Да забрави, че забравя

Да забрави, че забравя

    Поминуваме си двамата с жената в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве, както ни завеща поп Тодор на венчавката. Имаше и още нещо за раздялата, но вече не помня какво точно беше.

   За вас не знам, но аз живея в два различни свята. Единият, като забравя къде съм си сложил очилата, е мъгляв и неясен, като лошо фокусирана снимка. Тогава хората в далечината са силуети и всички много си приличат. Едва на няколко крачки от мен се сдобиват със собствените си физиономии.  Обаче, като си сложа цайсите светът изведнъж става друг – с открояващи се контури и различими цветове.

   През ваканциите, все още, ни ощастливяват с присъствието си внуците. Тогава апартаментът ни се населва като на младини. Но в определени часове на деня има едно помещение, на чийто праг понякога стават стълкновения. 
   Мислихме, мислихме с жената и решихме. 
   – Ще сложим вентилатор! - отсече тя. – Щракаш ключа в коридора, лампата светва и вентилатора започва да бръмчи. Ако си с очила и си наблизо - хем ще виждаш, че свети, хем ще чуваш, че бръмчи. Така вече и другите ще са наясно кога това място за усамотение е заето и кога е свободно. А вероятността да забравиш да изгасиш крушката и тя да свети безполезно часове наред, както често ти се случва сега свеждаме до минимум.

   След два дни сложих вентилатор.
   На третия, сутринта, ставам и бързам  към тоалетната. Бръм-м-м-м… Аха, заето, значи! Изчаквам на терасата няколко минути, връщам пак в коридора и се ослушвам: бръм-м-м-м… И свети. След известно време пак проверявам - пак "бръм-м-м-м..." и пак свети… Бре, да му се не види и простатата! Ще стане голям майтап!
   Събувам си чехлите и  се промъквам по чорапи – леко-леко, като крадец.    Стъпвам точно по средата на теракотените плочки. Да ме питаш защо точно по средата - не знам. Залепям ухо на вратата на спалнята с внуците – не чувам нищо. Май спят! И понеже недочувам, за по-сигурно приклякам и надничам през ключалката - спят! Всички са в леглата! Само аз преплитам крака в коридора.

   Долавям шум от към кухнята и бързам да стана. Лесно ми е да го кажа, но да го направя - никак. Защото напоследък взех да клякам много бързо, а като река да се повдигна търся на какво да се подпра. За една бройка ще ме уловят на местопрестъплението, ако не беше касата на вратата! Едва успях да се изправя на изтръпналите си крака и от кухнята излезе жена ми, понесла облак с аромат на липов чай. Останала навярно с впечатление, че ще влизам в спалнята с внуците, маха възпиращо и с двете си ръце и роптае шепнешком:

   – Какво правиш!? Остави, ще ги събудиш!
   С виновно подобие на усмивка шепна и аз:

   – Нищо, нищо… Няма да ги будя! Щях да влизам в тоалетната, ама нали казваш, че като е заета бръмчи. И свети!

   – Ох! Забравила съм да угася!

   – Виж, за това забрави.
   – За кое?
   – Ами... че и ти забравяш.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.