Златният рог като спомен за бъдещето

Златният рог като спомен за бъдещето

Тесен пролив между зелени брегове, мраморно сини води, няколко корабчета и кръжащи около тях бели чайки. Върху малко островче по средата се извисява висока постройка. На заден план – едва забележим мост. И всичко това озарено от лъчите на залязващото слънце.

ЗлатнияШ рог. Един нарисуван залив, който разделя, но и свързва два бряга, два континента,  два града, един бивш клас и един  бивш учител.

Това виждам всеки път щом очите ми докоснат тази репродукция със сюжет от Босфора. Не зная кой е авторът на оригинала, какво го е вдъхновило,  как е наименувал той своето произведение. Високата стойност на тази картина за мен не е в безспорните ѝ художествени качества, а в спомените, които възкресява.

Това, което следва не е история за трагичната съдба на девойката от Девичата кула /Къс кулеси/, затворена там от баща си, за да избегне зловещото предсказание на оракула. Това, което следва е разказ за трогателна среща на един клас от випуск 1982 г., 35 години след дипломирането му. И за една весела случка, която започва така:

           – Господине? Добър ден. Аз съм Осман. Обаждам се да напомня за срещата и да Ви кажа, че всички, с които съм разговарял, очакват да се видим.

            Осман е мой ученик. Беше един от лидерите на класа, който водех преди много години. Днес аз съм пенсионер, а той е учител и е единственият от този клас, с когото поддържам връзка.  Уверявам го, че не съм забравил и също като тях съм нетърпелив

        Пристигам в парка, където се намира избраният от организаторите ресторант доста преди обявения начален час. Искам да проверя колко от тези мои ученици ще мога да позная, след като не съм ги виждал цели 35 години. Сядам на една пейка и скришом наблюдавам пристигащите в ресторанта. Бързо се убеждавам, че намерението ми се проваля - не откривам познато лице. Едва ли това се дължи на отслабеното ми зрение, но все пак слагам очилата, и очаквано – това с нищо не подобрява положението.

Поглеждам часовника си. Има още време до началото на срещата, но няма какво повече да правя отвън и се отправям към ресторанта. Минавам с бавна крачка покрай наредена дълга маса, насядалите там са заели доста от местата. Внимателно оглеждам всички, но не виждам нито една позната физиономия. Търся помощ от идващият насреща ми сервитьор – питам го има ли тук група, която да празнува годишнина от завършване на училище.

           – Има! – казва той – И не една, а няколко. Тези, – сочи той дългата маса – освен тях има и още две групи.

          Влизам вътре, оглеждам посочените ми две развеселени компании – и между тях не познавам никого! И сега какво?

 Сядам на една свободна маса – ще почакам, все ще се появи някой, аз може да не го позная, но се надявам мен да ме познаят.

 Поне Осман да беше дошъл…

      Висока жена с пълна табла минава покрай мен, хвърля ми бърз поглед: "Ей сега!" и продължава. Ставам от стола и излизам навън – не ми се ще пак да обяснявам защо съм тук и защо няма да поръчам веднага.

До обявения час на срещата остават десетина минути. Тръгвам по една алея към паркинга. Сега пък взех да се питам – да не би да съм сбъркал ресторанта? Звъня на Осман. Чувам гласа му на фона на работещ двигател:

            – Не, господине, не сте сбъркал. Огледайте пак. Не може никой да не е дошъл! Аз още пътувам, но съм наблизо. Ако искате може да ме изчакате. Всъщност… Сега затварям! Ще се обадя след малко.

            – Ясно. Разбрах, ще почакам.

            Снова по една широка алея напред назад – да минава времето. От ресторанта излиза едър мъж с преметната пред рамо чанта. Оглежда се, и тръгва към паркинга. Минава безмълвен на няколко крачки от мен. Аз стигам до края на алеята, обръщам се и тръгвам обратно. Той прави същото на паркинга. Докато сме далеч един от друг се преценяваме взаимно, а когато на два пъти се разминаваме и двамата се правим на разсеяни. Аз стигам до паркинга, мъжът с чантата влиза в ресторанта.

Сега пък  този мъж … Защо се държи така подозрително?

Звъни телефона. Осман:

       – Господине, открихте ли се?

       – С кого? – питам.

       – С Ридван. Аз му се обадих да излезе да ви посрещне.

       – Така ли? Не, никой не ме е търсил, макар, че... Ти идваш ли?

      – Да! След няколко минути пристигам.

      – Добре, чакам.

       Затварям телефона, отдръпвам се да сторя път на няколко човека и виждам мъжа с черната чанта отново да излиза от ресторанта. Той намества кожената презрамка на рамото си и тръгва.. Върви срещу мен, но този път по друга алея, успоредна и на десетина метра от тази, на която съм аз. Възпълен, облечен в бяла блуза с черна яка, изглежда солидно с прошарената си коса и брада тип катинарче. Крачим и се изучаваме, а се преструваме на  незаинтересовани, но съвсем по дилетантски. Държим се уж като случайно минаващи от тук. Ами-и! Нито един от нас не става за актьор. Иначе съм сигурен, че сега и двамата мислим едно и също. Добре, щом се изравним ще му се обадя! Но той ме изпреварва. Няколко крачки преди да се разминем чувам:

          – Георгиев!

   Това е мъжът с черната чанта. Продължава да върви с вдигната глава, да гледа пред себе си и да се преструва, че вика някой, който е далеч пред него. Вече съм огледал наоколо – никой не реагира. Разбрах уловката, спрях и се обърнах. Той, това и чакаше, хитрецът – също спря и с леко извърната към мен глава победоносно ме гледаше с усмихнатите си очи.

         – Ридване! Дяволе! Дявол си беше и като ученик, дявол си оставаш! Но изглежда сега си усъвършенствал това умение!

        – Учителю мой! – Той разтвори широко ръце, устреми се напред, закачи с крак някакъв дребен  храст, който се разтресе, но устоя на напора му. Без да му обръща внимание Ридван прегази като валяк зелената ивица трева между двете алеи, които ни разделяха и ме сграбчи в мечешка прегръдка.

Разменихме още няколко думи. След това Ридван сложи тежката си лапа на рамото ми и ме въведе в ресторанта, където прави, все едно влизах в час, ме очакваха моите поостарели ученици.

Днес отново се загледах в Златния рог на малката картина и отново си спомних за срещата на моят клас, випуск 1982-ра, 35 години след като завършиха.  Те дойдоха от Истанбул, от Разград и от други български селища, от Германия и Канада, от САЩ и Белгия …  Беше среща на разпилени по няколко континента, вече възрастни хора, с деца и внуци.

Индивидуалности, различно успешни, с професии, които много от тях упражняват далеч от родните си места. Всички, 35 години, вървейки по своя път, са се формирали като личности, за да станат това, което са днес. Неусетно са се отдалечавали един от друг, постепенно са се забравяли. Но за да дойдат на тази среща е сигурно, че всеки от тях е съхранил в себе си едно малко, но силно нещо, което ги привлече, събра и обедини за няколко часа – незабравимият спомен, че някога са учили в един клас.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.