На черната дъска е поставена голяма карта на света. Едно райнинско момче е стъпило на подиума пред нея и очаква поредните въпроси на директора на училището Лазар Радев.
– Покажи ми река Нил! После – къде е Египет и накрая ще ни разкажеш всичко, което знаеш за тази държава?
Слабичката ръка на момчето несигурно проследява лъкатушещата синя лента на реката върху картата и после по границите на Египет. Класът така е притихнал, че се чува сухото скриптене на дървената показалка върху пъстрата хартия.
– Ами Египет… Египет е известен с Пирамидите. Най-прочутата от тях е тази на Хеопс…
– Достатъчно!
Директорът вписва оценката, подава бележника и казва:
– Седни си на мястото!
Райнинското момче не очаква кой знае какво, защото знае, че директорът Радев е много пестелив с оценките. Вижда четворката в бележника си, на лицето му се изписва разочарование. Свива устни и безвучно се заканва: „Един ден ще отида в Египет и ще видя пирамидите!”.
После заключва тази юношеска тайна дълбоко в сърцето си, без да я споделя с никого. До днес.
Този епизод от училище възкръсна когато заех мястото си в самолета за Кайро. Споменът за заканата на РАЙнинското МОмче се надявах да ме спохожда непрекъснато в Египет. Така се появи РАЙМО и с него често си беседвахме, докато бях там.
ЧАСТ ПЪРВА
КАЙРО
Като човек, който се стреми никога да не оставя нещата на случайността, преравям педантично десетки сайтове и стотици страници за Египет и кой знае защо си припявам позабравената песничка „Ех, Канада”. Така, още преди отпътуването имах своя версия за това, което ме очаква. Като всяка друга информация естествено и тази за Египет беше повлияна от белезите на субективността. Затова по-късно не се изненадах, че възприетото със сетивата ми за краткия престой там повече се разминава, отколкото съвпада с предварително изградената ми представа.
С чартър от Варна в 12 часа на обяд летим два часа и половина до Кайро. Кацнахме там в 13 и 30. Макар да сме в един и същ часови пояс часовата разликата е налице защото в Европа още въртим стрелките на часовниците си напред-назад всяка пролет и есен. Ами добре! – тъкмо ще „спечелим” цял един час време! Но след малко разочаровано се сещам, че българската демокрация не дава нищо току-така и на връщане в България дори тази фиктивна печалба ще ни бъде отнета: ще тръгнем от Хургада в 15 часа, ще летим 3 часа и половина, но във Варна тогава ще е 19 и 30…
Стана малко объркващо, но често ми се случва, ей-така, безпричинно сякаш, да съчетавам думи или части от тях, да ги подреждам в изречения и да се получават едни безсмислици, които не е лесно да изхвърля от паметта си.
„Значи не е толкова далече” /https://textove.com/klub-nlo-eh-kanada-tekst/ - отвя ме в друга посока този песенен рефрен. Воят на двигателите се усили, колесарите вече са се отлепили от пистата и самолетът и мисълта ми се устремиха на юг и нагоре към облаците. Усещането е като непознато освобождаване. Сякаш разкъсах невидими въжета, които дълго и болезнено са пристягали крайниците ми и са направили невъзможно движението, а черепът ми е бил окован от манипулиращ мисълта механизъм. Неволно разтрих слепоочията и ръцете си над китките. Тръгнахме, няма шега! И тогава, някъде от дълбоко, сред звуците на шеговито–драматичната песничка, изплува удивено въпросителното:
„РАЙМО!?”
Краят на октомври е, хладно е, небето е мрачно и сякаш всеки миг ще завали. Не след дълго се гмурнахме в тази плътна сивота, в салона притъмня. Машината продължаваше да се издига и слънцето изведнъж светна в малкото прозорче до Марина. Сега забелязвах, че гледката ни се ограничава от лявото крило на самолета. Ако отдолу облачността ми приличаше на пепеляв похлупак, картината отгоре е съвсем, съвсем различна.
Тук облаците са фантастични скулптури, поместени в една необозримо висока и просторна изложбена зала. Но както залата, така и експонатите са в непрекъснато, макар незабележимо движение. Създателят им със сигурност е неподражаем творец, който не тормози фантазията си с никакви ограничения. Безразборното им на пръв поглед наслагване при внимателно вглеждане постепенно се превръща в закономерност, която натрапва впечатлението, че всеки опит за външна намеса ще предизвика хаос. Движението на самолета добавяше още динамика в привидното еднообразие на панорамата и аз можех да ѝ се насладя от различни гледни точки. Взирах се в далечното пространство и безуспешно се опитвах да разбера защо и как, там някъде в безкрайността, където няма хоризонт, слънчевите лъчи, облаците и синьото небе взаимно се проникват и сливат, за да родят тази красота в синьо-бяло?
Бяло, бяло, бяло! - искряща белота, тук-там със сиво-синкави сенки и оттенъци, които я правят още по-бяла.
В познатия ни свят няма две еднакви неща и аз знам, че видях това, което повече никой нито тогава, нито сега, нито когато и да било би могъл да види – то никога няма да се повтори. Ако в същият този миг някой друг го е наблюдавал, то той е видял нещо съвсем различно, защото се е намирал в друга точка на пространството, възприемал е картината от друг ракурс и пречупена пред неговото съзнание. Всъщност, той е наблюдавал нещо съвсем различно. И опитаме ли се да го опишем то ще е непълно пресътворение на един застинал във времето миг, на един незначителен фрагмент от неизчерпаемото природно творчество.
Да съжалявам ли, че не видях от високо Мала Азия и Морето по средата на земята?
„…Ех, Канада, еех, Канада, ще продам червената си Лада…” – стигнал е до припева беззвучния глас в главата ми. „Канада ли? Каква ти Канада!?”. Първо, не е „ех, Канада”, а е „Еха-а!, Египет”. Второ, колата не беше червена Лада, а червен Голф. Трето, билета не е за Монреал, а за Кайро. И за пирамидите, и за Египетския музей, и за фабриката за папируси, и за корабчето по Нил, и за плажовете на Хургада, и за коралите на Червено море, и за Долината на царете, и за мен и за...
„РАЙМО!”.
„РАЙМО!”.
Марина ми дава знак да погледна пак през кръглото прозорче. Облачността е започнала да изтънява и оредява. На моменти погледите ни успяват да се проврат покрай облаците и да зърнат някакви сиви стереометрични струпвания с жълтакави петна между тях. Поглеждам часовника си и изненадан отчитам, че сме във въздуха повече от два часа.
– Хубаво щеше да е някой да съобщава повече подробности
откъде минаваме… – изразява съжалението си Марина.
Аз, нали съм попрочел това-онова, тутакси се възползвам да се направя на гид:
– И какво мислиш, че щеше да чуеш? – питам пренебрежително. – „Ще прелетим над Турция и Средиземно море и ще стигнем африканския бряг”. – И евентуално имената на няколко от по-големите градове.
Виждам, че Марина не е много впечатлена и продължавам:
– Гледай сега. Можеше и да добавят още нещо, но със сигурност … Нали знаеш, че сме тръгнали да видим едно от Седемте чудеса на древния свят. Но много се съмнявам, че щяха да се сетят за другите. Ако я нямаше тази облачност под нас, ако те бяха запазени поне колкото Пирамидите, с малко въображение можеше да твърдим, че сме видели още четири от тези чудеса, защото прелетяхме наблизо покрай тях.
– И кои са те?
Този глас е мъжки и иде от дясно. Притежателят му е младеж, който явно трудно понася пътуването и нервно се върти на седалката, като често-често отпива от бутилка с вода.
– Храмът на Артемида в Ефес, Мавзолеят в Халикарнас. Родоският колос и Александрийският фар – отговарям с подлежащ апломб.
В този момент високоговорителят приканва всички пътници да заемат местата си и закопчеят коланите, защото скоро ще кацнем в северната част на Кайро.
В близост до изхода на международното летище ни очаква Сергей. Той ни води към очакващия ни автобус под погледите на десетина полицаи и войници, въоръжени с пистолети и автомати Калашников. Видяното ме прави по-наблюдателен и тогава забелязах наблизо няколко мъже със сини ризи и костюми, които оглеждаха обстановката с характерните „нехайни” погледи.
„РАЙМО! Какво правим тук?”.
Вече сме натоварили багажа си, настанили сме се в автобусите, а Сергей припомня програмата на пребиваването ни и се опитва да разведри угрижените ни физиономии:
– Египет е полупрезидентска република, правят се избори, но положението сега е извънредно, поради засилената терористична дейност напоследък. Полицаи ще виждате навсякъде и ще ги разпознавате лесно по белите униформи. Не им противоречете, изпълнявайте разпорежданията им. Ето, тук до автобуса, има един и ще тръгнем когато той каже. Това може да е след три минути, но може да е и след три часа. Снимки правете само след като сте се убедили, че няма забрана. Не ви препоръчвам да се отделяте от групата и да правите самостоятелни придвижвания. За ваше успокоение охраната на чуждестранните туристи е на ниво. Ще забележите, че пропусквателни пунктове със съответната апаратура, има навсякъде, където ще отидем, в това число и в хотелите. И ако се придържате към указанията ни няма защо да се безпокоите.
„О-ох! Египет?”
Ако не се е смилил пророка Мохамед то това е направил стоящия до автобуса полицай, защото преди Сергей да довърши тръгваме за настаняване в Mercure Cairo Le Sphinx Hotel. Хотелът е на 35 км от летището, така че ще преминем през 20 милионния Кайро в югозападна посока и ще отидем на западния бряг на Нил за да стигнем до Гиза, където са наричаният в древността Град на мъртвите и Пирамидите.
Пътуването през Кайро е истинско приключение. За няколкото часа, които бяха нужни да стигнем от летището до хотела, останалите в съзнанието ми следи и днес са сложна смесица от любопитство, възторг, недоумение, удивление, разочарование.
С навлизането ни във вътрешността на мегаполиса трафика става все по-оживен. Булевардите са с по четири-пет платна в едната посока, но не забелязвам маркировка и са буквално задръстени от коли, отстоящи на сантиметри една от друга. Виждат се какви ли не марки и модели, даже и познатите ни Лади и Жигули. Тази желязо-пластмасова лавина едва-едва пъпли. Сред нея, провирайки се между колите, пресичат пешеходци. Пешеходните пътеки и тротоари са екзотична рядкост. Няма светлини и светлинни сигнали! Тук най-важното устройство било клаксона. Чуеш ли го означавало едно или няколко от следните неща: завивам, зад теб съм, чакай малко, дръпни се от там, идвам, пъхам се пред теб, махай се и др. п. С малки изключения автомобилите са с охлузени ламарини, изпочупени стопове и мигачи, изкривени брони. Собствениците не обръщали особено внимание на тези повреди, защото и да ги отстранят след няколко дни поправките нямало да си личат. Въпреки тази бъркотия жертвите на пътни инциденти били пренебрежимо малки. И логично – след като движението става преимуществено на 1 и 2 скорост! За цялото пътуване от летището до Гиза забелязах 10-на светофара, но само един работещ и пред него, наред с другите участници в движението, пристроени и в очакване да светне зелено, двама водачи на… четири колесна каручка с бяло магаре!
Не знам колко би продължило пътуването ни от летището до хотела, ако автобусът ни не беше поставен да се движи в условията на почти специален режим. Една полицейска кола отпред понякога стопираше движението, за да минем, докато други две постоянно бяха зад нас – третираха ни едва ли не като ВИП персони.
РАЙМО! Мархаба /Здравей/, Кайро!
Жилищните сгради в Кайро, и навсякъде в Египет, много често са недовършени, със стърчащи над последните етажи арматурни железа. Не рядко и без прозорци. От фараонът Бебо II, както самоиронично се титулува другият наш екскурзовод, от Александрия, живял известно време в България и владеещ приличен български, научаваме на какво се дължи този парадокс. Според египетското законодателство сградите без покрив се категоризирали като недовършени и за тях не се дължал данък. Успоредно с това причината била и в тамошните нрави. Когато един баща строи дом правел го едноетажен. Втори етаж строяли синовете му, третият - внуците и т. н. Оформя се една фамилна сграда. Промяна на нормативната уредба в полза на фиска би означавало посегателство върху една отколешна традиция, което държавата не смее да направи.
Египтяните обитават главно долината на Нил и крайбрежните зони. Населяват едва 5 -6 % от територията си. Повече от половината живеят в селата, има и бедуини, разпръснати в пустинята. Затова правителството инвестира в строеж на жилища в градовете и на други места, където може да осигури работа. Тези жилища се предоставяли преференциално с цел интегриране на тези категории хора, които значително са изостанали в материално-битово и културно отношение. Сградите без прозорци означавали, че те са държавна собственост и не са населени.
С разрастването на Кайро Гиза от град на мъртвите фараони се е превърнал в квартал на столицата. И въпреки, че тук ежедневно минават хиляди туристи от цял свят Гиза днес се счита, включително и от местните, за гетото на Кайро. Нещо като пловдивското Столипиново. Тук няма да видите контейнери и кошчета за боклук / както впрочем и из цял Кайро, с изключение на районите, където са разположени правителствените учреждения, банките и посолствата/. Сергей твърди, че няма и фирма, която да се грижи за сметосъбирането. Където и да погледнеш какви ли не отпадъци се разнасят от вятъра, трупат се по ъглите, до стените на полусрутени и лъскави сгради, до оградите, около очуканите автомобили и уличните дървета. И всичко това покрито с дебел слой жълт прахоляк. Мимоходом отбелязвам смисъла на предупрежденията да спазваме безупречна лична хигиена, да ползваме антисептични средства, да пием само бутилирана вода с доказан произход и дори зъбите си да мием с нея.
Хотелът Mercure Cairo Le Sphinx е 5*, предоставя всички условия за пълноценен отдих, но като качество те са далеч от обещанията в сайта му. След като се настанихме реших да съчетая чаша египетско кафе с една българска цигара с английски бранд. Дръпнах пердето и с малко изобретателност и голямо усилие успях да отворя вратата на терасата. Но вместо очакваната гледка към Пирамидите, стъпил върху трамбован сахарски пясък, се изправих пред непрогледна висока стена, пред която имаше някакви хилави храсти, устремени към светлината нагоре. Категоризацията на хотелите тук явно е по други критерии, но може причината да е скрита и зад засилените мерки за безопасност на туристите. Хубавото е, че сме близо до Пирамидите и пътуването до тях няма да е с ново преминаване през града.
С храната в ресторанта осъществихме първият си досег с арабската кухня. Оказа се, че тя не се различава много от българската. Повлияна е от турската, но по редица вкусови признаци, подредбата и етикета при сервиране заключих, че нашите домакини се съобразяват с европейския ни произход.
Във фоайето пред ресторанта, допълнихме впечатленията си с гледане на дервишки танци, изпълнени от местни артисти.
След топлата сутрешна вана посегнах към четката за зъби, но установих, че след тоалета на Марина бутилираната вода е свършила. До обявения час на тръгване минутите бяха недостатъчно за да поправя този недостиг и подходих творчески – спомних си, че на дъното на шишето, което отворих снощи преди лягане беше останала достатъчно бира. Няма да описвам поразяващият ефект от комбинацията паста плюс бира, предпочитам това изобретение да не споделям с никого, както впрочем не го направих и с Марина.
Рано-рано натоварихме багажа си на очакващия ни автобус с вече познатия шофьор, Сергей и Бебо II. Нямаше да се връщаме повече в този хотел. Предстоеше ни интензивна програма с посещения на няколко от най-известните забележителности на Кайро и дълго пътуване до Хургада.
Когато цял живот си мечтал да видиш Пирамидите, когато те вече са пред очите ти и с всяка изминала минута си все по-близо, и по-близо, и по-близо… Не се противих и оставих емоцията да бушува. Усещах я с всичките си сетива и с всяка своя клетка.
Колкото повече автобусът ни приближаваше, толкова по-внушителни изглеждаха тези невероятни творения и толкова по-малки и незначителни ставаха шаващите около тях фигурки от човешкото гъмжило. При това нещо се беше случило и при нас. Извърнах се назад, погледнах напред и встрани и изведнъж схванах, че в автобуса владее пълна тишина – чува се само равномерното боботене на двигателя. Изчезнала беше онази глъчка от споделящи помежду си хора, когато нещо ги е възхитило. Всички бяха вперили погледи в тези каменни величия и мълчаха. От изписаното по лицата им създателят на бюста на Нефертити можеше да направи пребогата колекция от най-разнообразни изражения - всеки съпреживяваше дòсега с това древно чудо по свой собствен начин.
И понеже кръвта ми е българска и генетично ми е заложен потенциал на ненадминат разрушителен нагон не можех да не поръзсаждавам малко по типично нашенски. Голямата пирамида на Хеопс се извисява тук от около 4 600 години. Как така е оцеляла!? Та тя е можело да бъде разрушена поне 4 600 пъти! Не че някои не са опитвали – няма я гладката външна облицовка, вътрешността ѝ е ограбвана многократно, липсва върхът ѝ – но гарантирам, че тези опити са били без участието на български граждани. Затова тя продължава да си стои почти цяла и да удивлява с дълговечната си трайност. Как, ведно с неостаряващата ѝ слава, е вграден и този възпиращ респект?!
Той, Хнум-Хофу, Хеопс, Хуфу или както там се е казвал, може да не е бил от най-успешните египетски владетели, но със сигурност е използвал доста сполучливо сивото вещество под фараонската си шапка, за да чуваме и днес безсмъртния му шепот от отвъдното чрез Голямата пирамида.
Е, РАЙМО? Щеше ли да се съгласиш да забравиш вчерашния ден, ако знаеше какво ти предстои днес и да прекараш нощта дори на паркинга пред хотела?
Минахме през малка фабрика, където научихме какво е картуш и как се е използвало растението папирус. Освен хартия древните египтяни са правили от него дрехи, черги, кошници, върви, мебели. Ползвали са го в медицината и парфюмерията, за храна и украса, като материал в строителството на жилища и направата на лодки. В тази фабрика има и малка изложбена зала, където може да си харесаш сюжет върху папирус и да поръчаш да ти го надпишат с йероглифно посвещение по твой текст.
И пред сградата на това малко, но доходоносно предприятие, където непрекъснато спират и тръгват автобуси с туристи, не мина без местните амбулантни търговци. Те, както и навсякъде в Египет, са много енергични и ако не проявиш необходимата твърдост винаги си тръгваш с нещо непотребно. Особено активно е едно босоного, десетина годишно хлапе, което настойчиво тика в ръцете ми пакет с пъстри химикалки. Сподирян от него се дръпвам малко встрани и по-далече от неговите сънародници. Оглеждам се, преценявам обстановката за безопасна и казвам строго:
– Ешли! Селям! /Изчезвай! Довиждане!/.
За моя изненада тези две от предварително заучените 20-на арабски думи действат веднага – хлапето ме стрелва с две примигващи черни очи и заднишком се отдалечава. Но изведнъж ми става жал за този смугъл и чернокос рошльо и, без повече да измъчвам полиглота у себе си, му правя красноречив знак с едната си ръка да спре, а с другата бъркам в джоба си:
– Ела, ела! Не се бой!
Ако бях забравил ръкотворния си жест щях да кажа, че българският език има има същото въздействие върху египтяните, като арабския. Хлапето боязливо се приближи. Аз пъхнах някаква дребна доларова банкнота в ръцете му, а незабелязано стоящата зад мен до този момент Марина го възнагради с шепа бомбони. Детето смутолеви нещо като „Thank you!” и се изгуби в тълпата.
Така, РАЙМО!
След бързия обяд в приятната обстановка на едно закотвено на Нил корабче тръгнахме за Националния египетски музей.
Проправяме си път в натовареното движение, за да стигнем някъде в сърцето на Кайро и Сергей поема ролята си на добросъвестен гид:
– Градът, в който ще срещнете хора от всички континенти и раси, е съхранил огромно количество от наследството на древен Египет, но в него са творили история и християни, и мюсюлмани и евреи. Тук са били асирийци, перси, гърци, римляни, византийци, араби, османци, французи, англичани. Тук може да видите неизброимо число джамии, но и църкви на православните копти. Нужно е много време, за да разбереш и наситиш сетивата си с богатствата на Кайро….
Видимият навън свят е като екран с еднопосочно движение на кадрите – отново съм забил чело в правоъгълното стъкло на автобуса. Какво толкова? Трафик, клаксони, хора, коктейл от шумове, мръсотия… Вече ми е познато от вчера – хаос! Но Кайро не бива да се подценява. Той винаги е в състояние да те постави на изпитание с неговата непредсказуемост.
Тъкмо да споделя с Марина, че сме навлезли във видимо по-цивилизован квартал и в стъклото, току под носа ми, се изпречва камион с натоварени телета. Няколко минути след това камионът изостава, а ние минаваме покрай огромен пазар за животни. Изумителна е тази пъстра картина от безразборно паркирали на голяма пясъчна „поляна” всевъзможни превозни средства. Ветреят се мръсни чергила със и без цвят, изпод импровизирани навеси излизат и се вият нагоре кълбести пушеци и разнасят наоколо невъзможен букет от мириси. Живи копитни, преживни, рогати, пернати, дългоухи и какви ли не още твари са примесени със суетящи се между тях мургави мъже. Тук, разбира се, са и вездесъщите камили!
Ха! РАЙМО!
Бебо II взема микрофона, почуква го с пръст два-три пъти и разказва:
– Това е един от многото пазари за живи животни в Кайро. Бедуините са тези, които отглеждат и продават най-много камили. От камилите получават мляко, вълна, месо, ползват ги като товарни. Живеят в пустинята, имат свои селища. Понякога пътуват с дни и седмици. Имат си места, където оставят храна, вода, дрехи. Но никой не ги краде. Бедуините са страхотни следотърсачи. Те могат да проследят крадеца по пясъчните дири в пустинята на десетки километри и като го открият, правят така, че повече да не му иде на ум да пипа чужди вещи.
Бебо II прави пауза, наслаждава се от ефекта на думите си и продължава:
– Да ви кажа и още нещо за камилите. Те са много агресивни и жестоки животни. Но никога не посягат на човек. Защо ли? Защото зрението им е така устроено, че виждат хората огромни, като великани. И се страхуват. Няма бедуин, който да е пострадал от камила.
Дали това, второто, е истина /не намерих научно потвърждение/ или бедуинска легенда? А може би местен фолклор, подет и разпространяван, поради недостатъчно познаване на живота и нравите бедуините?
Но ние продължаваме по пътя си и улиците и сградите по тях действително стават по-чисти и по-приветливи. Виждат се витрини на магазини, тротоари с дървета, зеленина, добре облечени пешеходци, даже пътна маркировка и указателни табели. Появяват се надписи на многоетажни постройки, указващи офисите на световни гиганти в производството, търговията и финансите. Бебо II говори и за разположените тук театри, университети, молове, паркове, мостове и други забележителности.
Пресичаме Нил по един голям мост и вече сме на източния бряг. Единствения жив „фараон”, когото познавам с име Бебо II от Александрия казва, че ще е водачът ни в музея и после ще ни придружи до Хургада. Добавя, някак си не на място, че за да не плащаме двойно и тройно за картушите с златно и сребърно покритие можем да ги поръчаме при него.
От площад Тахрир пред погледите на охраняващи полицаи, под стъклените очи на камери и през някакво сканиращо устройство влизаме в обширния двор на музея. Тук ще изчакаме реда си. Слънцето припича здраво, температурата е над 30°С. Търсим прохлада под сенките на няколко дървета в добре оформена градинка с храсти и цветя. От някъде се появиха три млади момичета, кой знае как попаднали тук, с характерни за монголоидната раса лицеви черти и ни раздадоха слушалки.
Бебо II:
– Аз ще говоря, вие ще слушате в слушалките и така няма да пропуснете нищо от казаното сред шума и многолюдието в залите на музея. Преди да влезем да ви кажа, че след като бъде завършен, всички експонати от тук ще бъдат пренесени в новия музей. Той ще бъде най-големият археологически музей в света. Строи се в Гиза, близо до Пирамидите и ще се казва Велик египетски музей. На входа му вече сложиха тежащата 80 тона и висока 12 метра статуя на прочутия фараон Рамзес Втори.
Египетския музей има най-голямата в света колекция на древноегипетското изкуство. 1 700 са само експонатите от гробницата на Тутанкамон и са разположени в 12 помещения, едно от които е т. н. златна стая. Но музеят не е от най-големите. В залите и складовете му с площ 15 000 м² има над 120 000 експоната /В Ермитажа те са 2000 000, в Забранения град в Пекин – 1 500 000/…
Асимилирайки чутото за площи от декари и брой експонати на местата за съхранение на артефакти от човешката история, едва сега успях да проумея смисъла на, примерно, „…еди кой си откри в библиотеката на Ватикана…”. Как може да се твърди, че някой е открил нещо в библиотека, след като друг някой преди това го е занесъл там!? Съобщения от този род винаги са ме озадачавали. Досега. Сега се питам колко седмици или месеци, ще са нужни, за да се види /не в Забранения град!/, а в Египетския музей /не всичко изложено и складирано!/, а само това, от което човек се интересува.
Част II , Натиснете ТУК
МУХАФАЗА ЧЕРВЕНО МОРЕ
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар