-три пъти на ден, но река ли да го взема дядо веднага ще ме сгълчи: „Малкото вземи, ей! Не чу ли какво каза баба ти.” Дядо не се занимава повече с мен, започва да  реди ситно накълцания тютюн накрая на зиданата  печка да съхне. Аз свалям малкото менче. Баба ми е разказвала как го е донесла до тук чак от Черна, Тулчанско. Искаше да ѝ нося вода само с него и да го пазя „като очите си”.

Баба е болнава старица, майка на баща ми. Винаги е облечена с черна блуза, черна пола и черна забрадка. През повечето време тя лежи вкъщи на твърдия одър близо до печката. Одърът направи дядо, когато тя се разболя от стомах. От четири талпи той скова правоъгълна рамка с крака, отгоре нареди напречно дъски. Мама уши голям плик от кълчищен плат, напълни го със слама и го разстла върху дъските. От лежането пълнежът на този дюшек се степваше, ставаше на топки и когато баба лягаше върху него трябваше да се намества така, че неравностите да не ѝ убиват. Одъра всички наричаха  пат, както са наричали подобни легла, докато са били в Румъния.

Баба се бореше с болката в стомаха легнала на една страна, свита  като ембрион. Понякога се обръщаше по гръб и под черната ѝ  фуста се открояваха повдигнати към ниския таван кокалести колене. От ден на ден болестта отнемаше силите ѝ. Ставаше от одъра все по-рядко, колкото да пийне вода от малкото менче, което слагахме близо до нея. Имаше  нощи, през които  излизаше навън и с ръка над слабините дълго се разхождаше по двора.

Хващам бабиното менче за дръжката и изтичвам на улицата. Тревата покрай плетищата е по-висока и по-зелена, по средата преминаващите каруци и дъждовете са направили две вдлъбнатини, по които като завали потича вода към гьола. Подскачам ту с единия, ту с другия крак. Менчето подрънква мелодично на равни интервали с всеки мой подскок, сякаш в ръката си имам звънче. Срещу нас живее дядо Петър Чорбаджийски.

Нищо чорбаджийско нямаше у тези самотно живеещи старци. Имаха един син, Димчо, но той беше се оженил в друго село и рядко се вясваше. Беднотията им беше като на всички в онова следвоенно време и си личеше от пръв поглед по оградата от слънчогледови стебла, по олющената от кирпичените стени мазилка и по някак не на мястото си желязна  вратичка, която винаги зееше полуотворена. Баба Мария имаше някакво увреждане на гръбначния стълб и вървеше  силно приведена напред. Двамата винаги ходеха заедно. Тя вземаше в едната си ръка оставената до вратата тояжка да се подпира, с другата се хващаше за дядо Петър.

Поглеждам към къщата им - тъкмо излизат. Спирам с подскоците и менчето се укротява в ръката ми. Дядо Петър боде пътечката пред себе си с издялан от дряново дърво бастун. Аз съм там, стоя срещу тях и гледам като омагьосан. Виждал съм ги десетки пъти, но пак съм се ококорил и не съм в състояние да обуздая любопитството си. Всеки път са странна гледка за младите ми очи. Той пристъпва ситно, гледа напред. Тя, прекършена в кръста, е забила поглед в гумените галоши на краката си. Аз виждам целия ѝ гръб и покрития със забрадка тил. Наведена така все ми си струва, че е загубила нещо, че всеки път го търси и все не го намира. Двамата минават отсам леко полюляващата се портичка и спират под крушата.

Клоните на крушата са наполовина в двора на дядо Петър, наполовина - на улицата. Земята под дървото е засипана с петнисти, натъртени при падането плодове. Дядо Петър се спира, бастунът  в протегнатата му напред ръка  трепери и чертае в праха кривулици. Най- после улучи една круша и я побутна към мен. Аз оставих менчето,  клекнах и я взех. Баба Мария, както беше наведена, повдигна леко едното си рамо и завъртя глава настрани да ме види по-добре. Позна ме и каза: „Яж, яж да пораснеш!”. Аз мълчаливо избърсах крушата в ризата си и отхапах. Жълтеникава отвън крушата вътре беше кафява и омекнала. Зад устните ми се процеди сладникаво стипчив сок, а по езика ми полепнаха твърди и дребни като пясък частици. Дядо Петър и баба Мария продължиха по пътя си.

Изправих се и погледът ми попадна на пречупения връх на крушата. Клонът е обърнат надолу, но не е паднал, още се държи. По него,  между полуизсъхналите листа, висят увяхнали круши. Изведнъж тази пречупена круша ми заприлича по нещо на баба Мария, макар, че тогава, ако някой ме беше попитал защо нямаше да мога да обясня.

– Митьо! – Дядо хич не е по нежностите. Излязъл е пред нас. Изсушил тютюна си, напълнил го е в кожената си тютюница и даже си е свил в хартийка от вестник дебела цигара, която дими в единия край на устата му. – Ей, калпазанино! Ти още ли си тука? Баба ти докога ще чака!

Хвърлям още един поглед на пречупения връх на дядо-Петровата круша, грабвам менчето и хуквам да го пълня. Тъкмо ще видя дали щъркелите са в гнездото си на дървената кула над помпата, вчера още не бяха отлетели.

Насреща ми вървят двайсетина гъски,  които излизат от гьола. Най-отпред се перчи  едър паток. Опитвам се да мина пред него, но той се засилва, изпъва напред дългата си шия, започва да съска като смок и ме хваща за крачола. Сърцето ми тупти като училищното барабанче, бягам, колкото ме държат краката, менчето дрънчи оглушително и аз едва не се блъскам във внезапно изпречилият се пред лицето ми плет. Завъртам се да видя какво прави нападателят ми с червената човка. Патокът се е оттеглил. Стои пред харема си, плясва няколко пъти с криле и с високо вдигната глава надава победоносен крясък. Аз опипвам одраскания си нос, оглеждам разпрания си крачол – повредите са незначителни. Опирам гръб на плета, поемам дълбоко въздух и точно преди да продължа чувам зад мен някой да се киска. Ухиленото лице на Душко, синът на чичо Коста Съботянина, наднича през една пролука на плета.

–Хи-хи-хи! Как само се уплаши!

– Кой, аз ли? Не видя ли как го ритнах и той избяга.

– Патока щеше да ти събуе гащите!

Душко винаги е склонен да преувеличава. Пъхам юмрук в голяма дупка между преплетените пръти, но той се отдръпва и не мога да го достигна. Оглеждам се и бързо намирам буца засъхнала кал. Душко се сеща какво ще последва и си плюе на петите.

– Ще ми паднеш ти, ще видиш тогава… – Опитвам се да го уцеля, но Душко вече се е отдалечил и хвърлената от мен буца се разпилява подире му. В менчето са попаднали дребни отломки и сега чернеят полепнали на сребристото му дъно. Казвам си, че преди да го напълня с вода ще трябва да го изплакна.

Стигам до кулата с щъркеловото гнездо. Миналата есен учителката на нашия клас ни доведе тук да видим как помпата черпи вода. Виждам Чичо Георги Помпаджията да излиза зад резервоара и да отива към продълговатата постройка.  Маха ми с ръка да го последвам. Аз се подпирам на зелените дъски на бараката и го наблюдавам от вратата. Той взема дебел кожен ремък, минава от другата страна, прави там нещо и рязко се изправя. Огромното туловище изхърква, изхвърля от ауспуха си кълбо черен дим и млъква. Помпаджията повтори всичко още веднъж и двигателят този път заработи. После ми намигна, застана пред една голяма ръчка и бавно я изтегли към себе си. Големите зъбни колела се завъртяха, дебелата верига, проточена в кладенеца, изскърца и започна да се спуска и да се издига. Помпата оживя. След няколко минути от извитата тръба на чешмата отвън плисна вода и започна да пълни кацата на някакъв другоселец, спрял каруцата си под нея. Чакащите зад него се раздвижиха, почнаха да си подвикват. Не забелязах кога Чичо Георги е застанал до мен. Между боботенето на машината и глъчката навън го чух да казва:

– Хайде, бягай от тука, че имам работа.

Изтичах до резервоара и подложих менчето под единия чучур. Погледът ми се плъзна по четирите насмолени и скрепени помежду си чамови стълбове на високата кула и спря в празното гнездо. Високо, високо, в синьото небе над кулата, се виеше ято щъркели. Водата в менчето преливаше.

Чак сега се сетих, че баба чака да ѝ занеса прясна вода. Грабнах менчето и се затичах. То се разплиска и намокри крачола, който патока беше скъсал. Преместих съдинката в другата ръка и продължих да тичам. Намокри се и другия ми крачол. Пепелта между пръстите на краката ми се смеси със стичащата се от панталона вода и се превърна в черна кал. Като наближих до нас погледнах в менчето. Беше се изплискало повече от половината, а отломките от буцата, с която замервах Душко, се бяха разтворили и водата приличаше на мътилка, сякаш съм я напълнил от гьола.  Огледах се да не ме види някой, излях мръсната вода и тичешком се върнах на помпата. Старателно измих менчето и го напълних. На връщане го крепих да не се плиска както никога досега и като стигнах до дядо-Петровата круша менчето беше пълно до горе. Само че на улицата пред нашата къща беше излязъл дядо. Стоеше прав, държеше бастуна с едната си ръка и леко почукваше с него разтворената длан на другата. Бяхме на не повече от десетина крачки един от друг. Не ми хареса това, което прочетох в очите му. Аз сложих менчето на земята и замръзнах на мястото си. Дядо пристъпи към мен, аз веднага му обърнах гръб и побягнах. Покрай мен нещо каза „Фют-фют-фют!”, бастуна на дядо подскочи встрани до плета, после се плъзна  и спря укротен в тревата. Не погледнах повече назад. До вечерта се крих из бъзаците край гьола да чакам мама да се върне от работа, за да се прибера с нея.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Въжà

 

По границата 11

Въжà

 

Хората в Райнино шушукаха, че Тодораки се замогна и взе да ходи с градски дрехи и  бомбе, а жена му с копринена рокля, защото тъща му имала дълбок джоб. Че не беше така – не беше,  но на хората устите не можеш затвори. Нека говорят каквото щат! Вярно е, че една къща продаде старата, в Тутракан, и с парите от нея купиха тази. Толкова! Другото… Другото да не го е получил наготово?

Къщата, като всички други в това село, което тогава беше на границата, гледа на юг. Построена е няколко метра навътре в парцела. Пътека, покрай два реда чемшири, води към входа ѝ. След като я купи Тодораки махна част от оградата и отвори широко място, по което направо от улицата се стигаше до входа. В голямата стая към пътя нареди дюшеме, сложи рафтове, напълни ги със стока и отвори дюкян. Но не му потръгна търговията. Бедни са райнинци, напатили се и от българи и от румънци бяха се научили да стискат парата и да я харчат само за най-потребното.

Направи Тодораки дюкяна, но скоро си пролича, че от тази трънка не ще изскочи добър заек – с магазина май завъди повече мишки, отколкото купувачи. Два дни ходи като замаян и на третия повика майстори да застелят мястото пред магазина с каменни плочи. Дигнаха после пред къщата навес да прави сянка, сковаха и няколко.

Останалото беше тънка работа и Тодораки трябваше да я свърши сам. С жена си Анѝка, от двете страни покрай пътеката с чемширите, наредиха маси така, че за да влезе в магазина клиентелата да върви между тях. Дойде ли жена с дете за газ, сол или захар, да види оставените нарочно по масите шишета с порцеланови тапи. Ще заврънка отрочето майка си и тя от немай къде ще му купи лимонада. Влезе ли мъж - било за пирони, било за тютюн или стипца ще грабнат очите  му червените и жълтите обръчи на две дъбови буренца, сложени на тезгяха пред Тодораки – едното пълно с вино, другото с ракия. Ще се почеше човекът по четинестата брада, ще махне с ръка и ще поръча. Тодораки ще пъхне чучурката в гърлото на стограмката, ще проскърца в дланта му  канелката и тънка струйка ще удари  радостно дъното на стъклото. Ще подаде той пълното шишенце, мъжът ще го надигне и една монета  от неговият джоб ще звънне в чекмеджето на Тодораки.

Не си приличат дните на Тодораки - ту хубави биват, ту калпави. Но на него  полека-лека куражът му иде – почна все по-често да слиза в мазата и да пълни буренцата. Почнаха да се задържат по-дълго клиентите и като насядат по масите току-виж - поискват и нещо за хапване. За тях Тодораки прегради до входа на кръчмата малка стаичка, от  която чак до комшиите наоколо вече се носи мирис на пържени и печени на жар мезета. Зад малкото прозорче на кухничката наднича жена му Анѝка и когато някой си поръча пиене тя му занася каквото трябва. Изучила ги беше - знаеше кой харесва туршия,  кой рохко яйце, кюфтенце, пилешко крилце  или поръсено с олио и червен пипер сирене. Но от както в селото дойдоха изселените от Черна, Тулчанско  добруджанци най-много се харчеше пържена риба.

Само тази дребната хамсия Тодораки купуваше от Тутракан. За другото нямаше нужда да  ходи далеч.  С времето дворът му се напълни с кокошки и пуйки. От сливите и кайсиите, които завàри в градината всяка година правеше ракия. На къра имаше лозе, на река Царасар гледаше зеленчукова градина. Наел беше двама души да му помагат. Всичко това добре се връзваше с дюкяна и кръчмата. Да го направи му отне няколко години, но сега Тодораки доволно потриваше ръце. Прав беше баща му, стар тутракански търговец, като казваше, че бие ли те чекмеджето по буртата може да си подсвиркваш и да си кривиш  шапката накъдето щеш.

Имаш ли кръчма очите и ушите ти винаги трябва да са  нащрек. Щом пийнат хората тъй се изменят, че не можеш ги позна. Станалите неочаквано сприхави Тодораки ще скастри, натъжените ще окуражи, приказливите ще изслуша. Тодораки харесва да слуша, да наблюдава и да размишлява издълбоко. Преди време, като направиха границата и Райнино остана в Румъния, новият кмет веднъж го нарече Тодораки. Тодор стана Тодораки и тъй си остана. Тогава разбра колко малък е човек и колко голям е светът. И че този свят върви по своя си път, щеш-не щеш - повлича те, - не може ни да го спреш, ни да го промениш. Но може друго - да влезеш в дирята му! Само че да я улучиш трябва да се мисли, хубаво да се мисли. Иначе затъваш в батака и никой няма да те погледне. Като Щерю горския.

Докато махнат границата Щерю яздеше на бял кон. Залепи се за румънците, облажи се покрай тях, заглади косъма. Стана по-голям румънец от румънците. Съвсем се забрави. Но една дребна като семка на татул твар обърна всичко наопаки. Синът му Илия, десетина годишен момчурляк, го ухапа кърлеж. Уж му нямаше нищо пък след време заслабя, едното му коляно се поду, стана като чукан, почна да залита и не можеше да стои на краката си. Устата му се изкриви, от приказката му нищо не се разбираше, оглупя. Майка му, Петра, го хранеше с малка лъжичка и го разнасяше на ръце като бебе. На всичкото отгоре Щерю ги заряза и отиде да живее при една засукана парясница, от колонистите. Цялото село се отвърна от горския, намрази го. Като махнаха границата румънката избяга и Щерю се върна като залят с вряла вода при жена си. Не се мина седмица и Петра умря, Щерю остана сам със сакатия си син.

Шум, като от тътрене на стол по земята, накара Тодораки да излезе иззад тезгяха. През пролуката на отворената врата мярна да наближават няколко жени облечени в черно. Стори му се, че едната беше сестрата на Щерю горския и държи в ръцете си китка люляк.  Пролетното слънце беше още ниско на изток и блестеше в очите му, та не можа добре да види. Жените минаха покрай дюкяна и продължиха  надолу по улицата. Други хора не забеляза. Тодораки знаеше, че по това време всеки си гледа работата и не му е до кръчма. Ако някой се излъже да кривне насам то ще е за някоя бакалска дреболия.

– Кръчмарю! Сипи една голяма!

Ха! Този е Иван Въжара! Позна го по гласа. Вечер Въжара често се отбиваше в кръчмата. „Сипи едно малко!” – казваше той. Изливаше ракията в устата си, адамовата му ябълка подскачеше нагоре, той примляскваше доволно, обръщаше се  и си тръгваше без да каже повече нито дума. Винаги ракия,  винаги малка и винаги я изпиваше на крак.

– Виж ти, виж ти! – Тодораки сложи пълното юзче пред Въжара и придърпа един стол. – Идваш по никое време и не заставаш като друг път вътре на тезгяха, а си седнал  отвън. Как си дошъл без да те усетя? И голяма ракия искаш!? Но защо „кръчмарю”? Аз име нямам ли?

– Имаш ти, име! Дяволи имаш… Попа, дето те е кръстил, да не те е писал Тодораки? И ти си овързан с едни въжà, ама не знаеш, не знаеш…

Под овехтелия му каскет, сложен на масата, се подава сива банкнота с образа на цар Борис III. Тодораки вдига поглед към  бялата глава на Въжара. Какви са тези пари? Какво става с този човек? Толкова много думи наведнъж от устата му досега не бяха се чували в тази кръчма.

– Какво ме зяпаш? Всички сме свързани! Да вземем румънците. Румънците тъй ни увъртяха с Добруджа, че ни взеха имотите в Черна. Дойдохме тука и още не сме се освестили. Е, нали махнаха границата, ще кажеш, няма ги румънците, вече сме в България. Хубаво, ама сега българите ще ти хвърлят на тебе едно въже на врата и ще те стегнат с една хубава  примка.

Въжара надигна юзчето и го преполови. Адамовата му ябълка подскочи един път и се укроти в гънките на набръчката му шия.

– Въжà има всякакви – продължи той. –  Ако аз те вържа с едно от моите кълчищени въжà ти ще видиш къде е възела и може да се отвържеш. Да срежеш въжето или някой друг да те развърже – също може. Лошото на въжàта е, че повечето не можеш ги види. Тъй е, да кажем, с управията, дето иде отгоре. Управниците се менят, но въжàта им остават. От тях отвързване няма! Ей го на, война пак почнаха, мобилизация правят. Аз съм стар, отписали са ме мене, но тебе няма да забравят.  На фронта може да те пратят. Ще остане Анѝка сама…

Въжара пак надигна шишенцето и в очите му пробяга дяволито пламъче.

– Чувал съм, че едно въженце те държи вързан за дълбокия джоб на тъща ти. Ще кажеш, че не е вярно. Може, ама нали с нейните пари купи тази къща? Иначе как щеше по цял ден да чакаш някой да се върже на кръчмарските ти тарикатлъци. От туй въженце вече не можеш се откачи!

– Всеки избира как да си изкарва хляба. Аз кръчмар, ти въжар…

– Избира, ама друг път! Накъдето те духне вятърът, натам тръгваш. Но за хляба си прав – за всеки човек има по едно въже, дето го държи за хляба… Аз въжар станах случайно. Като ни изселиха от Черна ми дадоха тука къщата на Апостол, до гьола. Изкарахме с жената зимата и пролетта рекох да ора градината. В единия край, виждам,  поникнал коноп. От Черна го знаех конопа, имаше там един влах, дето сееше коноп и правеше въжà. Поразходих се, поразпитах тоз-оня и разбрах, че в селото, откакто Апостол се изселил, коноп никой не гледа. Пък градината ми се случи голяма и гьола беше току до плета. Рекох си – ще стана въжар! Ожънвам стеблата, накисвам ги в гьола, после ги изсушавам на слънце, махам паздерката и ето ти тебе кълчища за въжà! И жената ще помага. Колко ми трябва на мене, две гърла все ще изхраня… знаеш – деца нямам. А въже на всеки трябва. С него може всякаква работа да свършиш.  Като, да кажем, натовариш сеното на каруцата - ще го опашеш с въже да не се изхлузва. На купàта с царевичак върхът ще превържеш - да не я разпилява вятърът. От въже юлар ще направиш за кравата, с него кон ще пайвантисаш, и гащите си може да вържеш да не паднат, и да го опънеш между два кола жена ти на него прането си да простира… За сто добри неща може да ти послужи едно въже, но ако е в ръцете на свестен човек. Ако го вземе някой проклетия…

Въжаря изведнъж спря да говори, впери поглед в юзчето, повдигна го, разклати го и го сложи пред Тодораки.

– Кръчмарино! Таз шишичка май е празна! Я да вземеш пак да я напълниш!

Тодораки взе шишенцето и влезе в дюкяна. Мина зад тезгяха, подмина буренцето с жълтите обръчи, улови желязната халка, повдигна дъсчения капак и заслиза по стълбите към мазата. Разприказвал се беше Въжара, хубаво ги редеше, друг път едва ли ще си развърже така езика. Тодораки се усмихна. Местните майтапчии наричаха изселниците-черненци  парашутисти. Заради широките сукмани на жените им - като играели  ръченица на хорото, което те всяка неделя правят с две гайди, кавал и гъдулка, полите на сукманите им се разпервали като парашути. Ще му налее на този парашутист от тригодишната кайсиева, от черничевото буре, което държи на хладно в мазата.

– Забави се нещо, кръчмарино! Я да видим какво си ми донесъл - каза Въжара и отпи.

– Е, какво ще кажеш? Какъв е вкусът?

– Горчив! Горчив е вкусът.

Тодораки скочи от стола и протегна ръка, но Въжара го дръпна шишенцето и го притисна към гърдите си.

– Не посягай! Не посягай, ти казвам! Сядай си на задника! Ракията ти кусур няма, може пък с нея да изплакна горчилката, дето се е натрупала в устата ми.

– Тежи ти тебе нещо, ама не казваш какво. Все го заобикаляш.

– Вземи тази парà – Въжара измъкна пъхнатата под каскета му банкнота и я плъзна към Тодораки. Погледна пръстите си, плюна върху тях и ги отри в каскета, сякаш банкнотата ги беше окаляла. – За двете ракии трябва да стигне.

– Стигат, че и отгоре! Ще ида да ти донеса рестото.

– Не искам ресто! Сядай тука!

Въжара се наведе напред и ракиеният му дъх удари Тодораки в носа.

– Дойде оня ден у нас Щерю горския. В едната си ръка държи пушката, в другата – един калъп сапун. „Накъде си тръгнал с тоз сапун? - питам го. „При тебе идвам, мънка той. Пък сапуна ей сега го купих от Тодораки”. „ Хубаво, думай сега, защо си дошъл?” „Искам да ми направиш  едно въже, вика. Да не е много дебело и да е по-гладко. „Имам готови – казвам му – ей къде са окачени, избери си.” Той подпря манлихерата на стената и отиде при въжàта, но сапуна не пуска. Гледа, гледа, свали едно въже от пирона. Обърна се с гръб към мене, преметна го на рамото си, въртя го бая време из ръцете си и сетне прокара единия му край през пръстите си. Приближи до мене, бръкна в малкото джобче на куртката си и ми даде ей тази пара, с царя. „Много пари даваш, викам, нямаш ли по-дребни?” „Много-малко – вземай там! На мене пари вече не ми трябват…” Така каза. През туй време иде Георги Шмекера, знаеш го, той много-много не си мери приказките и му вика: „Щерьо, за какво ти е това въже? Да не си решил да се бесиш?” И се хили насреща ми. Щерю тъй си остана, нищо не рече, после си взе пушката и си тръгна. Рано тази сутрин, като си изкарвал овцете на пàша, Стоян Козарчето намерил Щерю да виси обесен на един дъб в края на гората

– Тъй ли… Обесен!? Тя затуй сестра му одеве слезе надолу! У тях сигурно отиваше.

– Видя ли сега с какви въжà сме овързани един друг? – Въжара наклони юзчето и отля   малко от ракията на земята. – Бог да го прости Щерю горския… – Колкото беше останало в шишето бързо изкърколи в гърлото му. – Намери си и той края. Ще го оставя този занаят! Да се беси човек с въже, дето аз съм направил с двете си ръце…

Въжара се подпря на масата и стана да си върви. Стигна до тях и без да влезе в къщата си мина в двора. Извади от плевнята ръждясала ос с две колела. Жена му сигурно го беше чула да идва и отиде при него. Взеха нещо да говорят, почнаха да ръкомахат и да сочат към пристройката, където беше въжарницата. Повече приказваше Въжара. По едно време жена му се прекръсти, отиде до камарата с вършина, седна на дебелия пън, който им служеше за дръвник и заплака.

Въжара продължи да шари из двора зад къщата си. Ряза дъски, чука, трака и на мръкване дръпна пред дома си малка количка с дървен сандък и тънък ок с две дръжки на него. На вратата се показа жена му с пъстра черга и една възглавница, които нареди в количката.

Два дни след това погребаха горския до оградата на гробищата, далеч от другите гробове. Малкото хора, които бяха дошли, се разотидоха. Въжара и жена му оставиха гробарите да засипят гроба на обесения и повлякоха след себе си количката.  В нея лежеше и въртеше разногледите си очи Илия - болния син на Щерю. Тримата минаха покрай гьола, влязоха у тях и спряха насред двора. Иван Въжара извади от джоба си кибрит, клекна и пъхна лъкатушещото от вятъра пламъче в стиска паздерка. Струпаните над нея къдели от кълчища и нахвърляни върху тях конопени въжета запушиха и пламнаха. Гъст облак бял дим се издигна над селото като сигнал за един край и за едно начало. Илия несръчно изракопляска два пъти и изкриви лице в неясна  гримаса. Въжарица хвана мъжа си за рамото и тъй го разтърси, че едва не го събори:

– Иване, виж! Илийчо се засмя!

                                                                                                                                Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.