Минорно бяло
Аз съм бял!
Бяла ми е косата, бяла ми е брадата, понякога имам бели петна в паметта си. Но душата ми също е бяла! Може да са побелели и някои други части от анатомията ми, но скоро не съм се сещал да ги проверя. Вероятно избягвам да го направя, защото за целта е нужно човек да клекне, а аз като клекна много трудно се изправям.
Иначе съм леко прегърбен, с очила и зъбни протези. На сядане и на ставане охкам, понякога за разнообразие произнасям бодряшкото „Опа-аа!“. Улиците около дома ми с всеки изминат ден стават все по-стръмни. Все по-рядко се карам с жена си. Не че тя ме щади – аз не я чувам! И се улавям, че тази полуглухота започва да ми харесва. Защото ми е все по-трудно да си оправяме отношенията с интимност. Забелязъл съм, че от известно време мисля за по-красивата част от човечеството не като за обект на чувствена наслада, а като за естетическа категория.
Побелялата ми глава гъмжи от думи. Хващам една, повтарям я многократно, докато открия друга, подходяща да я последва, добавям още, а първите вече губят смисъл и вместо изречение като огърлица от мъниста се получава изтъркана от употреба броеница. Дали това е резултат на нанесените ми от времето деформации? Трупат се годините, товарът им става все по-тежък, все повече ме притиска. Гравитацията не се е променила, но сега все по-силно ме привлича, привежда и приближава към земята.
Всъщност, целият ми жизнен път не е ли път към земята?
Криволичи този път по широкия бял свят. Началото и края за всеки са на различно място и в различно време. Тръгваме от някъде някога и стигаме на финала, който превръща бялото ни съществуване в черно небитие.
Този голям бял свят...
Появи се някой човек, животно, растение и хоп! - възникне една светла точица и се донажда към бялото. И физиците твърдят, че познатият ни свят е бял. Свят в един единствен бял цвят! А милионите цветови нюанси на дъждовната дъга и те били част от бялото. През водните капки минавало бялото като през призма - навлизало от едната им страна и излизало от другата като цветна феерия.
Философите пък казват, че да се види белия свят в пълния му блясък е невъзможно. Но аз си мисля, че след като тялото ни съдържа над седемдесет процента вода да пропусне човек бялото през призмата на собствените си капки живот може. Да го пречупи и с ума и със сърцето си и преброди възможно най-много от безбройните му цветове. Хубаво е бялото! Какво от туй, че всички негови цветни пътища водят към черното. Черното не е цвят, а липса на цвят. Черното е липса на бяло. Черното е ненаситно като бездънна дупка и всмуква всичко, което попадне в обсега му. Неизбежно е и непрекъснато дебне от някъде да те погълне. И в един бял ден непременно го прави.
За черното още знам, че от него боли. Боли като от всяка липса. Даже повече. Черното винаги идва, когато бялото си отиде. И душата чернее.
Някои твърдят, че когато животът ни свърши бялата ни точица се превръща в звезда. Може и да е вярно - иначе защо така призивно ще ни намигат звездите от небето. И непрекъснато - ту едни се появяват, ту други изчезват - също като хората!
Още като се появим на белия свят и започваме да се блъскаме - да сме по-напред и по-горе от другите. Ядем, пием, смеем се, плачем, растем. Правим добрини и злини, възмущаваме се, радваме се, тъжим, мислим. Работим, мързелуваме, боледуваме, оздравяваме, поумняваме и оглупяваме... Тичаме - крещим, размахваме юмруци, подлагаме си крак. Бързаме - пътищата ни се доближават, пресичат, сливат, разделят. Учим се да живеем - трупаме години на плещите си. На пистата на живота сме и участваме в надпреварата.
Всички, тръгнали от старта, стигаме до финала. След финала няма тържества и награди. В това състезание няма победители. Подиуми все пак има и то за всеки. Но не са издигнати нависоко, а са изкопани надълбоко. Въпреки, че в това надбягване никой не става шампион накрая всички получават венци и цветя. И стават добри. Другият, оня свят е пълен само с добри хора.
Безразлична към нашите боричкания, страсти, стремежи, мечти, провали и постижения Земята обикаля Слънцето, върти ни в Млечния път и още кой знае къде в безбрежната Вселена. И току се появи някъде в някоя точка по тези космически орбити на главата ни един бял косъм. После още един, и още един, и... така, докато осъзнаем, че вече сме пропътували по-голямата част от земния си път, съвсем сме побелели и очите ни само понякога проблясват. Някои ще си спомнят, че в същността си бялото по главите им е сложен калейдоскоп от цветна мъдрост, други ще го забравят и ще проклинат последните си бели дни без да оценят, че старостта е дар, който не всички получават. Така е в този свят, от който непрестанно се оплакваме и който никой не иска да напусне. А когато някой го направи, дълбоко в себе си всеки крие задоволство. Наднича от някъде егото ни и нашепва, че ти си оцелелият и оставаш да живееш в този грешен бял свят, а друг го напуска завинаги. И никак не завиждаш, че изведнъж се е появила нова звезда с ореола на светците.
Този голям бял свят...
Появи се някой човек, животно, растение и хоп! - възникне една светла точица и се донажда към бялото. И физиците твърдят, че познатият ни свят е бял. Свят в един единствен бял цвят! А милионите цветови нюанси на дъждовната дъга и те били част от бялото. През водните капки минавало бялото като през призма - навлизало от едната им страна и излизало от другата като цветна феерия.
Философите пък казват, че да се види белия свят в пълния му блясък е невъзможно. Но аз си мисля, че след като тялото ни съдържа над седемдесет процента вода да пропусне човек бялото през призмата на собствените си капки живот може. Да го пречупи и с ума и със сърцето си и преброди възможно най-много от безбройните му цветове. Хубаво е бялото! Какво от туй, че всички негови цветни пътища водят към черното. Черното не е цвят, а липса на цвят. Черното е липса на бяло. Черното е ненаситно като бездънна дупка и всмуква всичко, което попадне в обсега му. Неизбежно е и непрекъснато дебне от някъде да те погълне. И в един бял ден непременно го прави.
За черното още знам, че от него боли. Боли като от всяка липса. Даже повече. Черното винаги идва, когато бялото си отиде. И душата чернее.
Някои твърдят, че когато животът ни свърши бялата ни точица се превръща в звезда. Може и да е вярно - иначе защо така призивно ще ни намигат звездите от небето. И непрекъснато - ту едни се появяват, ту други изчезват - също като хората!
Още като се появим на белия свят и започваме да се блъскаме - да сме по-напред и по-горе от другите. Ядем, пием, смеем се, плачем, растем. Правим добрини и злини, възмущаваме се, радваме се, тъжим, мислим. Работим, мързелуваме, боледуваме, оздравяваме, поумняваме и оглупяваме... Тичаме - крещим, размахваме юмруци, подлагаме си крак. Бързаме - пътищата ни се доближават, пресичат, сливат, разделят. Учим се да живеем - трупаме години на плещите си. На пистата на живота сме и участваме в надпреварата.
Всички, тръгнали от старта, стигаме до финала. След финала няма тържества и награди. В това състезание няма победители. Подиуми все пак има и то за всеки. Но не са издигнати нависоко, а са изкопани надълбоко. Въпреки, че в това надбягване никой не става шампион накрая всички получават венци и цветя. И стават добри. Другият, оня свят е пълен само с добри хора.
Безразлична към нашите боричкания, страсти, стремежи, мечти, провали и постижения Земята обикаля Слънцето, върти ни в Млечния път и още кой знае къде в безбрежната Вселена. И току се появи някъде в някоя точка по тези космически орбити на главата ни един бял косъм. После още един, и още един, и... така, докато осъзнаем, че вече сме пропътували по-голямата част от земния си път, съвсем сме побелели и очите ни само понякога проблясват. Някои ще си спомнят, че в същността си бялото по главите им е сложен калейдоскоп от цветна мъдрост, други ще го забравят и ще проклинат последните си бели дни без да оценят, че старостта е дар, който не всички получават. Така е в този свят, от който непрестанно се оплакваме и който никой не иска да напусне. А когато някой го направи, дълбоко в себе си всеки крие задоволство. Наднича от някъде егото ни и нашепва, че ти си оцелелият и оставаш да живееш в този грешен бял свят, а друг го напуска завинаги. И никак не завиждаш, че изведнъж се е появила нова звезда с ореола на светците.
С помътнена от битките през белия ден глава посрещам безлунната нощ. Морфей ме омайва в обятията на съня, а аз се надявам на сутринта пак да се събудя на разсъмване.
Това е... За кого ли идва?
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар