Рапсодия за кавал без оркестър

Рапсодия за кавал без оркестър

- Заповядайте – с отработен жест дългокосо момиче поставя пред мен чаша кафе и се отдалечава.

Седя в кафенето на място до прозореца. През запотеният му  правоъгълник хората навън изглеждат като призрачни сенки. Дланта ми се плъзга по гладката стъклена повърхност, изтрива ситните  капчици и прави продълговат,  прозрачен процеп, за да се види навън суетнята след края на работния ден.

От сградите на тълпи излизат хора и се вливат в навалицата по тротоарите. Някои се скупчват на близката спирка, други бързат да направят ежедневните си покупки, трети влизат в заведенията наоколо, за да отдъхнат, преди да са се прибрали по домовете си. Млада майка изчаква поизостаналия си син, хваща го за ръка и ребром търси пролука в насрещния хорски поток. Дребничък старец ситни с несигурни крачки и почуква по тротоара с бастуна си, сякаш отмерва оставащите му мигове живот. Витрината на отсрещния магазин се закрива от спиращ автобус. Чакащите на спирката пътници с мъка се побират в продълговатото му туловище. После подът под краката ми затреперва - автобусът потегля и облак черен дим се блъска в стъклото. Интуитивно се отдръпвам, вземам чашата с кафе и отпивам с наслада.
Погледът ми спира в стиска сухо безсмъртниче, поставено в мраморна вазичка. Вглъбявам се в тази нежна красота, притварям очи и безтегловно се понасям сред лилавите му цветчета.
Тогава се появи той. Не разбрах точно откъде. Отначало като миниатюрна точица, която постепенно  нарастваше, докато придобие нормален човешки ръст и заеме съседната маса. Изглеждаше странно и не се вписваше в авангардната обстановка на заведението. Сякаш някой с магически способности го беше спуснал тук със сферичен къс от пространство на отдавна отминало време. Той беше видим, но недостижим за присъстващите. Притежаваше способността да въздейства с ярки образи и омайващо слуха благозвучие. Обут беше с кожени цървули и навои. Бялата му риза, извезана на гърдите и по ръкавите, подчертано контрастираше с черните потури и къдравия калпак с високо дъно.
Той бавно се надигна от стола, изправи се, кафявият елек се разтвори и откри част от навитият на кръста червен пояс. Допря до устните си кавала и засвири. Едната му буза започна ритмично да се издува и да спада. Дългите пръсти пъргаво затанцуваха по дупките. Заоблената прозрачност на отделящата го от зрителите капсула запулсира в пъстроцветен калейдоскоп.

„Ама че работа!“ – едва успях да помисля и вълшебството на мелодията ме  овладя. Всички приковаха очи в него. Крещящата музикална уредба изключи. Сервитьорките спряха да се движат. Барманът се вцепени с протегната към кафе-машината ръка.  Забързаните по улицата хора застинаха в неестествени пози. Светофарите на кръстовището светнаха червено за всички посоки. Шофьорите невярващо впериха очи в контактните ключове и не можеха да си обяснят защо изгаснаха двигателите им.

Зад притворените ми очи бързо се изнизаха рояци забравени спомени, възкръснаха отдавна отминали преживелици.  Обхвана ме копнеж по нещо смътно, много далечно и невъзвратимо, но прекрасно. Топлина се надигна от към гърдите ми, обля ме като гореща вълна, сетне ме издигна на гребена си и нежно ме спусна в бездната на несвястна отмала.

Беше обсебваща музика. 

Кавалът застена, някъде издълбоко напираше вик, после мелодията се извиси и отведнъж, сякаш освободила се от тежко бреме, притихна. Беше освобождаващо ридание, изтръгнато от потайните дълбини на човешката душа. Беше като живот, който се ражда с разкъсваща болка.
След миг пръстите на свирача ликуващо заподскачаха и щедро разпиляха наоколо неудържимата си радост. В съзнанието ми изплуваха забулени от времето образи. Вечерните светлини навън се разляха просторно в полюляващи се жълти жита. Някъде далеч зад тях видях синкавите очертания на стара гора и чух стъпките на прокрадващата се между дърветата кошута. Босите ми детски нозе газеха нажежените житни стъбла и след мен, в ширналото се поле, оставаше тясна пътечка. Ято яребици изпърпори с крила и бързо се отдалечи, прелитайки ниско над житата. Дзън-зън-зън… - примамливо зовяха напращелите класове, полюлявани от ласкав ветрец. Повдигнах леко ръка и се опитах да примамя реещата се в дъхавия въздух пъстра пеперуда да кацне в дланта ми...
Като в просъница дочух далечния глас на дългокосото момиче:
– Господине... Господине?
Разтърсих глава и отворих очи.
Изведнъж всичко се срути с трясък. По улиците громолят автомобили, свирят клаксони, дрънчат автобуси и трамваи, вият двигатели на самолети.  Присветват фарове, мигачи, светофари, реклами. Дървета вият клони и се накланят опасно към сградите. Вятър смита асфалта, подема парчета дрипав найлон, мазни хартии, обрулени листа и клонки  и ги събира по ъглите. Мощната уредба в кафенето работи.
Градът отново живее в своя привидно неизменен ритъм.

             - Господине, ще желаете ли още нещо? – озадачено ме гледа сервитьорката.

             - Не, благодаря. Искам само да платя.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.