Крушака

Провокирано от Пламен Киров

 

Дивата круша е непретенциозна, вирее до към 1800 метра надморска височина, в това число из Добруджа и Лудогорието. Среща се като примес в широколистни гори, по поляни, по ливади и пасища, по долини и хълмове, единично и групово. Има екземпляри на по 300 и повече години. Ражда обилно, плодовете са жълто-зелени, сладко-стипчиви, с дребни семена. След джанката дивата круша е може би най-разпространеното диворастящо плодно дърво.

Стотици са местностите в България с наименование „Крушака”. Обикновено са в близост до селищата и не изискват  никакви грижи за поддържането им. Това са тревисти терени, осеяни с диви круши, които растат, цъфтят, плододават, стареят и изчезват, а на тяхно място неусетно, като че от само себе си, се появяват други. Наличието водоизточник е задължително. Защото  „Крушака” навсякъде е място, на което пладнуват стада с животни, а те пладнуват там, където има сянка и вода.

„Крушака” на Райнино не прави изключение. Това са стотици дървета на различна възраст върху площ от около 150 декара. Желанието да се разбере кога и как в северните окрайнини на селото се е появила тази емблематична местност е спохождало не един любопитен ум и не от вчера.  Този въпрос е вълнувал и райнинчани, отдавна отишли си от този свят. Но всеки от тях, изглежда, се е изгубвал в дебрите на миналото, без да стигне до удовлетворителен отговор.Кой знае как и защо паметта ми е съхранила фрагменти от разговор, на който съм бил непреднамерен свидетел.  Ученик съм в отделенията, връщам се вкъщи от училище. Поръчано ми е да занеса менче с вода на дядо. Пролет е, началото на април, слънцето припича приятно. Лозята са източно от селото, в блока срещу Летището. Невидимо някъде стърже трион, после прищраква ножица. Върху голяма купчина лозови пръчки седят четирима старци. Над главите им се вие лютив дим от качак - саморъчно свити цигари от суров тютюн в хартийки, нарязани от вестник „Земеделско знаме”. Видът им излъчва достолепие. Аз подавам менчето на дядо и слушам. Говорят за „Крушака”.

Георги Марков, роден 1878 година и Димитър Койчев, преселци от Румъния: „Така го заварихме.” „Да, да… Верно е!” – подкрепя ги Христо Йонин, дошъл да живее тук от Пиринско. Кари Османов, кореняк райнинчанин: „Така го помня аз „Крушака” откакто съм жив!”. Дядо Кари подвиква по  турски нещо на биволицата си, която пасе наблизо и  разказва как преди окупацията от румънците гората обграждала Райнино от всички страни. Ако речеш да идеш до Вазово или  Исперих трябвало да вървиш все през гора.  През гора само бил и пътят до околийския тогава център Тутракан.

Оскъдните писмени сведения за Райнино и околностите му, допълнени с устни предания на  негови жители, дават основание да се твърди, че „Крушака” се е появил след Руско-турската освободителна война /1877 -1878 г. /. Развитието на земеделието в началото на 20-ти век изисквало усвояване на нови земеделски земи и това в Лудогорието ставало с масово изсичане на горите. В този процес отделни екземпляри оцелели и някои от тях все още стърчат самотно в землището на Райнино на няколко места в посока към селата Иван Шишманово и Зебил. От северната гора, към село Подлес, която тогава започвала буквално от дворовете на последните райнински къщи, били пощадени дивите круши на неголяма площ, мястото станало пладнище и получило наименованието „Крушака”. Между крушите останали и няколко дървета от вида черен дъб /пелит/, които вече са столетници и могат и сега да се видят. Местността не е избрана случайно – от „Крушака” на север е пáшата в гората, а на запад е излаза към река Царасар/Крапинец. В ниското струпали дига и преградили пътя на стичащата се дъждовна вода. Край този гьол към 1960 година още личаха основите на няколко постройки от съществувала там в миналото махала.

В края на 50-те години на 20-ти век ТКЗС „Златна Добруджа” с. Райнино изгражда  овчарници западно от селото, на северния склон на местността Новия излаз. До окончателното им построяване кооперативните стада овце от ранна пролет до късна есен се изнасят в т. н. летни животновъдни лагери. В тях прекарват лятото и дойните крави на кооперацията. Мястото на тези лагери тогава е на „Крушака”. Всяко стадо има кошара, изплетена от тънки дървени пръти. Входовете са от южната страна, гърбовете им опират в гората, която по-късно е изкоренена и превърната в голям земеделски блок. Редом с тези леки кошари строителната бригада към ТКЗС вдига тухлена постройка за почивка на животновъдите.  Почистват и удълбочават гьола, правят дигата му по-висока. С водоснабдяването на селото пущат едно тръбно отклонение и правят чешма с удобни циментови корита за водопой. Сенките на дивите круши, наличието на вода, близостта на гората и пáшата правят „Крушака” удобен за всички. Освен за текезесарските стада той беше място и за животните от личните стопанства на хората. Ако имаш задължение да пасеш някакво добиче да намериш на „Крушака” свой „колега” беше по-сигурно от където и да е другаде – хлапетии-пастирчета като теб там колкото щеш! Един тича подир коза, друг е с няколко овчици, трети държи за юлара теле и гледа увлечените в някаква игра деца. Чернокосо момче се спуска от ствола на една круша с гнездо, вади от пазвата си уплашено гардже и гордо го показва на свой приятел. Край тях притичват в ситен тръс черни свине с настръхнала четина, грухтят и бързат към гората за жълъд, а стопанинът им, с провесена през рамо торба, едва ги догонва.

Но за райнинчани „Крушака” неизменно е нещо повече от обикновена поляна, място за водопой, сборен пункт и отправна точка към местата за пáша. Или поне беше. На „Крушака” имаше игрище, на което играеше добър за района футболен отбор. Неговите футболисти бяха в някаква степен местни знаменитости. Събираха се да ги гледат много хора, в това число и от околните села. В дните, когато отборът  играе уличният поток от мъже, ученици, млади момичета и жени с детски колички се събираше на „Крушака” и се превръщаше в ентусиазирана публика. На сбора почти винаги се играеше някакъв приятелски мач, имаше сергии, които продаваха различни лакомства и напитки.

По зеления килим на „Крушака” можеше да се види как се прибират от празненство по случай Деня на лозаря и винаря /14 февруари/ окичените с лозови венчета поклонници на Трифон Зарезан. На „Крушака” се празнуваше 1 май /Ден на труда/, 6 май /Ден на животновъда/, 9 септември /Национален празник/. Тогава се правеше обща за цялото село трапеза. Продуктите осигуряваше кооперативното стопанство. Хората идваха само с прибори за хранене, разстилаха по тревата везани покривки  и поставяха върху тях бутилки с вино и ракия. Готвачите от стола към ТКЗС разсипваха варива и печива от големи казани и тави. На импровизирана сцена от украсено със зеленина тракторно ремарке показваха изкуството си ученическите състави към училището и самодейците от фолклорните групи към читалището. После идваше ред на хорáта и ръчениците с музиката на местни музиканти.

На „Крушака” се сушеше, вършееше и вееше боб. Провеждаха се състезания по различни видове спорт в рамките на ученически и на републикански младежки спартакиади. „Крушака” понякога биваше и място за усамотение на влюбени двойки. В години на суша там се правеха молебени за дъжд /пеперуда/, оглавявани от попа и ходжата.

Описаното по-горе може да изглежда като идилия, но суровата действителност беше друга. Бяха жестоки години на недоимък, голяма част от произведеното отиваше за доставки, с които държавата плащаше репарации на победителите във войната. Свинските цървули и димиените /ръчно тъкани дрехи/ бяха масовото облекло за възрастните. Комат сух хляб с парче сланина или домашно сирене беше добър обяд за всеки. А ние, децата,  така и не успяхме да извадим всички тръни от босите си нозе, събрани по „Крушака”, даже и след като се  разпиляхме по училищата в градовете. Райнинчани живееха в нищета, водеха полугладно съществуване и се трудеха от тъмно до тъмно. Не малко от тях се подписваха с намастилен палец, но бяха задружни, помагаха си безкористно, надяваха се и вярваха искрено, че ги очакват по-добри дни. Техният и на образованите им деца живот по-късно не опроверга тези надежди.

Сега „Крушака” е пустош. Сега там на воля растат високи човешки бой бурени и бодливи храсти. Сега „Крушака” е царство на влечуги, диви животни и пълчища насекоми. Не личи къде са били футболното игрище и гьола, а къде беше чешмата помнят само малцина.

Но хората,  и преди и сега, приемат „Крушака” като естествена част от селото и битието си. Вероятно защото след наземното си пребиваване телата им се преселват во веки веков на негова територия. Единствената улица на Райнино, която никога не тревясва е тази към селското гробище.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Сутрешни измишльотини

 От скоро придобих навик да запълвам времето от сутрешното си събуждане до първото кафе с новини. От телефона, разбира се, където стотици медии се грижат да ме информират. Например, как чужди сили продължават да подклаждат безредиците в САЩ. Или как шофьорът на малката сестра на Бритни Спиърс едва не прегазил котката ѝ с тихия ѝ елекромобил Tesla, поради което можело да последва съдебен процес срещу Илон Мъск.

Като споменах Tesla та се сетих за извънземните. Тях най-често си ги представяме като същества с недостижими за нас способности. Щом е така няма нужда да бродим из космоса! Вземете, да речем, Илон Мъск. Какъв друг може да бъде той освен извънземен! AddictiveTips са се потрудили да изчислят, че за една минута той, засега, заработва 778 418 евро. На база средната брутна годишна заплата в България на бнашенеца ще е нужно да хамалува само 88 години и девет месеца, за да получи паричният израз на едноминутното илонмъсково усилие. Ние, българите, водим в тази класация, последни, на опашката в Европейския съюз са хората от Люксембург - с 12 години и 8 месеца.

Изследователите не казват нищо за средно статистическия американец, нито колко печелят за една минута българските богаташи или африканските бедняци... Но въпреки  това от историята на човеците е ясно, че общества, които допускат такава чудовищна поляризация завършват с разпад. Убедителен пример са несъществуващите вече империи на Александър Македонски и Чингиз хан, на Наполеон и Хитлер, Римската и Британската, СССР. Това показва, че окръжаващият ни свят е крехък баланс и всяко образувание се разпада, когато в него се наруши равновесието. Но кой ти чете история, камо ли да прави изводи от нея…

В последните 30-на години човечеството събори берлинските стени и железните завеси, тръгна по света, глобализира го отвякъде и започна свободно да изразява мнението си. Интернет и социалните мрежи елиминираха разстоянията и дадоха трибуна на всеки. Там се казват и неприятните истини, които застрашават единомислието и ерозират доверието във  властите. За да е равновесен информационният поток се напълни с колкото истини/факти и с толкова лъжи/фалшиви новини. Възникна необходимостта от корекция на общественото мнение в посока, която да съвпада със становището на повсеместно „демократично” избраните в управлението представители на народа. Но с комерсиализацията на политиката и корупцията на нейните представители интересите на овластените и подвластните се разминават драстично. Понеже ефективните в миналото методи за заглушаване на свободното слово днес са неприложими пъблик рилейшънсите вкараха в оборот словосъчетанието конспиративни теории. Неговият смисъл е в това да внуши, че има едно единствено правилно мислене и то е изреченото от устата на управляващата върхушка и потвърдено стократно от правилните медии! Всичко друго са конспирации, които трябва да се анатемосат!

Ето какво твърди NBC News - американски телевизионен канал със седалище в Ню Йорк, който е сред трите най-големи в САЩ, цитиран от БТА:

„ФБР предполага, че някои групи, за които се предполага, че имат връзки с Русия, Иран и Китай, се опитват да използват в своя полза случилото се във Вашингтон на 6 януари, за да получат предимство в информационната сфера. Според източници на NBC американските власти смятат, че има данни за опити на други страни да окажат тайно подкрепа на политически екстремисти в САЩ.” /Курсива мой/.

Според правоверни източници на същата телевизия  специалистите на ФБР ще изясняват обстоятелствата около превода на биткойни на стойност половин милион долара на членове на десни групировки в САЩ. Тези плащания били документирани и публикувани в мрежата от компания, която анализира трансфери на криптовалута.

Как да не вярваш на такава информация и да не си убеден, че всичко друго по този въпрос са конспирации!?

Отдавна, малко преди да почине, един мой близък направи равносметката на живота си с изречението: „Всичко на този свят е лъжа!” Струва ми се, че в тези думи се съдържа цялата житейска философия.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

От начЕлници до управници

Някога, отдавна, на почит били най-достойните мъже. Качествата им се  оценявали в битките с враговете и в умението им да се справят с прозаичните предизвикателства на ежедневния бит. Били личности сред най-добрите войни и водачи и постоянно трябвало да се доказват. И в мир и в бран те били образец за подражание. Винаги били пред другите - там където е най-трудно и най-опасно. Начело. Затова съплеменниците им ги нарекли начелници. Да си начелник било чест и длъжност. Длъжност, която изисква да си силен, умен, смел, съобразителен и да си готов без колебание да се жертваш за другите. Той бил ценност.

Тук приказката загрубява.

Начелникът осъзнал, че другите го ценят, вярват на думите му и действията им се диктуват от неговата воля. Това откритие отваря пътя към властта. Начелникът получава  привилегията да се оттегли на безопасно място, откъдето да се разпорежда и да модифицира в началник. Несъществената разлика в звученето  и  изписването на двата термина прави преобразяването почти незабележимо, въпреки че по съдържание и смисъл то е  огромен скок!

В съвременния български език /и не само, не само!/ началник е често използвана дума. Разбирането за нейното значение вече не е за ръководител на някаква служба, а за всяко лице, което работи в канцелария, кабинет или  офис. С една дума – чиновник, който може да е на изборна длъжност или пък назначен. Това, че по презумпция и на практика чиновникът не върши физическа работа и получава гарантирано твърда заплата, прави позицията привлекателна. /Има един времеви период, в който за работа масово се считаше  само дейността, при която се използва физическа сила: „Учи, мама, за да не работиш!”/. Заемането ѝ обикновено става в конкуренция с няколко кандидати, което повдига самочувствието на спечелилия надпреварата. Пълномощието да изготвя, връчва, приема или отхвърля документи подхранва егото на  чиновника до небето. Ласкателното обръщение „Началник”, което често чува, е балсам за ухото и извисява значимостта му, колкото ниско или високо да стои той в бюрократичната  ерархия. Постепенно назначеният да обслужва данъкоплатците чиновник уродливо еволюира в началник. От неговата дума, подпис и печат простосмъртните граждани стават зависими и той се превръща в бюрократ / bureaucrate = френското bureau - канцелария, контора + гръцкото kratos - сила, власт/. Тази трансформация води и до промени в психологията на личността му - той вече мотивира действията си с разбирането, че началник произлиза от начало. Той, значи, е началото; неговата  поява в административните лабиринти  поставя това начало; функционирането на неговия малък свят се определя от неговата воля; той започва да се самопроизвежда, като назначава свои подчинени; всичко, сътворено преди него е безполезно – трябва да се ликвидира и забрави. Така се появили управниците, които създават закони и управляват народите в свой интерес.

Тук приказката свършва и лъсва реалността.

Ако се направи целенасочено антропологично изследване вероятно ще се стигне до заключението, че ние, българите /и не само, не само!/, въпреки цивилизационния си напредък, не сме заличили изцяло номадско-варварското у себе си. В кръвта ни още бушуват онези гени, които ни подтикват да яхнем коня, да пъхнем пастърмата под седлото и в галоп да плячкосваме всичко, което се изпречи пред очите ни, без да жалим когото и да е и съжаляваме за каквото и да е. За благозвучие подобните днес набези из българските територии /и не само, не само!/ наричаме корупционни практики, макар че обирите и от най-далечното минало бледнеят пред сегашните  с мащабите и префинената си арогантност.

Откато имаме държава, ние /и не само, не само!/, вместо да се обединим и да живеем в мир и съгласие, се делим, мразим, крадем, воюваме, и се убиваме, и се спасяваме,  кой както може. От това ни поведение се възползва кохортата на вездесъщите тарикати - мошеници, чиновници, банкери, брокери, застрахователи, псевдо бизнесмени, лъжеполитици… Безнаказано те мамят, крадат, преразпределят и консумират създадени от милионите онеправдани хорица блага, които считат за балами. Така богатите стават все по-богати и по-малко, бедните - все повече и по-бедни. Изгубилите перспектива се пръскат по широкия свят в търсене на по-добър живот, останалите я карат на доизживяване. Този процес не подминава България - една от най-старите европейски държави трайно се обезлюдява  и все по-вероятна става хипотезата за нейния /и не само, не само!/ залез.

Докато светът, до 1989 година, беше двуполюсен гласовете срещу господстващите идеологии и дейността на партийните и държавни ръководители се чуваха на мига и от двете страни на Берлинската стена. Те чуваха дори мислите ни.

И какво от това!? Светът не спря да се развива.

След 1989 година глобализацията превърна земното кълбо в едно голямо село. Освободиха ни да мислим и крещим до припадък каквото и срещу когото си искаме.  Но никой не ни чува!

И какво от това!? Светът няма да спре да се развива!

Големият въпрос е – какво ни чака?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Защо сме това, което сме

 

 

Имаме величествени масиви с извисени до облаците върхове, низини и равнини с четири сезонна красота, която приемаме за даденост и почти не забелязваме. Имаме природни богатства, които подаряваме на чужди компании.  Имаме интелект, който пренебрегваме. Имаме големи площи с гори, които превръщаме в оплешивели калища. Имаме стотици реки, езера, язовири и минералните извори, а плащаме за вода сякаш живеем в пустиня.  Имаме земя, която може да изхрани всички балканци, а ядем боб от аржентинските пампаси и месо от резерва на НАТО. Членуваме в богатия европейския съюз, а една трета от нас живеят под прага на бедността. Имаме Дунав и Черно море, а нямаме ни един пътнически кораб. Имаме ръждиви железопътни линии с влакове, връстници на Ориент експрес. Имаме летища, които продаваме за  пробити долари. Имаме пътища, които ремонтираме след ремонт. Имаме курорти, които бетонираме и ходим на почивка у съседите. Имаме селища, които превърнахме в руини. Имаме промишленост и селско стопанство, които ликвидирахме. Имаме армия, в която никой не иска да служи. Имаме лекари, но нямаме здравеопазване. Имаме старци, които са по-образовани от внуците си. Имаме електорат, благодарение на който благоденстват кукловоди, продажни политици, първенюта милионери и корумпирани администратори.

Иначе сме глобалисти, затънали до гуша в блатото на свободния пазар, които гризат вносен плод-зеленчук и хвърлят  отпадъка през терасата. От него напролет пониква стрък и се отрупва с плод, но за нас това чудо си остава незабележимо. Ние  си лежим пред телевизора, проклинаме  миналото, възмущаваме се от настоящето и се ужасяваме от бъдещето. Когато ни омръзне от всичко това емигрираме с първия самолет в уредения запад. През това време нашенските остап бендеровци затвърждават старата максима, че не от работа се забогатява,  а от умението да превръщаш чуждите притежания  в свои.  През същото време един холандец си прави отопляема оранжерия на отдавна отвоювана от морето земя. Донася от стотина километри бала слама, накисва  я с хранителен разтвор, бодва в нея една семка, контролира целия процес с компютъра си и накрая набира две щайги домати. През същото време ние се самозалъгваме с мита за българското трудолюбие и се чудим защо българите, където и да са по света, не искат да се върнат. А носталгията изгаря душите им. Вечерта ще се утешават с българска ракия в шише от уиски и ще замезват с кисело зеле, втасало в пластмасов бидон с канелка, вместо в дъбово каче с дрянов чеп. И те и ние ще се чудим защо България си е все същата  - с по български фалшива демокрация в лъскава западна опаковка - нещо като кренвирш без месо в неядлива обвивка.

Защо сме такива?

Едно възможно обяснение е, че България е без национална доктрина. Няма две последователни поколения, които да преследват една и съща цел. Историята ни през последните 140 години може да се събере в няколко изречения:

След 1878 година дедите ни стават предприемачи, ликвидират последствията от чуждото владичество и строят капитализъм. След 1944 година бащите се превръщат в класа на работниците и селяните, ликвидират последствията от капитализма и строят социализъм. След 1989 година синове и внуци реставрират капитализма, ликвидират последствията от социализма и строят …капитализъм.

Защо сме такива?

Защото сме българи.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.