Крушака

Провокирано от Пламен Киров

 

Дивата круша е непретенциозна, вирее до към 1800 метра надморска височина, в това число из Добруджа и Лудогорието. Среща се като примес в широколистни гори, по поляни, по ливади и пасища, по долини и хълмове, единично и групово. Има екземпляри на по 300 и повече години. Ражда обилно, плодовете са жълто-зелени, сладко-стипчиви, с дребни семена. След джанката дивата круша е може би най-разпространеното диворастящо плодно дърво.

Стотици са местностите в България с наименование „Крушака”. Обикновено са в близост до селищата и не изискват  никакви грижи за поддържането им. Това са тревисти терени, осеяни с диви круши, които растат, цъфтят, плододават, стареят и изчезват, а на тяхно място неусетно, като че от само себе си, се появяват други. Наличието водоизточник е задължително. Защото  „Крушака” навсякъде е място, на което пладнуват стада с животни, а те пладнуват там, където има сянка и вода.

„Крушака” на Райнино не прави изключение. Това са стотици дървета на различна възраст върху площ от около 150 декара. Желанието да се разбере кога и как в северните окрайнини на селото се е появила тази емблематична местност е спохождало не един любопитен ум и не от вчера.  Този въпрос е вълнувал и райнинчани, отдавна отишли си от този свят. Но всеки от тях, изглежда, се е изгубвал в дебрите на миналото, без да стигне до удовлетворителен отговор.Кой знае как и защо паметта ми е съхранила фрагменти от разговор, на който съм бил непреднамерен свидетел.  Ученик съм в отделенията, връщам се вкъщи от училище. Поръчано ми е да занеса менче с вода на дядо. Пролет е, началото на април, слънцето припича приятно. Лозята са източно от селото, в блока срещу Летището. Невидимо някъде стърже трион, после прищраква ножица. Върху голяма купчина лозови пръчки седят четирима старци. Над главите им се вие лютив дим от качак - саморъчно свити цигари от суров тютюн в хартийки, нарязани от вестник „Земеделско знаме”. Видът им излъчва достолепие. Аз подавам менчето на дядо и слушам. Говорят за „Крушака”.

Георги Марков, роден 1878 година и Димитър Койчев, преселци от Румъния: „Така го заварихме.” „Да, да… Верно е!” – подкрепя ги Христо Йонин, дошъл да живее тук от Пиринско. Кари Османов, кореняк райнинчанин: „Така го помня аз „Крушака” откакто съм жив!”. Дядо Кари подвиква по  турски нещо на биволицата си, която пасе наблизо и  разказва как преди окупацията от румънците гората обграждала Райнино от всички страни. Ако речеш да идеш до Вазово или  Исперих трябвало да вървиш все през гора.  През гора само бил и пътят до околийския тогава център Тутракан.

Оскъдните писмени сведения за Райнино и околностите му, допълнени с устни предания на  негови жители, дават основание да се твърди, че „Крушака” се е появил след Руско-турската освободителна война /1877 -1878 г. /. Развитието на земеделието в началото на 20-ти век изисквало усвояване на нови земеделски земи и това в Лудогорието ставало с масово изсичане на горите. В този процес отделни екземпляри оцелели и някои от тях все още стърчат самотно в землището на Райнино на няколко места в посока към селата Иван Шишманово и Зебил. От северната гора, към село Подлес, която тогава започвала буквално от дворовете на последните райнински къщи, били пощадени дивите круши на неголяма площ, мястото станало пладнище и получило наименованието „Крушака”. Между крушите останали и няколко дървета от вида черен дъб /пелит/, които вече са столетници и могат и сега да се видят. Местността не е избрана случайно – от „Крушака” на север е пáшата в гората, а на запад е излаза към река Царасар/Крапинец. В ниското струпали дига и преградили пътя на стичащата се дъждовна вода. Край този гьол към 1960 година още личаха основите на няколко постройки от съществувала там в миналото махала.

В края на 50-те години на 20-ти век ТКЗС „Златна Добруджа” с. Райнино изгражда  овчарници западно от селото, на северния склон на местността Новия излаз. До окончателното им построяване кооперативните стада овце от ранна пролет до късна есен се изнасят в т. н. летни животновъдни лагери. В тях прекарват лятото и дойните крави на кооперацията. Мястото на тези лагери тогава е на „Крушака”. Всяко стадо има кошара, изплетена от тънки дървени пръти. Входовете са от южната страна, гърбовете им опират в гората, която по-късно е изкоренена и превърната в голям земеделски блок. Редом с тези леки кошари строителната бригада към ТКЗС вдига тухлена постройка за почивка на животновъдите.  Почистват и удълбочават гьола, правят дигата му по-висока. С водоснабдяването на селото пущат едно тръбно отклонение и правят чешма с удобни циментови корита за водопой. Сенките на дивите круши, наличието на вода, близостта на гората и пáшата правят „Крушака” удобен за всички. Освен за текезесарските стада той беше място и за животните от личните стопанства на хората. Ако имаш задължение да пасеш някакво добиче да намериш на „Крушака” свой „колега” беше по-сигурно от където и да е другаде – хлапетии-пастирчета като теб там колкото щеш! Един тича подир коза, друг е с няколко овчици, трети държи за юлара теле и гледа увлечените в някаква игра деца. Чернокосо момче се спуска от ствола на една круша с гнездо, вади от пазвата си уплашено гардже и гордо го показва на свой приятел. Край тях притичват в ситен тръс черни свине с настръхнала четина, грухтят и бързат към гората за жълъд, а стопанинът им, с провесена през рамо торба, едва ги догонва.

Но за райнинчани „Крушака” неизменно е нещо повече от обикновена поляна, място за водопой, сборен пункт и отправна точка към местата за пáша. Или поне беше. На „Крушака” имаше игрище, на което играеше добър за района футболен отбор. Неговите футболисти бяха в някаква степен местни знаменитости. Събираха се да ги гледат много хора, в това число и от околните села. В дните, когато отборът  играе уличният поток от мъже, ученици, млади момичета и жени с детски колички се събираше на „Крушака” и се превръщаше в ентусиазирана публика. На сбора почти винаги се играеше някакъв приятелски мач, имаше сергии, които продаваха различни лакомства и напитки.

По зеления килим на „Крушака” можеше да се види как се прибират от празненство по случай Деня на лозаря и винаря /14 февруари/ окичените с лозови венчета поклонници на Трифон Зарезан. На „Крушака” се празнуваше 1 май /Ден на труда/, 6 май /Ден на животновъда/, 9 септември /Национален празник/. Тогава се правеше обща за цялото село трапеза. Продуктите осигуряваше кооперативното стопанство. Хората идваха само с прибори за хранене, разстилаха по тревата везани покривки  и поставяха върху тях бутилки с вино и ракия. Готвачите от стола към ТКЗС разсипваха варива и печива от големи казани и тави. На импровизирана сцена от украсено със зеленина тракторно ремарке показваха изкуството си ученическите състави към училището и самодейците от фолклорните групи към читалището. После идваше ред на хорáта и ръчениците с музиката на местни музиканти.

На „Крушака” се сушеше, вършееше и вееше боб. Провеждаха се състезания по различни видове спорт в рамките на ученически и на републикански младежки спартакиади. „Крушака” понякога биваше и място за усамотение на влюбени двойки. В години на суша там се правеха молебени за дъжд /пеперуда/, оглавявани от попа и ходжата.

Описаното по-горе може да изглежда като идилия, но суровата действителност беше друга. Бяха жестоки години на недоимък, голяма част от произведеното отиваше за доставки, с които държавата плащаше репарации на победителите във войната. Свинските цървули и димиените /ръчно тъкани дрехи/ бяха масовото облекло за възрастните. Комат сух хляб с парче сланина или домашно сирене беше добър обяд за всеки. А ние, децата,  така и не успяхме да извадим всички тръни от босите си нозе, събрани по „Крушака”, даже и след като се  разпиляхме по училищата в градовете. Райнинчани живееха в нищета, водеха полугладно съществуване и се трудеха от тъмно до тъмно. Не малко от тях се подписваха с намастилен палец, но бяха задружни, помагаха си безкористно, надяваха се и вярваха искрено, че ги очакват по-добри дни. Техният и на образованите им деца живот по-късно не опроверга тези надежди.

Сега „Крушака” е пустош. Сега там на воля растат високи човешки бой бурени и бодливи храсти. Сега „Крушака” е царство на влечуги, диви животни и пълчища насекоми. Не личи къде са били футболното игрище и гьола, а къде беше чешмата помнят само малцина.

Но хората,  и преди и сега, приемат „Крушака” като естествена част от селото и битието си. Вероятно защото след наземното си пребиваване телата им се преселват во веки веков на негова територия. Единствената улица на Райнино, която никога не тревясва е тази към селското гробище.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Сутрешни измишльотини

 От скоро придобих навик да запълвам времето от сутрешното си събуждане до първото кафе с новини. От телефона, разбира се, където стотици медии се грижат да ме информират. Например, как чужди сили продължават да подклаждат безредиците в САЩ. Или как шофьорът на малката сестра на Бритни Спиърс едва не прегазил котката ѝ с тихия ѝ елекромобил Tesla, поради което можело да последва съдебен процес срещу Илон Мъск.

Като споменах Tesla та се сетих за извънземните. Тях най-често си ги представяме като същества с недостижими за нас способности. Щом е така няма нужда да бродим из космоса! Вземете, да речем, Илон Мъск. Какъв друг може да бъде той освен извънземен! AddictiveTips са се потрудили да изчислят, че за една минута той, засега, заработва 778 418 евро. На база средната брутна годишна заплата в България на бнашенеца ще е нужно да хамалува само 88 години и девет месеца, за да получи паричният израз на едноминутното илонмъсково усилие. Ние, българите, водим в тази класация, последни, на опашката в Европейския съюз са хората от Люксембург - с 12 години и 8 месеца.

Изследователите не казват нищо за средно статистическия американец, нито колко печелят за една минута българските богаташи или африканските бедняци... Но въпреки  това от историята на човеците е ясно, че общества, които допускат такава чудовищна поляризация завършват с разпад. Убедителен пример са несъществуващите вече империи на Александър Македонски и Чингиз хан, на Наполеон и Хитлер, Римската и Британската, СССР. Това показва, че окръжаващият ни свят е крехък баланс и всяко образувание се разпада, когато в него се наруши равновесието. Но кой ти чете история, камо ли да прави изводи от нея…

В последните 30-на години човечеството събори берлинските стени и железните завеси, тръгна по света, глобализира го отвякъде и започна свободно да изразява мнението си. Интернет и социалните мрежи елиминираха разстоянията и дадоха трибуна на всеки. Там се казват и неприятните истини, които застрашават единомислието и ерозират доверието във  властите. За да е равновесен информационният поток се напълни с колкото истини/факти и с толкова лъжи/фалшиви новини. Възникна необходимостта от корекция на общественото мнение в посока, която да съвпада със становището на повсеместно „демократично” избраните в управлението представители на народа. Но с комерсиализацията на политиката и корупцията на нейните представители интересите на овластените и подвластните се разминават драстично. Понеже ефективните в миналото методи за заглушаване на свободното слово днес са неприложими пъблик рилейшънсите вкараха в оборот словосъчетанието конспиративни теории. Неговият смисъл е в това да внуши, че има едно единствено правилно мислене и то е изреченото от устата на управляващата върхушка и потвърдено стократно от правилните медии! Всичко друго са конспирации, които трябва да се анатемосат!

Ето какво твърди NBC News - американски телевизионен канал със седалище в Ню Йорк, който е сред трите най-големи в САЩ, цитиран от БТА:

„ФБР предполага, че някои групи, за които се предполага, че имат връзки с Русия, Иран и Китай, се опитват да използват в своя полза случилото се във Вашингтон на 6 януари, за да получат предимство в информационната сфера. Според източници на NBC американските власти смятат, че има данни за опити на други страни да окажат тайно подкрепа на политически екстремисти в САЩ.” /Курсива мой/.

Според правоверни източници на същата телевизия  специалистите на ФБР ще изясняват обстоятелствата около превода на биткойни на стойност половин милион долара на членове на десни групировки в САЩ. Тези плащания били документирани и публикувани в мрежата от компания, която анализира трансфери на криптовалута.

Как да не вярваш на такава информация и да не си убеден, че всичко друго по този въпрос са конспирации!?

Отдавна, малко преди да почине, един мой близък направи равносметката на живота си с изречението: „Всичко на този свят е лъжа!” Струва ми се, че в тези думи се съдържа цялата житейска философия.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

От начЕлници до управници

Някога, отдавна, на почит били най-достойните мъже. Качествата им се  оценявали в битките с враговете и в умението им да се справят с прозаичните предизвикателства на ежедневния бит. Били личности сред най-добрите войни и водачи и постоянно трябвало да се доказват. И в мир и в бран те били образец за подражание. Винаги били пред другите - там където е най-трудно и най-опасно. Начело. Затова съплеменниците им ги нарекли начелници. Да си начелник било чест и длъжност. Длъжност, която изисква да си силен, умен, смел, съобразителен и да си готов без колебание да се жертваш за другите. Той бил ценност.

Тук приказката загрубява.

Начелникът осъзнал, че другите го ценят, вярват на думите му и действията им се диктуват от неговата воля. Това откритие отваря пътя към властта. Начелникът получава  привилегията да се оттегли на безопасно място, откъдето да се разпорежда и да модифицира в началник. Несъществената разлика в звученето  и  изписването на двата термина прави преобразяването почти незабележимо, въпреки че по съдържание и смисъл то е  огромен скок!

В съвременния български език /и не само, не само!/ началник е често използвана дума. Разбирането за нейното значение вече не е за ръководител на някаква служба, а за всяко лице, което работи в канцелария, кабинет или  офис. С една дума – чиновник, който може да е на изборна длъжност или пък назначен. Това, че по презумпция и на практика чиновникът не върши физическа работа и получава гарантирано твърда заплата, прави позицията привлекателна. /Има един времеви период, в който за работа масово се считаше  само дейността, при която се използва физическа сила: „Учи, мама, за да не работиш!”/. Заемането ѝ обикновено става в конкуренция с няколко кандидати, което повдига самочувствието на спечелилия надпреварата. Пълномощието да изготвя, връчва, приема или отхвърля документи подхранва егото на  чиновника до небето. Ласкателното обръщение „Началник”, което често чува, е балсам за ухото и извисява значимостта му, колкото ниско или високо да стои той в бюрократичната  ерархия. Постепенно назначеният да обслужва данъкоплатците чиновник уродливо еволюира в началник. От неговата дума, подпис и печат простосмъртните граждани стават зависими и той се превръща в бюрократ / bureaucrate = френското bureau - канцелария, контора + гръцкото kratos - сила, власт/. Тази трансформация води и до промени в психологията на личността му - той вече мотивира действията си с разбирането, че началник произлиза от начало. Той, значи, е началото; неговата  поява в административните лабиринти  поставя това начало; функционирането на неговия малък свят се определя от неговата воля; той започва да се самопроизвежда, като назначава свои подчинени; всичко, сътворено преди него е безполезно – трябва да се ликвидира и забрави. Така се появили управниците, които създават закони и управляват народите в свой интерес.

Тук приказката свършва и лъсва реалността.

Ако се направи целенасочено антропологично изследване вероятно ще се стигне до заключението, че ние, българите /и не само, не само!/, въпреки цивилизационния си напредък, не сме заличили изцяло номадско-варварското у себе си. В кръвта ни още бушуват онези гени, които ни подтикват да яхнем коня, да пъхнем пастърмата под седлото и в галоп да плячкосваме всичко, което се изпречи пред очите ни, без да жалим когото и да е и съжаляваме за каквото и да е. За благозвучие подобните днес набези из българските територии /и не само, не само!/ наричаме корупционни практики, макар че обирите и от най-далечното минало бледнеят пред сегашните  с мащабите и префинената си арогантност.

Откато имаме държава, ние /и не само, не само!/, вместо да се обединим и да живеем в мир и съгласие, се делим, мразим, крадем, воюваме, и се убиваме, и се спасяваме,  кой както може. От това ни поведение се възползва кохортата на вездесъщите тарикати - мошеници, чиновници, банкери, брокери, застрахователи, псевдо бизнесмени, лъжеполитици… Безнаказано те мамят, крадат, преразпределят и консумират създадени от милионите онеправдани хорица блага, които считат за балами. Така богатите стават все по-богати и по-малко, бедните - все повече и по-бедни. Изгубилите перспектива се пръскат по широкия свят в търсене на по-добър живот, останалите я карат на доизживяване. Този процес не подминава България - една от най-старите европейски държави трайно се обезлюдява  и все по-вероятна става хипотезата за нейния /и не само, не само!/ залез.

Докато светът, до 1989 година, беше двуполюсен гласовете срещу господстващите идеологии и дейността на партийните и държавни ръководители се чуваха на мига и от двете страни на Берлинската стена. Те чуваха дори мислите ни.

И какво от това!? Светът не спря да се развива.

След 1989 година глобализацията превърна земното кълбо в едно голямо село. Освободиха ни да мислим и крещим до припадък каквото и срещу когото си искаме.  Но никой не ни чува!

И какво от това!? Светът няма да спре да се развива!

Големият въпрос е – какво ни чака?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Защо сме това, което сме

 

 

Имаме величествени масиви с извисени до облаците върхове, низини и равнини с четири сезонна красота, която приемаме за даденост и почти не забелязваме. Имаме природни богатства, които подаряваме на чужди компании.  Имаме интелект, който пренебрегваме. Имаме големи площи с гори, които превръщаме в оплешивели калища. Имаме стотици реки, езера, язовири и минералните извори, а плащаме за вода сякаш живеем в пустиня.  Имаме земя, която може да изхрани всички балканци, а ядем боб от аржентинските пампаси и месо от резерва на НАТО. Членуваме в богатия европейския съюз, а една трета от нас живеят под прага на бедността. Имаме Дунав и Черно море, а нямаме ни един пътнически кораб. Имаме ръждиви железопътни линии с влакове, връстници на Ориент експрес. Имаме летища, които продаваме за  пробити долари. Имаме пътища, които ремонтираме след ремонт. Имаме курорти, които бетонираме и ходим на почивка у съседите. Имаме селища, които превърнахме в руини. Имаме промишленост и селско стопанство, които ликвидирахме. Имаме армия, в която никой не иска да служи. Имаме лекари, но нямаме здравеопазване. Имаме старци, които са по-образовани от внуците си. Имаме електорат, благодарение на който благоденстват кукловоди, продажни политици, първенюта милионери и корумпирани администратори.

Иначе сме глобалисти, затънали до гуша в блатото на свободния пазар, които гризат вносен плод-зеленчук и хвърлят  отпадъка през терасата. От него напролет пониква стрък и се отрупва с плод, но за нас това чудо си остава незабележимо. Ние  си лежим пред телевизора, проклинаме  миналото, възмущаваме се от настоящето и се ужасяваме от бъдещето. Когато ни омръзне от всичко това емигрираме с първия самолет в уредения запад. През това време нашенските остап бендеровци затвърждават старата максима, че не от работа се забогатява,  а от умението да превръщаш чуждите притежания  в свои.  През същото време един холандец си прави отопляема оранжерия на отдавна отвоювана от морето земя. Донася от стотина километри бала слама, накисва  я с хранителен разтвор, бодва в нея една семка, контролира целия процес с компютъра си и накрая набира две щайги домати. През същото време ние се самозалъгваме с мита за българското трудолюбие и се чудим защо българите, където и да са по света, не искат да се върнат. А носталгията изгаря душите им. Вечерта ще се утешават с българска ракия в шише от уиски и ще замезват с кисело зеле, втасало в пластмасов бидон с канелка, вместо в дъбово каче с дрянов чеп. И те и ние ще се чудим защо България си е все същата  - с по български фалшива демокрация в лъскава западна опаковка - нещо като кренвирш без месо в неядлива обвивка.

Защо сме такива?

Едно възможно обяснение е, че България е без национална доктрина. Няма две последователни поколения, които да преследват една и съща цел. Историята ни през последните 140 години може да се събере в няколко изречения:

След 1878 година дедите ни стават предприемачи, ликвидират последствията от чуждото владичество и строят капитализъм. След 1944 година бащите се превръщат в класа на работниците и селяните, ликвидират последствията от капитализма и строят социализъм. След 1989 година синове и внуци реставрират капитализма, ликвидират последствията от социализма и строят …капитализъм.

Защо сме такива?

Защото сме българи.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Влакчето на Мутемет.

21 декември, понеделник.

Понеделникът е ден за пазаруване. При мен е така откакто обявиха пандемията. Излизам от дома си само веднъж седмично, за да си купя храна и лекарства. Задължително го правя бързо, в определения ми от държавните власти „зелен” коридор. Избягвам всякакви физически контакти, връщам се и се затварям вкъщи. От медиите се информирам обстойно за броя на заразените, излекуваните и починалите за деня от Ковид-19. Прочитам и последната заповед на здравния министър.  Правителствените разпоредби отдавна са настолната ми книга, с която вечер заспивам и сутрин се събуждам. Така, бавно и полека, съвсем неусетно, у мен зачена, порасна и се роди дисциплинирана, хигиенизирана, дистанцирана, унифицирана и маскирана биологична единица, напълно асоциализирана и с обезличена индвидуалност.

Понеделник е.

Да излезеш от дома си след шест дни изолация изисква съзнателно усилие и предизвиква леко сърцебиене. Особеното в понеделник, който следва нощта с изгрева на Витлеемската звезда. И друг път се е случвало, но просветени твърдят, че за пръв път след повече от 2000 години, древните източни влъхви и днешните западни шамани видели едно и също явление: Юпитер и Сатурн съединили на небосвода светлината си в ярка звезда, като  знамение за появата на спасителя на света. В нощта на този 21 декември, през първата зима след Испанската болест, в която никой не се разболя от грип, аз не видях нищо – небето беше забулено от плътни облаци.

Нямаше как да разбера дали се е родил новият месия. Затова се настаних в стария опел и след няколко завъртания той запърпори недоволно. Навън беше сив декемврийски ден, Витлеемската звезда не се виждаше, но въпреки това някак си ми сочеше пътя. Отведе ме пред хипермаркет на голяма западна верига. Намирам свободно място на обширния паркинг и гася двигателя. Бъркам в джоба за монета, вземам количка за пазаруване и се нареждам на дългата опашка отвън. Върволицата от напазарували се точи към колите. Едър  младеж пази на вратите и на мястото на всеки излязъл пуска в магазина един от чакащите, който се реди на друга опашка пред устройство за дезинфекция. Облечени дебело и с маски вместо лица клиентите са различими само по ръст и по цвят на дрехите. Пронизителен писък на съдийска свирка и недвусмислен жест на едрия младеж предотвратяват всеки опит за отклонение от установения ред. Двете опашки от влизащи и излизащи от хипермаркета хора с тракащите си колички изведнъж ми заприличват на влакчето на Мутемет.

Поради недоглеждане през лятото на 1960 година от психиатричната болница на едно  малоазийско градче избягали всичките 423 пациенти.

423.

Станало в почивен ден, в отсъствие на шефа на болницата доктор Мутемет, и след обедното похапване, когато анадолската дрямка здраво налегнала персонала, а източния явашлък му попречил да реагира своевременно. Пациентите на болницата отворили вратите и като заливна вълна се пръснали по улиците на целия град. Близките срещи на нормалните граждани с опиянените  от свободата си луди и страхът от евентуалните им пакости довели до масова суматоха у хората и сериозна паника у властите. На помощ на градчето пристигнал валията. Спешно бил издирен главният лекар и шеф на болницата доктор Мутемет.

– Какво ще правим, докторе? – попитал кметът. Бил застанал до прозореца в канцеларията си и с тревога наблюдавал клонящото на запад слънце.

Мутемет помълчал и за няколко минути изпаднал в дълбок размисъл. Постепенно мрачното му лице се разведрило. Вдигнал глава и изпратил помощника си да събере  целият персонал на психиатрията, а на кмета казал:

– Разпоредете се да ми донесат една свирка!

– Свирка ли? Каква свирка!? – не успял да прикрие недоумението си валията, но след като нямал никаква идея как да помогне махнал с ръка към кмета да изпълни странната молба, макар в съзнанието му да се загнездило съмнението, че нещо в главата на този доктор не е наред.

Когато му донесли свирката Мутемет, сподирян от любопитна тълпа, завел подчинените си на един хълм в окрайнините на селището. Пред очите му се простирал целият град с централната улица, която разполовявала градчето. В противоположния ѝ край се виждала сградата на празната психиатрия. Мутемет свирнал веднъж, подчинените му се подредили зад него и поставили ръце на рамената на стоящите пред тях. Под  отривистия съпровод на свирката, колоната ритмично заподскачала и заприпявала: „Пуф-паф! Пуф-паф-паф!” Неочаквано за зяпачите от страничните към главната улица радостно заприиждали пациентите на психиатрията и се хващали на влакчето. Колкото повече наближавали  болницата толкова по-шумна, въодушевена и многолюдна ставала лудата върволица.

Това било любимата игра на невменяемите в часовете им за отмора. Сега те били щастливи, че можели да я играят на свобода и под одобрителните възгласи на многолюдна публика. Благодарни били и жителите на градчето, че станали свидетели на такова необикновеното зрелище. Най-сетне „локомотивът” доктор Мутемет спрял композицията от луди „вагони” в двора на психиатрията, наредил на  персонала да заключат вратите и да проверят  дали всички пациенти са се прибрали. А на пациентите им се искало тази игра никога да не свършва, никога да не свършва...

На свечаряване, по пътя към кметството, кметът бил предоволен и обирал овациите на подопечните му съграждани. Но бил и силно смутен от внезапното изчезване на валията. Не по малко озадачен бил и доктор Мутемет - неговият заместник твърдял, че броят на хората, които влезли в двора на психиатричната болница с играта на влакче е …612.

612!

За такава игра трябва един Мутемет и една съдийска свирка. Тази игра никога не свършва, никога не свършва, никога не свършва...

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Отпускар

 Шестдесетте години на миналия век.

1.

В празнична зелена униформа срочно служещият ефрейтор Драган Драганов върви пеш по шосето и тръпне от нетърпение. Свалил е фуражката и бърше с длан потното си чело. Остават му пет-шест километра и си е у тях. Шумът зад него, някаква смесица от остро свистене, гръмотевичен тътен и тракане на ламарини  се усилва. Иззад завоя изскача автобус. Шофьорът отбива, гумите захапват банкета, вдигат облак пушилка и спират да се въртят на няколко крачки от войника.  Пътниците любопитно надничат през прозорците. Предната врата се отваря  и от вътре долита глас:

– Ади, войниче! Скачай, че гоня разписание.

Докато отправя поканата си шофьорът подържа с педала на газта оборотите на двигателя. Той гърми, като че ли през ауспуха си стреля с артилерийски снаряди.  Автобусът се тресе и подрънква с всичките си чаркове.  Под погледите на надигналите се от местата си пътници ефрейтор Драган Драганов се качва, вратата зад него се затваря с трясък. Автобусът изръмжава като разярен звяр, потегля рязко и с подскоци. Гърбовете на пътниците се удрят в  облегалките, главите им се клатушкат напред-назад. Артилеристът Драганов, губи равновесие и се стоварва върху гърдеста мома с бедра като цеви на гаубица. Пътниците се превиват от смях. Шофьорът гледа в огледалото за обратно виждане  и, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, започва да си тананика „Мило ми е мамо, драго ми е татко...”

– И-и-й! Бат Велико, по-полека, ва. Ши убийш офицерина!

Като вещи по военните дела мъжете си разменят снизходителни усмивки,  опрощаващи женското невежество. Всички пътници в автобуса се познават. А Велико – такъв си е той, в главата му само щуротии! Закачките му понякога са като пресолена манджа, но хората си го знаят и не се сърдят.

Драган смутолевя едно „Оп-оп! Извинявай, како…”. В смущението си се подпира с длан на мощното коляно и се изправя. Емоционалната сцена навява носталгични спомени от младостта на две старици с черни забрадки, които си шепнат: „Тоз момчурляк ши да е унука  на Драган, на него ми мяза.” Носещият името на дядо си им кима за поздрав с крива усмивка и бърза да се отдалечи. Сяда на първата попаднала му седалка. Няколко човека веднага го наобикалят, ръкуват се, потупват го по рамото, бъбрят дреболии. „Друго е да си сред свои!” – иронизира се Драган и се отпуска на седалката.

Представя си, че вече е в къщи, при Мария. С Мария са връстници и се познават от деца. Бащите им учили заедно в румънско училище. През хиляда деветстотин и четиридесета ги изселили. Още на следващата година ги взели в българската армия, после ги пратили на фронта и стигнали чак до Унгария. В две съседни села живееха семействата им, но не се забравяха и си помагаха в трудното следвоенно време. Гостуваха си често - и по празници, и без особени поводи. Като деца Драган и Мария живееха в бедност, с много лишения, но така беше с всички и не го осъзнаваха в пълнота, докато не отидоха да учат по градовете.

Заети с образованието си не се бяха виждали много отдавна. Когато си взеха зрелостните изпити родителите им решиха, че дипломирането е  достатъчно значимо събитие, което освен с абитуриентски бал заслужава да се отбележи и със съвместно празненство. В уречения ден семействата им се събраха. Мария беше облечена с къса червена рокля. Драган я огледа от сандалите до събраната на опашка коса, сякаш я виждаше за първи път. Тя отначало се смути, лицето ѝ почервеня като роклята. А той замръзна на мястото си, краката му отмаляха и остана като вдървен, докато тя не мина покрай него предизвикателно близо и завъртя глава така, че косата ѝ да докосне лицето му. От този ден за Драган настъпиха мъчителни дни на нерешителност и копнеж. Най-сетне се престраши да я потърси. Намери я в читалището, където беше започнала работа в  библиотеката. Първоначалната им сдържаност не издържа натиска на чувствата, пропука се и отприщи непознати пориви. Драган взе да прескача до тяхното село с колелото почти всеки ден и това комай се превърна в единственото му занимание тогава. Срещите им не останаха незабелязани. Страховете, че близките им няма да одобрят връзката им, се оказаха напразни – дадоха им благословията си. Неусетно, след бурното лято, дойде есента и те се ожениха, но не можаха да се нарадват един друг. Нямаше и седмица след сватбата, взеха Драган войник. Пратиха го на другия край на България. Мария остана да живее при родителите му, да им помага и да го чака.

От тогава изминаха много месеци. Случи се така, че през това време Мария нито веднъж не му дойде на свиждане. Бяха месеци, в които всяка вечер Драган старателно ограждаше в календарчето изминалия ден и разглеждаше  малката ѝ снимка. Едно приятно  занимание, което казармата не можа да му отнеме. Бяха дълги месеци на очакване  да изтече една година и да го пуснат в полагаем домашен отпуск. Най-накрая това стана и сега му предстоят двадесетина вълнуващи дни с неговата Мария. Приближава се към начало им с всяка измината минута. Автобусът лети по шосето със засадените от двете му страни орехи. Как са се извисили те само за една година! Как са прострели клони над асфалта и са оставили да прозира само ивица небе! Излиза автобусът от този зелен тунел с небесно-син таван, залязващото слънце блести в очите, накъсано като слънчево зайче от короните на дърветата в полезащитния пояс. Пред Драган се показват първите къщи. Това е селцето на Драган. Тук някъде е невидимата граница между Лудогорието и Добруджа. На площада шегаджията Велико прави широк завой, обръща посоката на движение на автобуса и спира пред сладкарницата.

Дали едногодишната раздяла не е охладила чувствата на Мария? Дали го чака? Сигурно е станала още по-хубава… Между множеството лица на пътници и посрещачи на спирката Драган разпознава едно и друго не му трябва.

2.

Улицата е обрасла с есенни треви, примесени с опадали листа. По средата на пътя шините на каруците са издълбали две кривуличещи дири. Гроздоберът е приключил. От избите се носи упойващо ухание на младо вино. Градинките пред къщите пъстреят от хризантеми. Няколко туфи есенни минзухари са пропълзели през плетищата и жълтите им цветове светят като запалени в падащата привечер. Драган и Мария вървят усмихнати, на всяка крачка рамената им се допират. Очите им взаимно се изпиват. Той прехвърля  ръка през рамото ѝ и я прегръща. Заслепени от пораждащата желания близост заобикалящият ги свят престава да  съществува и те се губят във висините на очакваното сладострастие.

– Бате! Бате-е-е! – иде някъде отдалече тъничко гласче.

Едно девойче зарязва група от пет-шест деца, играещи на „Гори, гори кърпа…” и тича към тях. Босите му нозе тупат в прахоляка, черната му коса се ветрее.

–Бате! Много ми домъчня за тебе!

 Малката сестра на Драган се хвърля на врата му, той я притиска към гърдите си.

– Уха! Джено! Много си пораснала! Чак не мога да те нося!

Джена се изхлузва от прегръдката му, застава между двамата и ги хваща за ръцете. Те я повдигат нагоре, тя размахва крака във въздуха и ликуващият ѝ смях кънти звънливо. Но внезапно нещо ѝ хрумва, изтръгва се от ръцете им, устремява се напред, влита през вратичката у тях и крещи:

– Бати си дойде! Бати си дойде!

Нейните и на кака ѝ Мария родители разглеждат камарите от тухли, цигли, ломен камък и дървен материал. Приготвени са за новата къща, която бащата ѝ казва, че ще строи идущата пролет. Джена дърпа майка си за полата: „Мамо! Мамо ма! Бати си дойде!”

Всички  излизат на улицата да посрещнат Драган.

– Обадих се на нашите и те дойдоха да те видят. – казва щастливата Мария.

Зад къщата е магарешката каручка на тъста му. С две стари   ватенки и пъстра черга са завити колелата, за да не се разсъхват. Магарето гони мухите с опашка, преде с уши и хрупа жълт кочан царевица. Досаждат му десетина кокошки и наежен петел с пъстро     оперение. Овцете са налягали из двора и преживят.

Пред къщата, под асмите с черен варатика[1], е изнесена маса. Върху нея са наредени прибори, чаши, шише с ракия, кана с червено вино, салати.

– А заповядайте! – кани ги баща му да седнат и напълва чашите . – Драгане, тебе те искам тук, до мене, както си с униформата.

Настаняват се. Мария придърпва стола си до Драган. Гальовната Джена се намества на коленете му. Двете свати отварят пещта и вадят тавите с печеното агне. Махат посипаната със сол хартия и разсипват. Мария поставя пред всеки димяща чиния с месо, ориз и булгур. Гордият баща на ефрейтор е нахлупил фуражката му и стриктно следи чашите да са пълни, а каната с вино да не е празна.

Празнично светят прозорците на двете стаи на старата Драганова къща. Светят лампите над сундурмата[2], над пещта и на двора. Към гощавката, в чест на отпускаря, се присъединяват съседите. Бащата на Драган кани всеки, който забележи да минава по улицата. Изнасят още една маса,  разпъват кабел с монтирана в края му лампа и я закачат под асмите над масата. Иван Страдалски разпъва акордеон и пее с дрезгав глас:

Тренуле, машина мика

Ундел дучи пе Йоника

                   Мариоара луй ненику мъй-мъй…[3]

– Е-е-х, Мариоара! - провиква се и удря дъното на празната си чаша в масата бащата на Мария. – Свато, сипи, че нещо се натъжих…

Жена му го прекъсва:

– Петре! Да си тръгваме веки. Ядохме, пихме, видяхме се със зетя. Да си ходим, че я виж кое време стана!

– Свате! Ши ма извиняваш, ама да си имаме уважението – няма да разваляш празника! Тъз вечер оставате у нас и толкоз! – натъртва на всяка дума бащата на Драган. – Къде ще си вадите очите в тъмницата с туй магаре? – смекчава той малко тона. – Булка! Иди да постелеш на вашти, че като им се доспи да е готово.

Мария отива да изпълни заръката на свекър си, а той тръгва към мазето. Като се връща вдига към светлината каната и обяснява:

– Тоз път съм я напълнил от другото буре, с белия нохан[4]. Не се е избисрило хубаво сякаш, ама нищо.

Той налива, чука се с всеки направо с каната и се връща на мястото си.

– Боднете си мезе да се пресолите и пийте наздраве по едно прясно!

Драган поглежда часовника си – отдавна е минало полунощ

– Тате, аз отивам да си почина, че се убих днес от път – навежда се Драган към баща си.

– Свате, то като ший тъй и аз отивам да си лягам. – казва майката на Мария. – Те нашти мъже нали ги знайш – още не са отворили приказка за войниклъка, а пък с вино и свирни може и да осъмнат.

– Тъй, тъй… И аз ги оставям – отговаря сватята и събужда заспалата в скута ѝ Джена.  Трите влизат в къщата подир Драган.

Там Мария е приготвила всичко. От предишни гостувания знае, че гостите ще спят в едната стая, а домакините в другата. Пружиненото легло до входната врата тази вечер ще е за свекъра и свекървата. Майката на Мария им пожелава лека нощ и отива да си легне във вътрешната стая. За себе си и Драган Мария е поставила на пода вълнен дюшек и джанфезения юрган с извезан плик от чеиза ѝ. Джена се мушка под него и завира глава между възглавниците.

– Джено! Стани от там!

– Мамо… - моли се Джена – искам при бати и кака!

– Не, не! Тъз вечер ще спиш при мене и баща ти. Ела сам тука!

Тя изгася крушката и отива до леглото. Съблича се, ляга и обръща гръб на младите. Намества полузаспалата Джена между нея и стената, притиска я към себе си и придърпва завивката над главата си.

3.

С няколко отмерени движения, усвоени в армията, Драган бързо съблича униформата и се настанява под юргана. Жълтеникав лъч от лампите навън се процежда от ъгъла на прозореца и пада върху импровизираното легло. На Мария не ѝ харесва да свети точно там и отива до прозореца да го заслони с пердето. После вдига ръце и надява на врата си нощницата. Пердето е като осветен отвън екран, върху който се открояват контурите на тъмният ѝ силует. Докато роклята се свлича в краката полите на прозирната нощница  бавно обгръщат съблазнителното ѝ тяло. Бавят се върху изпъкналата гръд, спускат се по плоския корем, спират се на извивката на ханша и скриват стройните бедра. Тя развързва конската опашка и косите ѝ се свличат по раменете.

Акордеонистът отвън довършва някаква любовна песен. Чуват се звуци от разместени столове, неясни думи и отдалечаващи се към улицата стъпки. Мария трепва и след  няколко бързи крачки се пъхва под завивките при Драган. Търси го опипом и се залепя за гърба му. От близостта ѝ в него лумва огън. Галещите лицето му пръсти чертаят изгарящи  следи. Той се обръща към нея и протяга ръце. Външната врата предпазливо проскърцва, през нея нахлува сноп светлина и лека хладина. Те се отдръпват един от друг, затварят очи и се преструват на заспали. Бащата на Мария се промъква покрай стената и влиза при майка ѝ. Тя се мъчи да го вразуми, но приглушеният му говор не секва, докато не завършва дългата си лекция за качествата на бялото вино на свата. Мария и Драган се кискат в шепите си, после чакат в стаята да влезе последният останал навън.

Най-после всички гости си отиват. Лампите навън гаснат една по една и зад пердето на прозореца се прокрадва зората. Вратата се отваря, влиза бащата на Драган. В тъмното стъпките му са несигурни. С облекчение се отпуска на леглото. Джена се размърдва и шепти в просъница:”Бати си дойде!... Искам при бати!”

Сутринта първо се надига свекървата, взема си дрехите и безшумно напуска стаята. След нея става свекърът. После един зад друг се изнизват навън майка ѝ и баща ѝ. Мария въздъхва и се озърта - Драган спи. Поглежда го влюбено, иска ѝ се да го събуди, но ѝ става жал и отпуска глава на възглавницата, унася се. Внезапно се събужда  с разтуптяно сърце - до нея права стърчи Джена и трие сънливите си очи. Мария внимателно отмята завивката. Двете се обличат и излизат отвън.

– Булка, ти къде си скочила? – посреща ги от вратата свекървата, хваща Джена за ръката и я придърпва към себе си.

– Нали казахте, че днес ще берем царевица…

– Ми ши берем… Майка ти и баща ти казаха, че ши останат да помогнат. Ти пък остани… при Драган, да се наспи хубаво. Направила съм кръстачки – наяжте се и тогава елате на царевицата!

---

[1] Сорт грозде.

[2] Продълговато, покрито пространство пред стаите на старите добруджански къщи.

[3] Румънска народна песен.

[4] Сорт ароматно грозде.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права

Къща с кестен и два чадъра

 1.

Къщата с кестена е на централния площад на градчето. Сводестите прозорци,  витражните стъкла на входната врата и ламаринения покрив я правят различима от околните и привличат погледа отдалече. Оградата е от ковано желязо. Две дъговидни  стълбища с колони и мозаечни парапети се изкачват на просторна тераса. Насред двора, застлан с каменни плочи, расте стар кестен, в чиито клони пеят две синигерчета. Под сянката му на дълга маса седят мъж, жена и дете. Мъжът чете на глас, детето държи кукла, чиито коси са привързани с червена панделка, а жената пресмята нещо върху лист хартия. „Пожелай си нещо, пожелай си нещо.” – завършва бащата любимата приказка на дъщеря си за вълшебното дърво и затваря книжката.

Момиченцето, на три-четири години, спуска крачета, стъпва на плочите и поставя  куклата на стола. Внезапен порив на вятъра кара кестена да прошумоли и клоните му да простенат. „Пожелай си нещо, пожелай си нещо.” – чува момиченцето шепота на  листата. То повдига глава и търси да открие в короната на дървото двете пъстри птиченца. Но вместо тях вижда  как към него лети  бодлива зеленикава топка и вдига ръце да се предпази.  Топката пада с трясък върху масата. Песента на синигерчетата  секва. „Ох!” – подскача жената и притиска длани към гърдите си. Наметнатият върху бялата блуза жакет се свлича от раменете ѝ. От удара топката се разпуква, кафявата ѝ сърцевина подскача два-три пъти по масата и тупва на земята. Кестенът се търкулва в отводнителната канавка и се заклещва в  решетката на канализационната шахта. Момиченцето наблюдава тези вълшебства с ококорени очи. Мъжът и жената се вторачват в бодливите остатъци от обвивката на кестена, разпилени върху масата.

На улицата проскърцват спирачки на кола. От нея слиза едър мъж с анцунг и маратонки. За миг слънцето блесва по обръснатата му глава. Той се отправя към къщата с кестена. В ръката си държи провесена найлонова торбичка. На тротоара спира колкото да свали окачената на оградата табела от фазер и да я пъхне под мишницата си. На нея с едри червени букви пише „FOR SALE”, а отдолу с по-дребен шрифт е добавено „Продава се”. Мъжът крачи през двора уверено и се  отправя към масата. Домакинът тръгва към него леко приведен и с нерешително изражение. Двамата  спират един срещу друг. С крак върху металната решетка едрият мъж поема протегнатата му ръка. Заклещеният в решетката кестен е под подметката му и от натиска пада на дъното на канала. Домакинята се опитва да се усмихне и излиза иззад масата да посрещне госта. Детето  стиска куклата с червената панделка и мести любопитен поглед по лицата на възрастните. Родителите му и гостът си разменят любезности, но за момиченцето това вече не е интересно. Отива до шахтата и се надвесва над нея. Слепоочията му напрегнато пулсират: ”Това поредното чародейство на вълшебното дърво ли е? Какво ли е станало с кестена, който преди малко беше тук?”

Гостът поставя табелата върху масата с буквите надолу. Тримата възрастни сядат. Едрият мъж побутва жълтата торбичка към домакина.

– Пребройте парите. Уговорил съм час при нотариуса, както се уточнихме – казва той и поглежда часовника си.

По бузите на домакина избиват червени петна. Въздиша дълбоко, бърка с трепереща ръка в торбичката и подрежда върху масата пристегнати с хартиени ленти купюри от 100 и 200 лева. Взема най-горната пачка, наплюнчва пръстите си. Вади столевките,  брои и ги реди на купчинка пред жена си. Тя неспокойно се върти върху стола, устните ѝ мърдат беззвучно и едва се сдържа да не грабне банкнотите. Известно време  изминава в пълно мълчание. Броят пачки пред съпруга бавно намалява, тези пред жена му са едва няколко. Купувачът пали цигара, всмуква дълбоко и пак поглежда часовника си: „С това темпо на броене можем да замръкнем…”

– Уверявам ви, че сумата е точна, до последният лев. Нямам нищо против да проверите дали казвам истината, но ще закъснеем за нотариуса. Трябва да тръгваме! А след като изповядаме сделката ще продължите с броенето.

Продавачите на къщата с кестена се споглеждат. Мъжът мести една по една пачките  пред жена си, отмята ги с молив, тегли черта под образувалата се колонка от цифри и събира. Подчертава дебело полученото число, показва го на жена си и се обръща към купувача:

– Точно!

Младата жена пъха парите в жълтата торбичка и бързо ги отнася в къщата. Сменя бялата блуза и полата с рокля в преливащо синьо и се връща при мъжете щастливо  усмихната. „Надхитрих го този! Не очаквах, че ще даде толкова пари. Ще ги вложа, както съм намислила и… пей сърце - ще си осигуря охолен живот докато съм жива!”

 2.

В горещ ден в края на пролетта, няколко години по-късно, млада жена прибира дъщеря си от училище. Те прекосяват улицата и излизат на градския площад. Оглеждат се за свободни пейки и заемат една. Момиченцето сваля от рамената си раницата, от страничен джоб на която се подава кукла с червена панделка. Жената сяда на пейката и разкопчава якето на дъщеря си. Докато прави това погледът ѝ се мести по редицата от малки магазинчета, стига до празната сграда на фалиралата банка, в която доскоро беше касиерка и спира върху боядисана в портокалов цвят къща с алуминиева дограма, огледални стъкла и меден  покрив. Зад желязната ограда се извисява пищно нацъфтял кестен с големи  конусовидни цветове. Жената въздиша дълбоко, на лицето ѝ се изписва скръбно разочарование. Обръща се на една страна за да прикрие бликналите сълзи. С премрежен поглед търси съпруга си сред голямата група хора, обсадили входа на лъскав офис. След малко той я забелязва, отделя се от развълнуваното множество, но вместо да се отправи към нея маха с ръка и влиза в близкия магазин. Тя добре познава мъжа си и знае, че не прави нищо ей така, без определена цел. Гризе я предчувствие, че се оправдават най-лошите ѝ очаквания. Сърцето ѝ бие учестено, притваря очи и мислено се връща назад във времето.

Застанала е пред същият този лъскав офис, но тогава той си беше най-обикновена канцелария с две бюра и метална каса. И тогава имаше хора – едни се бяха наредили на опашка пред вратата, други се бяха скупчили пред машинописен лист, залепен на стъклената витрина. По площада шареха работници, разпъваха кабели и монтираха микрофони – градчето се подготвяше за поредния масов митинг. Възбудата и ентусиазма от динамичните промени и новоразкриващи се възможности бяха обсебили  всички.

Тогава тя пристискаше към гърдите си жълтата  найлонова торбичка с парите от продадената къща. Къщата с кестена. Къщата, която дядо ѝ беше построил за сина си. Къщата с история, която отнели от баща ѝ, а четиридесет години след това я върнаха на нея. Тя, единственият наследник, тогава едва склони предпазливият си съпруг да инвестират, както тя казваше, парите от продажбата: „Виж сега. И двамата сме на работа, получаваме добри заплати, с които покриваме текущите си разходи. Това е златен шанс, който се явява веднъж и не бива да го пропиляваме! Правим сделката на живота си и обезпечаваме финансовото си бъдеще”.

По-добра от тази оферта тогава не откриха:

СИГУРНОСТ   СРЕЩУ   ИНФЛАЦИЯТА

           Вложете вашите свободни пари при нас.            Изплащаме дивиденти както следва:

За 1 месец  –   6,5 %

За 3 месеца – 21,5 %

За 6 месеца  –  47 %

Гарантиран годишен дивидент - 114 %

Внесоха парите и подписаха договора.Това беше. Тогава.

А сега съпругът ѝ върви към нея, размахва два чадъра и глуповато се усмихва:

– Да се прибираме в квартирата, госпожо…

– Кажи ми, какво стана? – посреща го тя нетърпеливо и се прави, че не забелязва  необичайното му обръщение.

– Ето, Ваше реститутско достойнство, заповядайте! – подава ѝ той с престорен поклон съвсем нов чадър и   сякаш не е чул какво го питат продължава: – Два чадъра! Един за Вас. Има и за мен. Като завали да има къде да се подслоните!

– Питам те, какво става? И престани да се правиш на клоун! – хваща го тя за лакътя.

– Защо? Нали и аз съм участник в този цирк! Имам си роля, колкото и епизодична да е. – Той се надвесва над погрознялото от разваления грим лице и крещи: – Фалит! Копелето ни измами!  Затворил е офиса, избягал е! И  няма да се върне! От къщата с кестена ни останаха пари колкото за два чадъра!

Минаващите хора се извръщат към тях, подскачащото по плочите на площада момиченце оставя играта си, изтичва до баща си, подръпва го за пеша на сакото и пита:

– Тате, а на мене чадър купи ли ми?

– Не, ти нямаш никаква вина…

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.