петък, 13 декември 2019 г.

Зелен ден



ЗЕЛЕН ДЕН


Когато вечер мама ме сложи в леглото и угаси лампата в стаята ми свети светофарът. Светлините му влизат през прозореца и аз гледам как стените и таванът се оцветяват в различни цветове. Обаче бързо ми се доспива и очите ми сами се затварят. А сутрин като се събудя светофарът пак си свети. Тате ми обясни, че ако продължиш след  светофара стигаш до един голям магазин. Ние сме ходили, там може да си накупуваш разни работи и като ги наплатиш ти дават топчета, с които да си играеш с приятелите. Улиците трябва да се пресичат на пешеходните пътеки и ако има светофар се минава само, ако е светнал зелено. Светофарите показват на хората кога да преминават, за да не ги блъсне някоя кола. Когато тате ми обясняваше за светофарите мама дойде при нас, послуша какво си говорим и после ме попита зная ли къде живеем. Понякога е трудно да разбереш защо възрастните задават такива въпроси.
– Мамо, защо питаш!? Нали знаеш, че живеем до светофара!
Родителите ми се спогледаха и започнаха да се смеят. Не разбрах защо се смеят, обаче като видях, че те се смеят започнах да се смея и аз. Като се насмяхме хубаво тате ме взе на коленете си, а мама клекна срещу нас и ме хвана за ръцете:
– Вярно е, Гошко, че живеем до светофара. Но в този град има много светофари. Ти си вече голямо момче и трябва да знаеш къде точно се намира дома ни.
  И тогава мама и тате ме накараха да науча адреса и трите си имена. Казаха, че трябвало да ги знам и като ме питат да ги кажа. Обаче досега никой не ме е питал. Само една вечер дядо.
– Я да видим сега, Гошко, какво си запомнил?
 Станах прав, прибрах краката и ръцете, както ни учат да казваме стихотворения в детската градина.
– Аз се казвам Георги… Дядо, обаче, да те питам…
– Гошко! Нали сме се разбрали? Без "обаче"! - видях вдигнатия показалец на дядо и трябваше да продължа. Като казах всичкото дядо бръкна в джоба си и ми подаде един бонбон.
– Браво, Гошко! Точно така! Отивай да спиш!
Без малко да му кажа, че вече изядох два такива, но си замълчах, защото ще ги скрие на друго място и после няма да мога да ги намеря. Обаче се чудя на дядо - учи ме, че се казвам Георги пък ме нарича Гошко!
 Тази сутрин се събудих, но не от светлините на светофара, защото чух мама да ми говори нещо и да ме милва по челото. Много обичам да ме гали така с меките пръсти на бялата си ръка. Иска ми се да не спира, а аз да се обърна на другата страна и да си спя. Обаче тя повдигна лекичко главата ми - така прави винаги, когато не е зелен ден:
– Хайде, синчето ми! Събуди се! Хайде, миличко! Отвори клепачи... Ето така! - и ме гледа с широко отворени очи, за да ми покаже как. А аз обвих ръце около шията ѝ, притиснах буза до нейната и зарових лице в русите ѝ коси.
– Мамо, - прошепнах в ухото ѝ - притискаш ме в неловкост, когато ме гледаш така!
 Като ме държеше за рамената тя ме отдалечи от лицето си и изненадано попита:
– Какво, какво!?
– Е, може да ме гледаш, но не толкова силно! – успокоих я аз.   
Тогава мама ме притисна към гърдите си, аз почти изгубих дъх, обаче усетих как бързо тупти сърцето ѝ. Дългата ѝ коса, за която тате един път каза, че била като слънчева, приятно ме погъделичка по нослето. Мама ме целуна и както всяка сутрин, когато не е зелен ден, лекичко издърпа долнището на пижамата ми. Аз започнах да търкам с юмруци сънливите си очи и много ми се искаше да си похленча, защото знам, че ще ме вкара в банята. Докато ме мие пак ще се опитам да пухтя като дядо, когато плиска лицето си със студена вода. След това мама ми помогна да се облека, но ме остави да закопчея сам колана си, както правят всички големи момчета.
– Готови ли сте да тръгваме? – попита от вратата тате.
Излязохме в коридора и аз се загледах в големия календар на стената.
На мен винаги ми е много интересно да разглеждам снимките на календара. Под снимките пък има едни сиви и зелени цифри. Тате ми обясни, че на календара със сиво са написани дните, в които с мама са на работа, а със зелено – когато не са. После разбрах, че и мен ме водят на детската градина в сивите дни. Обаче в зелените дни сме си у нас и може да правим каквото си искаме. Тогава тримата се разхождаме заедно, люлеем се на люлките, гоним се и се смеем. Като се уморим отиваме в някоя сладкарница, ядем разни сладки работи и пием сок.
Докато мама ми завързваше обувките си спомних. Беше отдавна. Дядо стоеше намусен с ножицата пред календара и изведнъж скъса от него един лист. Аз само да смачкам някой лист от книжката, от която вечер ми четат приказки и веднага ми се разсърдват, а пък дядо ги къса и… Бързо изтичах да кажа на баба какви ги върши дядо.
Баба се усмихна, сякаш нищо не е станало:
– Дядо ти не прави нищо лошо. Той се муси пред календара, защото вижда, че е остарял с още един месец. Един лист е един месец. Когато месеца свърши той къса листа, нарязва го с ножицата и си прави бележки. Записва си в тях каквото му кажа да купи от магазина. Защото хората като остареят започват да забравят.
Тогава бях малък и не ми стана много ясно какво ми обяснява баба, но разбрах, че ако си откъсна  един лист от календара никой няма да ми се кара.
Мама ми облече синьото яке и аз пак погледнах към  календара. Сега там има една снимка на деца, които си правят снежен човек, а под снимката са написани сивите и зелените дни.
– Тате, утре ли е зелен ден?
– Защо питаш?
– Ами, нали ми обеща когато е зелен ден да отидем в парка и да се замеряме със снежни топки.
– Добре… Днес е петък. Значи - утре е! Но сега нямам време за приказки. Побързайте! – погледна той към мама.
Като пътувахме по стъклото на колата започнаха да се лепят снежинки. Ние имаме опел. Един път, като паркира, тате ми разреши да седна на неговата седялка и видях, че вдига двеста километра. Дядо пък ми показа как да познавам шкода, пежо и разни други коли, но не съм виждал колко вдигат.
Тате спря до детската градина зад реното на Ивчо от нашата група. Щом излязохме от опела веднага се затичах - много ми се искаше да се отъркалям в снега, но мама бързаше за работа и не ми позволи. Хвана ме и свали от гърба ми раничката с крокодилчето. През това време аз хващах летящите покрай нас снежинки, които веднага се разтопяваха в ръцете ми .
Мама ме въведе в занималнята. Преди да ме остави ѝ поръчах довечера да ме вземе първи. Тя каза: „Добре!”. Обаче няколко пъти ми е обяснявала колко много е заета и ако закъснее да ме вземе първи няма да ѝ се сърдя.
Госпожата ме заведе при играчките. Извади шарената кутия и я постави пред мен:
– Гошко, ето, поиграй си с робота.
Тогава на вратата на занималнята се показа Алекс с баща си. Алекс се казва Александър. Той ми е приятел.
– Алекс, ела! - повиках го аз. – Ела, да сглобим робота.
– Не искам. Вчера си играх с него и не го харесах. Тате каза, че ще ми купи по-хубав, дето е с по-силни батерии и върви като истински!
– И аз ще кажа на моя тате да ми купи като твоя робот, пък! Даже по-хубав!
– Щом е така днес ще съм ти сърдит и повече няма да играя с теб! – обърна ми гръб Алекс.
Не забелязах кога Ивчо е дошъл при нас, но Алекс обърна с гръб и към него, завъртя се и отиде при другите деца. С Ивчо сглобихме частите на робота и го светнахме от копчето. Роботът почна да мига с червеното си око, но не тръгна да върви и ние го оставихме на килима. Довечера ще питам тате и мама откъде са ми купили частите и как са ме сглобили така, че да мога да вървя.
После госпожата ни накара да седнем на столчетата и започнахме пак да учим онази песничка за Нова година.
Когато вечерта родителите на децата започнаха да пристигат ние с Ивчо гледахме през прозореца. Аз познах мама по бялото палто още отдалече и отидох  да кажа „Довиждане” на госпожата.  Мама ме гушна и ме попита дали днес съм бил послушен. Тя всеки път, като ме вземе от детската градина, все това ме пита. Като излязохме навън уж беше се стъмнило пък беше много светло. Над улицата висяха пъстри украшения, разни играчки, големи и малки лампички, като тези, с които окичихме елхата у нас. Някой беше направил дърветата по тротоара много красиви, снежинките се гонеха в небето и падаха по хората, колите, къщите и по сините ръкави на якето ми.
– Мамо, тази вечер тате няма ли да дойде?
– Няма. Той се обади по телефона, че ще се върне по-късно. Виж колко е хубаво, навсякъде! Ще си отидем пеш, не е толкова далеч.
По тротоара вървяха много хора. Аз исках да стъпвам, където снегът е повече и се клатушках наляво-надясно. Така обувките ми правеха интересни отпечатки. Обърнах се да ги разгледам. Тогава покрай мен мина един чичко с две големи чанти и без малко да ми събори шапката. Мама ме дръпна за ръката:
– Георги, дръж се за мен! – Когато мама се ядоса ме нарича Георги. – Пречиш на хората да вървят спокойно!
Аз се приближих до нея и се сетих:
– Мамо, утре нали е зелен ден?
– Да, утре е събота. А в неделя ще посрещаме Нова година.
– А ще направиш ли утре пак да закусим с напечени филийки, намазани с масло?
– Разбира се, че ще направя! И чай ще направя!
– И после тримата ще отидем да се замерваме със снежни топки! Нали мамо?
– Ще отидем, да! Само се моли да не е много студено.
 Стигнахме до светофара и застанахме до железния му стълб. Мама ме хвана за ръката. По улицата пред нас колите минаваха една подир друга. Докато чакаме аз ги сочех с пръст и мърдах устни: „Пежо, не я знам, не я знам, пежо, , форд, не я знам, опел… Опел! Този е същия като на тате! Не е тате… В колата се вози една лелка с черна коса”.
Погледнах пак след опела, но зад него вече имаше други коли и червените им светлини бързо се отдалечаваха. Светофара светна зелено и тръгнахме.
– Мамо, този не беше ли тате!
Мама сигурно щеше да ме попита за кого питам, обаче си извърна главата на другата страна и продължихме да крачим.
– Не! Не! Така ти се е сторило! – чух я след малко да ми отговаря, но едва познах гласа ѝ, сякаш не беше тя.
Докато пресичахме улицата зад нас се чу: „ Ба-а-а-м!”. Всички се обърнахме. Черна мазда беше блъснала една шкода - бяла, също като палтото на мама. И двете коли бяха допрени до железния стълб на светофара, до който стояхме преди малко.  Мама веднага ме грабна на ръце и ме притисна към тялото си. По зачервените ѝ бузи се стичаха пъстри капчици, които много приличаха на сълзи. Над рамото на мама видях, как светофара за малко светна и после угасна съвсем. Колите се събраха на куп по средата на кръстовището и не можеха да тръгнат наникъде. „ Ба-а-а-м!” -  чу се пак. Мъничка синя кола се подхлъзна, излезе от пътя и се блъсна в едно дърво. Фаровете се счупиха и  върху смачканите ламарини падна една гирлянда със звезда. Но с мама вече бяхме стигнали до нашия блок и вече не се виждаше много.
Като влязохме у нас мама ме сложи да седна на шкафа за обувки, влезе в тяхната стая и веднага затвори вратата. Аз останах на шкафа да я чакам да ме преоблече с унашните дрехи, но тя не дойде. После от кухнята излезе баба и ме видя, че съм сам.
– Дядо! Ела тук да видиш кой си е дошъл!
– Ха! Гошко ли е това? Тъкмо се питах кога ще се върне, че да сложим в коридора новия календар.
– Дядо, пък да знаеш! Стана катастрофа и нашият светофар се повреди. Обаче…
– Знам, знам, но без „обаче” – прекъсна ме дядо. – Чух сирените и видях през прозореца. Ще го оправят светофара.
– Дядо, обаче, пострадалите как ще се оправят?
–Не се тревожи. След два дни е Нова година! Купил съм нов календар и ти ще ми помогнеш да го поставим. Виж,– показва ми дядо - какви красиви картини има за всеки месец!
– Дядо, не го искам този! Искам си стария календар!
– Защо, дядовото… Кажи ми, – избърса той сълзите ми с ръка – кажи, кажи. Защо?!
– Защото на новия календар няма нито един зелен ден.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

четвъртък, 14 ноември 2019 г.

Врабчета



Врабчета


От прозореца ми се открива чудесна гледка. Времето е слънчево. Ранната утрин блести ярко в палитра от цветове.
Долу чувам свадливите разправии на две врабчета - те настървено се борят за дребна коричка хляб.
Моя съседка, учителка пред пенсия, всеки делничен ден по това време излиза от дома си. Днес го прави малко по-късно и някак си по-тромаво. Изглежда разтревожена и това личи по нервните погледи към часовника на ръката ѝ. Нейна по-млада колежка я застига, говори нещо, ръкомаха и бърза да продължи. На светофара пъргаво пресича улицата миг преди да светне жълто. Съседката ми не успява. Хваща се за главата, отчаяно кърши ръце. После бялата ѝ шапка се загубва в множеството.
В полезрението ми натрапчиво свети червеното око на светофара.
След няколко минути виждам, че е пресякла и несръчно тича към входа на училището. Сподиряна е от рояк деца и недвусмислените жестове на строго облечен мъж. Сградата ги поглъща, а една бяла шапка се търкулва по стъпалата отвън.
Сред уличния шум се откроява жизнерадостния звън на училищния звънец.
Ядосаните чирикания на двете врабчета под прозореца ми стихват. Поглеждам надолу - едното литва с хлебната троха в човката си и се шмугва в спасителният листак на белокората бреза. Другото прибира унило увисналите си перца и се скрива зад контейнера за боклук.
Лек полъх подема една врабчова перушинка, тя се издига нагоре и се слива със синевата на небето.
Хлад пролазва по плещите ми. Смачквам недопушената цигара и затварям прозореца.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Рапсодия за кавал без оркестър



Рапсодия за кавал без оркестър



- Заповядайте – с отработен жест дългокосо момиче поставя пред мен чаша кафе и се отдалечава.
Седя в кафенето на място до прозореца. През запотеният му  правоъгълник хората навън изглеждат като призрачни сенки. Дланта ми се плъзга по гладката стъклена повърхност, изтрива ситните  капчици и прави продълговат,  прозрачен процеп, за да се види навън суетнята след края на работния ден.
От сградите на тълпи излизат хора и се вливат в навалицата по тротоарите. Някои се скупчват на близката спирка, други бързат да направят ежедневните си покупки, трети влизат в заведенията наоколо, за да отдъхнат, преди да са се прибрали по домовете си. Млада майка изчаква поизостаналия си син, хваща го за ръка и ребром търси пролука в насрещния хорски поток. Дребничък старец ситни с несигурни крачки и почуква по тротоара с бастуна си, сякаш отмерва оставащите му мигове живот. Витрината на отсрещния магазин се закрива от спиращ автобус. Чакащите на спирката пътници с мъка се побират в продълговатото му туловище. После подът под краката ми затреперва - автобусът потегля и облак черен дим се блъска в стъклото. Интуитивно се отдръпвам, вземам чашата с кафе и отпивам с наслада.
Погледът ми спира в стиска сухо безсмъртниче, поставено в мраморна вазичка. Вглъбявам се в тази нежна красота, притварям очи и безтегловно се понасям сред лилавите му цветчета.
Тогава се появи той. Не разбрах точно откъде. Отначало като миниатюрна точица, която постепенно  нарастваше, докато придобие нормален човешки ръст и заеме съседната маса. Изглеждаше странно и не се вписваше в авангардната обстановка на заведението. Сякаш някой с магически способности го беше спуснал тук със сферичен къс от пространство на отдавна отминало време. Той беше видим, но недостижим за присъстващите. Притежаваше способността да въздейства с ярки образи и омайващо слуха благозвучие. Обут беше с кожени цървули и навои. Бялата му риза, извезана на гърдите и по ръкавите, подчертано контрастираше с черните потури и къдравия калпак с високо дъно.
Той бавно се надигна от стола, изправи се, кафявият елек се разтвори и откри част от навитият на кръста червен пояс. Допря до устните си кавала и засвири. Едната му буза започна ритмично да се издува и да спада. Дългите пръсти пъргаво затанцуваха по дупките. Заоблената прозрачност на отделящата го от зрителите капсула запулсира в пъстроцветен калейдоскоп.
„Ама че работа!“ – едва успях да помисля и вълшебството на мелодията ме  овладя. Всички приковаха очи в него. Крещящата музикална уредба изключи. Сервитьорките спряха да се движат. Барманът се вцепени с протегната към кафе-машината ръка.  Забързаните по улицата хора застинаха в неестествени пози. Светофарите на кръстовището светнаха червено за всички посоки. Шофьорите невярващо впериха очи в контактните ключове и не можеха да си обяснят защо изгаснаха двигателите им.
Зад притворените ми очи бързо се изнизаха рояци забравени спомени, възкръснаха отдавна отминали преживелици.  Обхвана ме копнеж по нещо смътно, много далечно и невъзвратимо, но прекрасно. Топлина се надигна от към гърдите ми, обля ме като гореща вълна, сетне ме издигна на гребена си и нежно ме спусна в бездната на несвястна отмала.
Беше обсебваща музика. 
Кавалът застена, някъде издълбоко напираше вик, после мелодията се извиси и отведнъж, сякаш освободила се от тежко бреме, притихна. Беше освобождаващо ридание, изтръгнато от потайните дълбини на човешката душа. Беше като живот, който се ражда с разкъсваща болка.
След миг пръстите на свирача ликуващо заподскачаха и щедро разпиляха наоколо неудържимата си радост. В съзнанието ми изплуваха забулени от времето образи. Вечерните светлини навън се разляха просторно в полюляващи се жълти жита. Някъде далеч зад тях видях синкавите очертания на стара гора и чух стъпките на прокрадващата се между дърветата кошута. Босите ми детски нозе газеха нажежените житни стъбла и след мен, в ширналото се поле, оставаше тясна пътечка. Ято яребици изпърпори с крила и бързо се отдалечи, прелитайки ниско над житата. Дзън-зън-зън… - примамливо зовяха напращелите класове, полюлявани от ласкав ветрец. Повдигнах леко ръка и се опитах да примамя реещата се в дъхавия въздух пъстра пеперуда да кацне в дланта ми...
Като в просъница дочух далечния глас на дългокосото момиче:
– Господине... Господине?
Разтърсих глава и отворих очи.
Изведнъж всичко се срути с трясък. По улиците громолят автомобили, свирят клаксони, дрънчат автобуси и трамваи, вият двигатели на самолети.  Присветват фарове, мигачи, светофари, реклами. Дървета вият клони и се накланят опасно към сградите. Вятър смита асфалта, подема парчета дрипав найлон, мазни хартии, обрулени листа и клонки  и ги събира по ъглите. Мощната уредба в кафенето работи.
Градът отново живее в своя привидно неизменен ритъм.
             - Господине, ще желаете ли още нещо? – озадачено ме гледа сервитьорката.
             - Не, благодаря. Искам само да платя.

Димитър Колев


Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Curriculum vitae



Curriculum vitae




         Роди се в болницата. Момче. Беше пълничко, пухкаво, красиво бебе. Късно дете -  отдавна очаквана рожба.
Не мина ден, в който пред вратата на отделението, под прозореца или по телефона близки и далечни роднини, приятели и съседи на родителите да не поискат сведения за състоянието му. Почти всеки час от неговият кратък живот подробно биваше анализиран.
След около седмица пред болницата спря огромна бяла кола. До водача седеше щастлив бащата с още замаяна от алкохолния маратон глава. Зад лимузината се извиваше опашка от различни по големина, цвят и марка автомобили. От тях се изсипа внушителна тълпа, която бързо се скупчи на входа.
Когато майката и детето, заедно с усмихнатата акушерка, се появиха в дъното на коридора всички се втурнаха към тях. Не съвсем закрепналата майка беше принудена да крепи рожбата си с една ръка и едва не го изпусна, докато приемаше цветя, отвръщаше на ръкостискания, прегръдки и целувки. От своя страна бебето показа необикновено търпение – изчака да завърши цялата тази церемония и направи солиден опит да скъса гласните си струни.
Детският плач предизвика различни реакции. Една част от посрещачите спонтанно заръкопляскаха. Майката с немощен глас започна да го успокоява. Изпадналият в лека сънливост горд баща на син опасно се наклони напред, но навреме беше подкрепен от двама мъже до него. Една леля на отрочето поразбута близко стоящите  и енергично размаха бяла кърпичка над зачервеното му от напрежението личице.  След малко посрещането завърши. Акушерката си забрави букета и си тръгна с подареното от бащата благодарствено пакетче. Посрещачите се заизнизваха към изхода, а голямата бяла кола потегли с детето и неговите родители.
Растеше под широкото и грижливо крило на обичливата фамилия. Майката излезе в безсрочен отпуск и се посвети изцяло на отглеждането му. Нейните ласкави грижи се разпростираха ежедневно и неизменно от сутрешното събуждане през хигиената и храненето, игрите и разходките, възпитанието и обучението до вечерното заспиване. След това идваше подготовката за следващия ден с пране, гладене и куп други дейности. Заспиваше с четене на последните публикации за физическото и нервно-психическо развитие на детския организъм. Строгият и добре печелещ пари баща осигуряваше необходимо изобилие от блага, пътувания и развлечения, които позволяваха на семейството да живее в доволство. Зачервените бузки и щастливата усмивка на детето бяха награда за техните усилия.
Излетите сред природата отпадаха от плановете, ако не беше достатъчно топло, ако валеше или имаше вятър. Хрема, зачервено гърло, температура – това бяха неща, които много рядко ги спохождаха, благодарение на подготвеността на родителите, устойчивият организъм на детето и навременната намеса на лекарите. Бурна беше радостта им, когато проходи. Наскоро след това произнесе първите си думи. И двете събития бяха отбелязани с подобаващи празненства.
Но един ден се случи… Скъпоценното малко човече се закашля, после кихна няколко пъти последователно. Очите му се наляха със сълзи и то се разплака неудържимо. Майката изпадна в паника, сълзи се застичаха по бузите ѝ и едва успя да извести съпруга си за бедата. Той бързо пристигна, изстреля няколко укорителни изречения към жена си и грабна детето. Скъпата им кола потегли рязко към болницата с включени светлини и мигачи.
По незнайни пътеки мълвата обходи близките на семейството и мнозина от тях скоро обсадиха вратата на спешното отделение. Коментираха загрижено, обсъждаха предполагаеми диагнози и формулираха мерки, които в бъдеще трябваше да гарантират цветущото здраве на детето.
Не след дълго дежурният лекар излезе и спокойно обясни на не съвсем искрено обезпокоените чакащи, че кихавицата е предизвикана от попаднала в нослето миниатюрна трохичка. Той само направил така, че детето да кихне още веднъж и с това лечението приключило. Присъстващите изпуснаха дълбока въздишка на облекчение, която предизвика леко течение в коридора и се разотидоха.
Когато детето поотрасна бащата заяви на жена си: „С това дете не бива повече така – по цял ден то вижда само теб! Трябва да играе и да расте сред свои връстници“. Решиха тя да се върне на работа, а детето да водят на детска градина. На загрижените им въпроси учителката отговаряше, че то все още трудно се заиграва, често плаче  и не е лесно да бъде успокоено. „Но с всички деца отначало е така – бързаше да добави - после свикват“.
Един ден, като видя, че майка му е дошла да го вземе, детето се зарадва много, затича се бързо към нея, къдравата му главица закачи острият ръб на една маса и то се търкулна на килима. От масата върху него се посипаха наредените там играчки. Писъкът му огласи цялата занималня и няколко от играещите там деца неудържимо се разреваха. Настъпи хаос, майка и учителка се втурнаха  да го изправят и едва не се сблъскаха. После момчето се оказа в прегръдките на майка си, която забеляза как веднага на челото му се образува продълговата синя подутина.
След това премеждие в дома им повече не се спомена и дума за детска градина. Още на следващият ден пристигнаха двете баби. Разпределиха си задълженията и времето за тяхното изпълнение. Докато едната тичаше с отмалели нозе, готова да угоди на всеки каприз на внучето си, другата лежеше като пребита, събирайки сили за своята смяна.
С голяма чанта на гръб и огромен букет в ръце първокласникът пристигна за първия си учебен ден. Симпатичната му учителка го посрещна с окуражителна усмивка. Заведе го при другите деца, които непрекъснато се въртяха, блъскаха се, настъпваха се, но чудното беше, че никой от тях не плачеше и не се сърдеше. Боязливо поглеждаше той ту към майка си и баща си, ту към учителката и закачливите палавници. Очакваше някой да се намеси и да въдвори ред, но възрастните сякаш нищо не забелязваха.
Всеки ден ходеше на училище с придружител. Преди да го отпратят към класната стая получаваше неизменната заръка:
-  Внимавай много! Не се карай с децата! Слушай учителите! И се пази!
Нито за миг не забравяше тези съвети и винаги беше много предпазлив. Никого не обиждаше, с никого не се спречкваше. Нито веднъж не стана участник в сбиване или причина за разправия – винаги беше отстъпчив и разгорещените му опоненти бързо охладняваха. Избягваше познанства извън своя клас, не се сдружи трайно с никого: „Гледаш ги – уж добри! Пък после…“. В игрите се включваше предпазливо и скоро се отказваше, защото те винаги се усложняваха и ставаха опасни.
Годините минаваха.
Улиците пресичаше след внимателно оглеждане и винаги на пешеходните пътеки. За сладоледа знаеше, че е студен и от него боли гърло,че рибата е с много остри кости, че газираните напитки са вредни и  употребата им не е желателна. Спортът калява организма, но контузиите са почти неизбежни и за предпочитане е да си зрител вместо участник в състезание.
Към учителите се отнасяше внимателно и уважително. Уроците си готвеше старателно, задълбочено и според изискванията на съответния преподавател. Слаба оценка  получи само веднъж – бележникът му беше с оценките на безупречно изпълняващ задълженията си ученик. Беше пример за цялото училище.
Формулата „Пази се!“ с възрастта добиваше все по-дълбок смисъл. Вече беше свидетел на няколко пъти как негови близки завинаги се простиха с  този свят заради неразумния си и  непредпазлив живот. Да живее по правилата за дълголетие и да елиминира всяка причина за преждевременна смърт - тази идея все по-трайно се настаняваше в съзнанието му и определяше ежедневно хода на мисълта и маниера на действията му. Страхът от такава смърт диктуваше поведението му дори в редките случаи, когато се включваше в играта на футбол - всеки път избираше да е вратар. Не се научи да кара колело – страхуваше се да не падне! Не се научи да плува – дълбочина, при която краката не докосват дъното намираше за опасна! Почивките на море прекарваше на плажа като от време на време потапяше крака в оттеглящите се вълни; в планината напълно го удовлетворяваха обозначените пътеки за туристи. Считаше за интересно и приятно общуването с противоположния пол, но се въздържаше съзнателно от задълбочаване на отношенията. Помнеше съветите, че всяко нещо си идва с времето, а сега за него е време да гради бъдещето си.
Така, някак си неусетно и почти безпроблемно, изминаха годините в гимназията, а после и в университета.
 Дипломира се и веднага започна работа. Работата му беше престижна, а заплатата – повече от прилична. Сутрин никога не закъсняваше,  работното си време оползотворяваше пълноценно, отсъстваше рядко. Няколко пъти го повишяваха в длъжност.  Всички негови колеги признаваха компетентността му и  го търсеха за консултации, но само веднъж го поканиха на събиранията си след края на работния ден.
Времето си течеше мудно и еднообразно, без запомнящи се събития. Хората покрай него се женеха, раждаха и отглеждаха деца, боледуваха и оздравяваха, тъгуваха за нещо или  се усмихваха - живееха  и се радваха на живота си. Постепенно и той стигна до извода, че е крайно време да се задоми. Беше единствен наследник на голямо жилище и собственик на солидна сума в спестовната си сметка. Високите му изисквания за спътник в живота отхвърлиха няколко кандидатури. Едните бяха нервни и избухливи, другите – откровено пропити от сребролюбие, трети – с неприемливо поведение на тинейджърки. Той имаше свое виждане за семейството си и неговото неговото бъдеще, което не съвпадна с мнението на никого.
Кола или друго превозно средство не си купи. Ако не ходеше пеш ползваше обществен транспорт. Пътуваше рядко, само при крайна необходимост и всеки път, щом стъпеше на стабилната земя със собствените си крака изпитваше облекчението и трепетното задоволство на човек избавил се от сериозна опасност.
Въздържанието от цигари и алкохол  ограничаваше съществено контактната му среда, но това не го тревожеше много – беше свикнал отдавна със самотните си вечери и нощи, а почивните му дни най-често минаваха в кратки разходки в градския парк сред преобладаващо непознати физиономии. На гости ходеше рядко, у дома му посещенията бяха епизодични и то повечето от негови родственици. Живущите на неговата улица го срещаха и се държаха с него като със случайно попаднал там чужд човек. От работа - в къщи; скромна, преимуществено  вегетарианска вечеря, телевизия, сън; събуждане, тоалет, закуска. На работа ходеше пеш.  Такова беше ежедневието му.
Достигна дълбока старост. Живя тихо, предпазливо, изрядно, незабележимо. В една дълга нощ осъзна, че този живот вече му е омръзнал. Един дълъг живот в непрекъснат страх от смъртта, който в последните години постепенно се превърна в ужас от мисълта, че няма да умре. Разбра, че през цялото си съществуване, като всекидневно е отдалечавал от себе си смъртта, всъщност закономерно се е отдалечавал от живота и депресиращо рядко се е докосвал до него. Разбра, че всичките му предишни страхове са били напразни и, че през всичките тези години, между живите той се е движил като един покойник. Порази го съзнанието, че е невъзможно да умреш, ако не си живял.


Понякога го срещам. Веднъж е немощен старец, друг път  е в зряла възраст, по-рядко - млад. Иска ми се да го спра и да му кажа нещо хубаво. Например, че и той, като всички обикновени хора, един ден ще умре. Мога да го направя, но знам, че няма да ми повярва и ще ме отмине - ослепял и оглушал в своята многовековна старост смъртта за него е непостижима мечта. Защото хиляди пъти е бил убиван – с тояга, с камък, със стрела, с меч, изгарян е бил, тровен, разстрелван, прегазван с автомобил, но досега не е умрял.

Димитър Колев


Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Косачи



Косачи




Тримата, застанали на по пет-шест крачки и малко встрани един от друг, замахват едновременно. Косите се врязват със съскащ звук в сочната трева. Бърза тръпка пробягва по стъблата и след миг те се повалят отсечени. Но едва успели да полегнат кротко на една страна биват прибрани в правата редица на откосите. Три чифта ръце с възлести пръсти и изпъкнали от напрежение вени изтеглят косите вдясно и напред. Телата се извъртат едновременно, като привързани с невидими нишки. Тримата, в синхрон,  пристъпват напред първо с единия, после с другия крак и с пореден захват събарят все нови и нови дъговидни ивици трева. Под лъсналата от пот кожа на извиващите се като гъвкави габъри голи гърбове ритмично се напрягат и отпускат здрави мускули.

Заплетено в тревата малко жабче се измъква на безопасно разстояние и гледа оттам уплашено с изпъкнали, немигащи очи, инстинктивно усещайки, че е било на един жабешки скок от смъртта. Забързани мравки се лутат обезпокоени из тревата, загубили обичайните си пътища. Сред тях черна буболечка прекъсва лудешкия си бяг и изведнъж застива в мъртвешка неподвижност на мишата пътека, водеща към съседната царевична нива. Дребна хвърката твар, с неизсушени още от полегатите лъчи на слънцето крилца мудно се вдига в сиво облаче от пърхащи точици, което бързо след това се сипва по тревата до следващия замах на косите. Отзад, на безопасно разстояние от тримата, по повалените откоси, с подскоци и къси прехвръквания от място на място шетат врабци.

Пълната с живот, полюляващата се на вълни от свежо полъхващия ветрец трева мами очите с удивително чисти багри. В своята привидна безпорядност те образуват недостижими за въображението съчетания.  Всеки цвят и стрък  се вписва естествено в тази вълшебна хармония, допълва необузданата  ѝ красота и празнува с буйна  радост съществуването си.

Пъстрата ливада намалява, изяждана от металните усти на косите, които отхапват по мъничко от нея, за да я наредят на дълги, тесни ивици зад косачите.
Първият от тримата млади мъже довършва откоса, хваща за шийката плетена дамаджана и жадно пие на едри глътки. Бък-бък-бък… Въздухът просвирва над горната му устна. Вадички потичат по брадата му, за да се смесят със солената пот на гърдите. Той си поема дълбоко дъх и от устата му се отронва със задоволство едно продължително „О-ха-а-а!". След малко се навежда, оставя дамаджаната на земята, взема стиска от окосената вече трева и избърсва с нея бляскавото острие на косата. После, с отмерени движения, внимателно прокарва точилото по звънтящата стомана, която отвръща недоволно със съскащ звук.

Двамата по-малки братя вече са достигнали до края на ливадата и последователно повтарят действията с водата и точилото, преди да захванат нови редове.

Близо до пътя, върху наръч прясно окосено и богато ухаещо на билки сено седи възрастен човек и с премрежения поглед на присвитите си очи по бащински строго, но и с наслаждение наблюдава тримата си сина. Душата му се изпълва с доволство, в сърцето му отеква ликуваща песен. Иска му се да сподели с целият свят бащината си гордост…
- А добър ден, Кольо! Почиваш ли, почиваш ли? – чу дрезгав глас зад себе си. Той се стресна, извърна се да види кой така грубо го изтръгна от обзелото го мечтание и чак сега  осъзна , че наистина е седнал на тревата, а наблизо стърчи единствено и самотно косата, която остави преди малко.
            - О-о, бай Стефане, ти ли си? Ела, сядай, да се видим!
            - А! Няма да сядам, Кольо, че и аз съм тръгнал на коситба. Ха-ха! Чувай, Станчо, дето имаше една приказка… Пък и я виж, къде се е дигнало слънцето… Припича днес яко…
            - Ами що не почакаш до събота? Може да си дойде от града момчето ти.
            -А-ха! Ще си дойде! Да коси? Колкото ще си дойдат твоите! – отсече бай Стефан. – Такава е тя, нашата… Ще си дойде, от Лондон !? Ха-ха-ха!
- Тъй ли! Не знаех…Какво да ти кажа, бай Стефане? Моите пък са в Канада. И тримата. Майка им се поболя от мъка. Пет внучета имаме, но само на снимка съм ги виждал. Най голямата, Ребека – на баба си Радка кръстена, вече е ученичка. Учат ги там, на английски. Другата и тя май е ученичка, но учи по френски. Пък български кога? Не знам, не знам …
- Кольо, тъй както гледам телевизията вечер и слушам тоз-оня… Пък и синът, нали се обажда по телефона от време на време…Май и тяхната никак не е лесна, викам. Хич не им е до нашия треволяк ни на момчетата, ни на жените им! Косим си ние с тебе гюрлюка, селото ни е празно, заприличало е на келеме. А децата ни, горките  – какво са виновни те - тях ги косят първо тука, пък после нейде по света. И после се чудим защо не можем да се разберем с внуците… Аз знам български и друго вече не ми трябва. Ама, питам се - защо и те, нали уж са…Тъй де, защо и те да не знаят, та да се разбираме по нашенски?
Бай Стефан замълча. Сведе очи към земята и зачовърка с крак пред себе си. После нарами косата:
- Я аз да хващам пътя, че окъснях. Хайде, спорна ти работа, Кольо!

           - Спорна и на теб, бай Стефане! 

Димитър Колев


Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Утринни пътеки 3



ТРИПТИХ Утринни пътеки 3



3.
        
         В есенната хладина на тази утрин селцето е притихнало и изглежда безлюдно с безмълвието си. Още първите празни къщи покрай тревясалите улички ми натрапиха чувството за обреченост на този малък свят. Тук-там, в превзетите от високи бурени градини, все още упорито  жълтеят  никому ненужни дюли. Като студена длан стисна сърцето ми лъхащата отвсякъде запустялост. 
        Баща ми седеше на разкривената пейка до оградата, подпрял ръце на коленете си. Изглежда чу шума от приближаващия москвич и извърна глава. Аз отбих встрани и изгасих мотора. Когато повдигнатият от колата облак прах се поутаи слязох и се запътих към него. Той поизправи снага и в леко присвитите му очи подскокна игриво пламъче. Този краткотраен блясък беше издайнически признак, че с привидната си невъзмутимост се опитва да прикрие задоволството от моята поява, която ще прогони за един кратък ден гнетящата го самота.
         – Добро утро!
         – Добро да е!
         – Чакаш ли? – питам, колкото да започна разговор.
   – Чакам… - отвръща той неопределено. – Какво ли вече мога да чакам… - маха с ръка като да пропъди нещо досадно. - Влез се преоблечи и да тръгваме, а?
   – Веднага ли?
   – Ами… да тръгваме, приготвил съм всичко. Ама чакай, виж как забравих! Ти сигурно си гладен! Не си закусвал, нали?
   – Не съм, но нося една чанта… Има в нея храна за цял ден. И лимонада съм купил. Ще хапнем по пътя.
   – Лимонада, казваш… Ами добре, да тръгваме тогава.
   Подпира се с двете си ръце на пейката, изправя се по старчески бавно и ме води зад къщата. Там, в сянката на издигналото се вече над покривите слънце, е каруцата. В съндъка ѝ са сложени две брадви, навито дълго въже с привързан в единия му край юлар, а на предната климия е закачена платнена торба, от която се подават гърлата на две пластмасова бутилки пълни с вода. Напречно на канатите е поставена широка, излъскана от сядане дъска. Впрегнатият вече в каруцата кон лениво хрупа няколко сламки от разпиляното пред него сено. Животното усети, че приближаваме, късо изцвили и нетърпеливо започна на пристъпва от крак на крак. После игриво побутна с глава гърдите на баща ми.
        – Стой мирен! – гальовно го кори той, докато пъха мундщука в устата му. После подръпва тук-там амуницията, уверява се, че всичко е наред и се качва на каруцата. Аз затварям вратника и се настанявам наседалката до него.
        – Айде, Алчо! – баща ми размахва камшика със син пискюл и дръпва юздите. Червеникавият кон, с бяло петно на челото, тръгва отривисто и колелата на каруцата затрополяват меко по тревясалия калдъръм.
          Излизаме от селото. Каменната настилка се стеснява, проточва се напред и свършва в дясно пред обраслата с повет ограда на гробището. Ние поемаме на ляво от пресъхналите  корита на чешмата. Над тях самотно и безполезно стърчи пречупена водопроводна тръба. Поцинкованото ѝ покритие е проядено от ръжда. Улуците са пълни с листа и наслоена пепел. Там, между камъните, си е пробила път хилава върбица с жълтеникави листенца.

Черният път лъкатуши произволно,според  приумиците на минаващите по него – я към казана за варене на ракия, я към чешмата, я към някоя от старите диви круши. Така, тази покрита с ниска трева и тръни земя цялата е насечена немилостиво от  железните шините на десетки каруци и гумените колела на автомобили. Някои от дивачките са с проядени стволове, други са с изпочупени клони, чиито останки се въргалят по земята. Над тях,  в короните, оцелялата по-дебела част стърчи прекършена и жълтее като оголена кост. Крушите приличат на сбръчкани старици с грубата си, почерняла и дълбоко напукана кора. Тези преживели какво ли не дървета помнят младостта на отдавна погребаните в селското гробище. Въпреки това, по върховете на повечето от тях, още могат да се видят белите им цветове пролет или стипчивите им плодове, от които всяка есен опитват минаващите оттук хора. Тази местност, сполучливо наречена Крушака, приютява под земята, из тревата, между листата и въздуха сред и над тях каква ли не дива пълзяща, ходеща и хвърката твар. Преди време, освен техен дом, тя беше и пасище. Под прохладните ѝ сенки се скупчваха  селските стада и отмаряха с техните пастири, окачили по крушите торби с храна и вода.
Свърши ли Крушака - започва гората. Каруцата потраква по пътя между нея и наскоро изоран блок, зад чийто край наблизо се шири Излаза - безплодна местност, обрасла с трева, бъз и келяви храсти.
           – Тпру-у-у!  Стой, Алчо! – застигаме среден на ръст човек с кирка на рамо. – Маноле, качвай се!
– А-а! Здрасти, бай Кольо! Карай, карай! Няма да се качвам. Ей-я, колко малко ми остава. Карай! - клати глава да продължим пътя си.
– Нищо де! Много-малко – все е нещо! – продължава да го кани баща ми.
– Няма да се качвам! Вие тръгвайте. Аз и без това се отбивам тука –  категоричен е човекът.
Ние продължаваме, а той навлиза между лъскавите буци чернозем и се заклатушка в изораната нива. Минава край забита дъбова клонка с  кафяви листа, която навярно беше някакъв знак. Сега забелязвам, че там има едва различима пътека. Той продължава да върви, а заметнатата на раменете му тъмна дреха ритмично да се поклаща на увисналите му плещи. Фигурата взе да се снишава зад полегатата заобленост на нивата и постепенно да се губи върху светлия фон на Излаза.
           – Позна ли го? – попита ме баща ми.
Аз повдигнах рамене в отрицание. Опитвах се да свържа името и лицето на този човек с някакво събитие от детските си години, но паметта ми си остана празна.
         – Внук е този чешит на онзи Манол, дето направил на времето гьол. Още като дошли тук от Румъния, от Черна, през 1940 година, ей тук, в гората го направил - сочи с ръка баща ми. Аз, като дойдохме, бях малък, не помня много, но съм чувал. -. – Нали и ти си чувал за Маноловия гьол? Тогава гората не беше резерват и в нея си пасяха животните - хем трева много, хем прохлада. А наблизо вода няма, освен на Маноловия гьол. Ходят къде ходят и по обяд всички край него се събират, край гьола, да напоят стадата и да ги пладнуват. Ама от като взеха да секат гората наоколо се оголи и гьола изсъхна. Сега вода в него се посъбира за кратко, когато завали по-голям дъжд.
         – Ами като няма дъжд къде ги поят? - питам аз.
         – На реката. Далече е, но друго място за водопой няма. Пък то и животни не останаха... Ни крави, ни овце - тук-таме по някоя - и толкоз!
          Замълчахме и двамата, загледани в оредялата гора. 
         – Та за тоз Манол ми беше думата - продължи баща ми. – Одъртя и той, ама акълът не му дойде в главата. Измряха всичките му близки, остана сам да кукува. Пък не се и ожени. Чешит! Дето има една приказка – ни се води , ни се кара. Гледа да е все сам и все нещо човърка, ама какво - мълчи и на никого не казва. Иначе хората го търсят – каквото похване, прави го! Брадва да ти наточи, коса да ти наклепа, буре да ти задъни… Майстор е! И без пари го прави, пари не взема. Ама ракия не отказва! Чешит, ти казвам! Ей го, и сега! Цяло село на сечището, а Манол, с кирката – коренѝ храсти на Излаза!? Защо му са? Питай го – няма да каже! С тях ли ще се топли на зима?
После баща ми нещо се замисли и завърши едва чуто:
            – Ама знае ли човек… Кой прав, кой крив? Един мисли тъй, друг – инак. На един лука му сладък, на друг – меда му горчив. Дойде тука един арендатор. Купи си къща в града, направи я като дворец. Има жена, деца. Гледа да са сити, облечени. Вечер си е при тях. Пари троши – с нашата земя. На нас дава на края на годината по едно шише олио на декар. И зърно, по някой чувал – колкото да си изхраним кокошките… Пък жена му взе, че избяга с някакъв хаймана! Музикант… Не знам, не можеш го разбра този свят, не можеш…
            Навлязохме в дъбовата гора и стигнахме сечището. Прави и насядали по дънерите десетина души си подаваха от ръка на ръка шише вино. Говореха си оживено, разменяха си шеги и се смееха на висок глас. С каруци и коли продължаваха да пристигат още хора. Наблизо се чуваше бръмчене на моторни триони и трясък на повалящи се дървета.
          – О-о-о! Здрасти! - посрещна ме един от дърварите.
Познавах този връстник  на баща ми с килнат назад овехтял каскет. Помнех, че беше голям шегаджия и острият му език не прощаваше никому. Застанах нащрек.
– Ще помагаш на баща ти, а? Добре правиш! Хубаво, хубаво… - продължи той преди да съм отговорил. - Лесно ви е на вас там в града – парно, газ, ток…. А ние тука? Въглищата карат през декември! Е, ще съберем сега някоя клечка да посрещнем зимата, пък после ще видим… Ще кажеш, че има време до зимата. Да, ама при нас, на село, дърва трябват през цялата година. Не е като в града! Я да оставим това. Ела, ела тук да поседнеш, да опиташ и винцето. Ето ти едно мезенце. Какво ще кажеш? – Примлясква доволно. – Ама нали не си забравил как се държи брадва? – не изневерява на нрава си той и намига към наобиколилите ме да се здрависат с мен.
            Баща ми със задоволство наблюдава и съпреживява интереса, който предизвика моята поява. Потърси ме с очи и когато погледите ни се срещнаха кимна извинително: "Не се сърди, знаеш го какъв е дърдорко“.
– А кога ще започваме? – питам
– Когато каже чорбаджията, чакаме го – включва се в разговора друг от присъстващите. – Трябва да почакаме. Дали са му на него тука да направи една просека. Към хижите. После май щели да правят път натам, ама не знам... Ще нарежат те дебелото, ще го нарежат и ще го кубират. После на камионите и …
           – Откъде е този човек? – питам.
           – Не знаем, – намесва се друг – ама не е от тук. Някъде от далече ще да е… Съгласи се ние да оберем вършината. Не той, де! Някакъв друг, дето е назначен да оправя тези работи. Та, ще я поокастрим ние вършината, ще видим кое става за печката и ще си го натоварим. Добър човек! – завършва той и присмехулно ме гледа изпод вежди.

………………………………………………………………………………………..

Много есени изминаха от тогава. Повечето от моите събеседници вече не са между живите. А аз пак съм наблизо до тази гора, за да уреждам последните подробности на наследството от родителите ми.
– Накъде да карам? - пита синът ми.
– За Исперих.
– Далече е, няма ли някой по-наблизо? – Продължава той.
– Не, там е единствения в общината нотариус. –  Отговарям аз. – Ако питаш, защото не ти се губи още един ден - знам как да стигнем навреме. Но пътя е черен. Ако искаш – да минем по него.
           – През твоето село ли? – досеща се той.
           – Да, през Райнино и оттам – в Исперих. Карай! Като влезем в Подлес спри да питаме някой как е пътя. Не съм бил тук от много години. Но помня, че като завали дъжд, на две-три места се събираше вода, ставаше на гьол и няма откъде да се заобиколи - наоколо са ниви.
           Опелът бързо навърта километрите. В Подлес е пусто, няма кого да питаме. Забелязвам, че зад една от къщите се вие дим - някой там е запалил огън. "Щом има огън, значи има и хора! И тогава те винаги се навъртат някъде наблизо" - минава ми през ума.
          Спираме до двора, от който на плътни кълба  се издига пушек.
            – Добър ден!
            – Добър ден! – Мъжът подпира вилата на оградата и идва към нас. – Добре дошли, заповядайте! 
          – Не, не сме дошли на гости. Само да питаме – знаеш ли как е пътя за Райнино? По черно?
            Този човек, в син дочен костюм, се впуща в дълъг монолог, обясненията си придружава с жестове, ръкомаха, прикляка, чертае на земята, сочи с ръце:
           – Сега…Излизате на края на селото. След двеста – триста метра завивате надясно. Скоро валя дъжд, но вече е изпръхнало навсякъде. Пък минават – от заранта насам минаха вече две-три коли. Поглежда към опела. – Е, ще поопрашите малко немеца, ама няма как! То тоя път уж държавата щеше да го прави. От както се помня, разни управници се смениха, все го правят и все ненаправен...Сега… Нова ли ти е колата – неочаквано се обръща към сина ми.
– А! Нова! Скоро я купих, докарах я от Италия. За мен е нова, но съм третият ѝ собственик.
– А-ха! Сега… Като изкачите баирчинката има една салкъмова горичка. Там пътя се разделя, хващаш надясно. После ловиш  Маноловата пътека през Излаза…
            – Чакай! - прекъсвам го аз – как така ще минем с кола по пътека!?
            – А-а-а! – усмихва се той – То си е път, ама ние така го казваме. Хубав път, нищо, че е черен. Първо беше една широка пътека, после всички взеха да минават по нея – пеш, с каруци, с коли. И стана път! Преди много години я прокара тая пътека един райнинец, Манол. Изкорени храсталака, подравни камънака… и така! Сега всички наричат този път Маноловата пътека.
            Мисълта ми се улови за последните думи на подлесчанина и бързо ме върна  назад във времето. Аз седя в една конска каруца. Виждам един мъж, с кирка в ръка, да върви  напряко през черната угар и да се губи в далечината към Излаза.
            – …стигаш до люляците. Те сега цъфтят, лесно ще ги забележите. Покрай тях, покрай гората, през Крушака и оттам Райнино се вижда.  – завършват любезно дългите обяснения.
           Синът ми благодари и двамата сядаме в колата
           – Сега…Да не хванете левия път, ей!  - държи подлесчанинът да не затворя вратата – Арендаторите тъй са го стеснили и надраскали с плуговете, че ако се забиете там ще потрошите колата. Всичко изораха… Две овце имам и няма откъде стиска трева да им откося. Пък може и в кал някъде да затънете! – маха той с ръка за довиждане.
Сините цветове на люляка са натежали и леко, примамващо се поклащат от вятъра. Нагнетяващият въздух вентилатор изпълва купето с упойващ аромат. Тъкмо да кажа на сина си да спре, сякаш предугадил намерението ми, той натиска спирачката.
Отнасяме със себе си този щедър дар на вечно възраждащата се природа -  красота, създадена да се превъплъти възможно най-много пъти.
На Крушака отбиваме по чакълестото отклонение към гробищата. Оставяме по един голям букет на гробовете на моите родители. После аз тръгвам между жителите на това призрачно селище, многократно надвишаващо по население полуживото Райнино. След доста лутане попадам на един пречупен по средата кръст. Стои като захвърлен върху обрасла с трева вдлъбнатина между няколко гроба с мраморни паметници. Едва различавам издълбания надпис върху прогнилото дърво:     „ Тук почи… Манол…“ , и това е всичко, което успях да прочета.
Синът ми приближи и забоде между бурените едно люляково цвете.

Част 1 може да прочетете тук.

Част 2 може да прочетете тук.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Крушака

Провокирано от Пламен Киров   Дивата круша е непретенциозна, вирее до към 1800 метра надморска височина, в това число из Добруджа и Лудого...