Белите коне и принцовете

Белите коне и принцовете

         Пътувам през Лудогорието.  Времето е приятно топло. В нивите покрай пътя чернеят угари и жълтеят стърнища. Тук-таме още се вижда неузряла царевица.  Един комбайн привършва блок със слънчоглед.
        Минавам през няколко селища и във всяко от тях виждам коне. Коне всякакви на вид и на цвят. Коне с  червен, черен или сив косъм. Коне петнисти. Коне по улици и поляни, впрегнати и свободни, по един на пайвант или по няколко спънати и скупчени  на едно място. 

        На излизане от едно село до Исперих отляво се редят къщи без градини, а отдясно се е ширнала голяма поляна с десетина коня. Между тях пет-шест смолисто-чернокоси деца тичат подир футболна топка. Край пътя пасат две кози. Наблизо до тях е полегнал старец.  Лакетът на едната му ръка е опрян на тревата, а главата си подпира с длан. С другата ръка държи къса тояжка и човърка нещо пред себе си. Спрях колата. Поздравих го, приклекнах до него, а той веднага:

        – Откъде си, младо момче?

        – От далече съм. От ... Южна България. – Изръсих бързо отговора.  Не знам защо го направих, но не казах истината.   

       Той поглежда към колата:

        – Личи, личи...  – Кой знае? Не си, значи, от от нашата Североизтòчена България, а?

        Едва издържам остротата на проницателните му очи. Присвити и недоверчиви ясно показват, че не ми вярва. Притеснено прекършвам с пръсти стръкче трева, захапвам го между зъбите си и напрегнато мисля как да се измъкна от капана, в който сам се напъхах. Иде ми да хукна към колата, но това "изтòчена" ме кара да продължавам да клеча пред него смирен и с глупава физиономия.  

        Старецът се покашля и милостиво продължи:

        – Какво се чудиш! След като има Северозапáднала , защо да няма Североизтòчена България? А?

        Преди да се окопитя топката на играещите между конете хлапета се търкулна и спря между нас. Старецът я побутна с тояжката си към дошлото да си я прибере момче. Беше голо до кръста, с къси панталонки и разпрана маратонка на единия крак. Отдалечавайки се, на слънцето проблеснаха потно мургавите му раменца. 

        – Ами... да те питам и аз нещо, дядо. Много коне имате тука. Или тъй ми се е сторило?

        – Има, да! Искаш да си купиш кон ли? – гледа ме той преценяващо.

        – Не, не–е! Само казвам, че са много.

        – Много... Защо са толкова  много? Това ли питаш?
        – Да, да! Виждам по пътищата тука коли, камиони, трактори. Като имаш кола защо ти е кон?
        Старецът се приповдигна и седна.
        – Аха! Я първо ми кажи ти, бързаш ли да тръгваш? Защото тя е... дълга.

        – Не, няма за къде толкова да бързам и...

        – Хубаво. – прекъсва ме той. –  Значи, аз самичък живея - бабата се спомина, децата и внуците са по градовете... Ей с тези двете, ако обеля някоя приказка! – сочи с тояжката към козите. – Пък аз съм свикнал да говоря. Навремето с приказки хляба си вадех. Сега по цял ден мълча, устата ми залепва. И като няма с кого да приказвам през главата ми минават всякакви... И за конете съм си мислил. Та тъй де!

        Аз сядам до него на тревата и  той досетливо разчита това като  готовност да го изслушам:

        – Сега, аз да те питам, дядовото. Знаеш ли кой в България  гледа най-много коне?

        – Знам, да. – Кимам утвърдително.

        – Тъй! Ей за това са много конете! Гледачите станаха много и конете станаха много! Пък ние се топим...  Като погледнеш в селото сега няма читав българин гроб да ти изкопае. Ходиш, питаш, молиш се - и пак до тях опираш, до гледачите. Те ни погребват. Разбирай го както ти приляга! Но мен ми е мъчно за белите коне... След като си забелязал, че в нашия край конете са много... Я погледни - да виждаш тук някъде бял кон?

        – Не...

        – Така-а-а-а! – усмихва се той накриво, но сякаш никак не му е смешно.

        – А знаеш ли как се затриха?
        – Не, откъде да знам...

        – Аха! Няма от къде да знаеш! Тъй както те гледам, младо момче си, ама на умно ми приличаш. Пък и хубаво питаш... Ще ти обясня! Ти само слушай...

        – Пушиш ли? - вметвам аз и му подавам кутията с цигари.

        – Пушех, ама преди. Сега - от време на време. От къде пари за такива екстри? Мерси! – Взема една цигара, мачка я между пръстите си, подушва я, навлажнява я леко с езика си. Давам му огънче, той дръпва здраво, примижава доволно и продължава:

        – Та да си дойдем на думата! Защо няма бели коне, питаш? Ами защото изведнъж се навъдиха принцове. Навъдиха се повече от конете. А какъв принц е този, който не е на бял кон!? Изпотрепаха се кой да язди белите. Яхнаха ги, кой където сварят. После така ги пришпориха с камшиците си, така се надпреварваха, че белите коне един по един изпопадаха по пътищата. И от ездачите  бая изпопадаха... Такъв лудешки галоп! Кушия! А надпреварата по този хиподрум не спира и днес! Ей за това няма бели коне, дядовото. Пък мен ми е мъчно...
       Не забелязах кога козите са дошли при нас. Старецът извади от джоба си кочан царевица, нарони зърна и като ги поднасяше ту на едната, ту на другата козите захрупаха от шепата му.
       – Но ако ме питаш за къде толкова бързат ездачите не мога ти кажа. Не знам. То май че и те не знаят! Ти знаеш ли?
       – Не знам, дядо. Ти ми кажи сега как ти е името?
       – Името ли? Защо? По паспорт съм Пенчо. Ама всички в това село ме знаят като Пенчо Даскала.
       – Искам да ти се извиня, бай Пенчо. Излъгах те. Не съм от Южна България. От Разград съм.
       – Нищо, нищо... Аз разбрах, нали видях номера на колата ти!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.