Влакчето на Мутемет.

21 декември, понеделник.

Понеделникът е ден за пазаруване. При мен е така откакто обявиха пандемията. Излизам от дома си само веднъж седмично, за да си купя храна и лекарства. Задължително го правя бързо, в определения ми от държавните власти „зелен” коридор. Избягвам всякакви физически контакти, връщам се и се затварям вкъщи. От медиите се информирам обстойно за броя на заразените, излекуваните и починалите за деня от Ковид-19. Прочитам и последната заповед на здравния министър.  Правителствените разпоредби отдавна са настолната ми книга, с която вечер заспивам и сутрин се събуждам. Така, бавно и полека, съвсем неусетно, у мен зачена, порасна и се роди дисциплинирана, хигиенизирана, дистанцирана, унифицирана и маскирана биологична единица, напълно асоциализирана и с обезличена индвидуалност.

Понеделник е.

Да излезеш от дома си след шест дни изолация изисква съзнателно усилие и предизвиква леко сърцебиене. Особеното в понеделник, който следва нощта с изгрева на Витлеемската звезда. И друг път се е случвало, но просветени твърдят, че за пръв път след повече от 2000 години, древните източни влъхви и днешните западни шамани видели едно и също явление: Юпитер и Сатурн съединили на небосвода светлината си в ярка звезда, като  знамение за появата на спасителя на света. В нощта на този 21 декември, през първата зима след Испанската болест, в която никой не се разболя от грип, аз не видях нищо – небето беше забулено от плътни облаци.

Нямаше как да разбера дали се е родил новият месия. Затова се настаних в стария опел и след няколко завъртания той запърпори недоволно. Навън беше сив декемврийски ден, Витлеемската звезда не се виждаше, но въпреки това някак си ми сочеше пътя. Отведе ме пред хипермаркет на голяма западна верига. Намирам свободно място на обширния паркинг и гася двигателя. Бъркам в джоба за монета, вземам количка за пазаруване и се нареждам на дългата опашка отвън. Върволицата от напазарували се точи към колите. Едър  младеж пази на вратите и на мястото на всеки излязъл пуска в магазина един от чакащите, който се реди на друга опашка пред устройство за дезинфекция. Облечени дебело и с маски вместо лица клиентите са различими само по ръст и по цвят на дрехите. Пронизителен писък на съдийска свирка и недвусмислен жест на едрия младеж предотвратяват всеки опит за отклонение от установения ред. Двете опашки от влизащи и излизащи от хипермаркета хора с тракащите си колички изведнъж ми заприличват на влакчето на Мутемет.

Поради недоглеждане през лятото на 1960 година от психиатричната болница на едно  малоазийско градче избягали всичките 423 пациенти.

423.

Станало в почивен ден, в отсъствие на шефа на болницата доктор Мутемет, и след обедното похапване, когато анадолската дрямка здраво налегнала персонала, а източния явашлък му попречил да реагира своевременно. Пациентите на болницата отворили вратите и като заливна вълна се пръснали по улиците на целия град. Близките срещи на нормалните граждани с опиянените  от свободата си луди и страхът от евентуалните им пакости довели до масова суматоха у хората и сериозна паника у властите. На помощ на градчето пристигнал валията. Спешно бил издирен главният лекар и шеф на болницата доктор Мутемет.

– Какво ще правим, докторе? – попитал кметът. Бил застанал до прозореца в канцеларията си и с тревога наблюдавал клонящото на запад слънце.

Мутемет помълчал и за няколко минути изпаднал в дълбок размисъл. Постепенно мрачното му лице се разведрило. Вдигнал глава и изпратил помощника си да събере  целият персонал на психиатрията, а на кмета казал:

– Разпоредете се да ми донесат една свирка!

– Свирка ли? Каква свирка!? – не успял да прикрие недоумението си валията, но след като нямал никаква идея как да помогне махнал с ръка към кмета да изпълни странната молба, макар в съзнанието му да се загнездило съмнението, че нещо в главата на този доктор не е наред.

Когато му донесли свирката Мутемет, сподирян от любопитна тълпа, завел подчинените си на един хълм в окрайнините на селището. Пред очите му се простирал целият град с централната улица, която разполовявала градчето. В противоположния ѝ край се виждала сградата на празната психиатрия. Мутемет свирнал веднъж, подчинените му се подредили зад него и поставили ръце на рамената на стоящите пред тях. Под  отривистия съпровод на свирката, колоната ритмично заподскачала и заприпявала: „Пуф-паф! Пуф-паф-паф!” Неочаквано за зяпачите от страничните към главната улица радостно заприиждали пациентите на психиатрията и се хващали на влакчето. Колкото повече наближавали  болницата толкова по-шумна, въодушевена и многолюдна ставала лудата върволица.

Това било любимата игра на невменяемите в часовете им за отмора. Сега те били щастливи, че можели да я играят на свобода и под одобрителните възгласи на многолюдна публика. Благодарни били и жителите на градчето, че станали свидетели на такова необикновеното зрелище. Най-сетне „локомотивът” доктор Мутемет спрял композицията от луди „вагони” в двора на психиатрията, наредил на  персонала да заключат вратите и да проверят  дали всички пациенти са се прибрали. А на пациентите им се искало тази игра никога да не свършва, никога да не свършва...

На свечаряване, по пътя към кметството, кметът бил предоволен и обирал овациите на подопечните му съграждани. Но бил и силно смутен от внезапното изчезване на валията. Не по малко озадачен бил и доктор Мутемет - неговият заместник твърдял, че броят на хората, които влезли в двора на психиатричната болница с играта на влакче е …612.

612!

За такава игра трябва един Мутемет и една съдийска свирка. Тази игра никога не свършва, никога не свършва, никога не свършва...

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Отпускар

 Шестдесетте години на миналия век.

1.

В празнична зелена униформа срочно служещият ефрейтор Драган Драганов върви пеш по шосето и тръпне от нетърпение. Свалил е фуражката и бърше с длан потното си чело. Остават му пет-шест километра и си е у тях. Шумът зад него, някаква смесица от остро свистене, гръмотевичен тътен и тракане на ламарини  се усилва. Иззад завоя изскача автобус. Шофьорът отбива, гумите захапват банкета, вдигат облак пушилка и спират да се въртят на няколко крачки от войника.  Пътниците любопитно надничат през прозорците. Предната врата се отваря  и от вътре долита глас:

– Ади, войниче! Скачай, че гоня разписание.

Докато отправя поканата си шофьорът подържа с педала на газта оборотите на двигателя. Той гърми, като че ли през ауспуха си стреля с артилерийски снаряди.  Автобусът се тресе и подрънква с всичките си чаркове.  Под погледите на надигналите се от местата си пътници ефрейтор Драган Драганов се качва, вратата зад него се затваря с трясък. Автобусът изръмжава като разярен звяр, потегля рязко и с подскоци. Гърбовете на пътниците се удрят в  облегалките, главите им се клатушкат напред-назад. Артилеристът Драганов, губи равновесие и се стоварва върху гърдеста мома с бедра като цеви на гаубица. Пътниците се превиват от смях. Шофьорът гледа в огледалото за обратно виждане  и, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, започва да си тананика „Мило ми е мамо, драго ми е татко...”

– И-и-й! Бат Велико, по-полека, ва. Ши убийш офицерина!

Като вещи по военните дела мъжете си разменят снизходителни усмивки,  опрощаващи женското невежество. Всички пътници в автобуса се познават. А Велико – такъв си е той, в главата му само щуротии! Закачките му понякога са като пресолена манджа, но хората си го знаят и не се сърдят.

Драган смутолевя едно „Оп-оп! Извинявай, како…”. В смущението си се подпира с длан на мощното коляно и се изправя. Емоционалната сцена навява носталгични спомени от младостта на две старици с черни забрадки, които си шепнат: „Тоз момчурляк ши да е унука  на Драган, на него ми мяза.” Носещият името на дядо си им кима за поздрав с крива усмивка и бърза да се отдалечи. Сяда на първата попаднала му седалка. Няколко човека веднага го наобикалят, ръкуват се, потупват го по рамото, бъбрят дреболии. „Друго е да си сред свои!” – иронизира се Драган и се отпуска на седалката.

Представя си, че вече е в къщи, при Мария. С Мария са връстници и се познават от деца. Бащите им учили заедно в румънско училище. През хиляда деветстотин и четиридесета ги изселили. Още на следващата година ги взели в българската армия, после ги пратили на фронта и стигнали чак до Унгария. В две съседни села живееха семействата им, но не се забравяха и си помагаха в трудното следвоенно време. Гостуваха си често - и по празници, и без особени поводи. Като деца Драган и Мария живееха в бедност, с много лишения, но така беше с всички и не го осъзнаваха в пълнота, докато не отидоха да учат по градовете.

Заети с образованието си не се бяха виждали много отдавна. Когато си взеха зрелостните изпити родителите им решиха, че дипломирането е  достатъчно значимо събитие, което освен с абитуриентски бал заслужава да се отбележи и със съвместно празненство. В уречения ден семействата им се събраха. Мария беше облечена с къса червена рокля. Драган я огледа от сандалите до събраната на опашка коса, сякаш я виждаше за първи път. Тя отначало се смути, лицето ѝ почервеня като роклята. А той замръзна на мястото си, краката му отмаляха и остана като вдървен, докато тя не мина покрай него предизвикателно близо и завъртя глава така, че косата ѝ да докосне лицето му. От този ден за Драган настъпиха мъчителни дни на нерешителност и копнеж. Най-сетне се престраши да я потърси. Намери я в читалището, където беше започнала работа в  библиотеката. Първоначалната им сдържаност не издържа натиска на чувствата, пропука се и отприщи непознати пориви. Драган взе да прескача до тяхното село с колелото почти всеки ден и това комай се превърна в единственото му занимание тогава. Срещите им не останаха незабелязани. Страховете, че близките им няма да одобрят връзката им, се оказаха напразни – дадоха им благословията си. Неусетно, след бурното лято, дойде есента и те се ожениха, но не можаха да се нарадват един друг. Нямаше и седмица след сватбата, взеха Драган войник. Пратиха го на другия край на България. Мария остана да живее при родителите му, да им помага и да го чака.

От тогава изминаха много месеци. Случи се така, че през това време Мария нито веднъж не му дойде на свиждане. Бяха месеци, в които всяка вечер Драган старателно ограждаше в календарчето изминалия ден и разглеждаше  малката ѝ снимка. Едно приятно  занимание, което казармата не можа да му отнеме. Бяха дълги месеци на очакване  да изтече една година и да го пуснат в полагаем домашен отпуск. Най-накрая това стана и сега му предстоят двадесетина вълнуващи дни с неговата Мария. Приближава се към начало им с всяка измината минута. Автобусът лети по шосето със засадените от двете му страни орехи. Как са се извисили те само за една година! Как са прострели клони над асфалта и са оставили да прозира само ивица небе! Излиза автобусът от този зелен тунел с небесно-син таван, залязващото слънце блести в очите, накъсано като слънчево зайче от короните на дърветата в полезащитния пояс. Пред Драган се показват първите къщи. Това е селцето на Драган. Тук някъде е невидимата граница между Лудогорието и Добруджа. На площада шегаджията Велико прави широк завой, обръща посоката на движение на автобуса и спира пред сладкарницата.

Дали едногодишната раздяла не е охладила чувствата на Мария? Дали го чака? Сигурно е станала още по-хубава… Между множеството лица на пътници и посрещачи на спирката Драган разпознава едно и друго не му трябва.

2.

Улицата е обрасла с есенни треви, примесени с опадали листа. По средата на пътя шините на каруците са издълбали две кривуличещи дири. Гроздоберът е приключил. От избите се носи упойващо ухание на младо вино. Градинките пред къщите пъстреят от хризантеми. Няколко туфи есенни минзухари са пропълзели през плетищата и жълтите им цветове светят като запалени в падащата привечер. Драган и Мария вървят усмихнати, на всяка крачка рамената им се допират. Очите им взаимно се изпиват. Той прехвърля  ръка през рамото ѝ и я прегръща. Заслепени от пораждащата желания близост заобикалящият ги свят престава да  съществува и те се губят във висините на очакваното сладострастие.

– Бате! Бате-е-е! – иде някъде отдалече тъничко гласче.

Едно девойче зарязва група от пет-шест деца, играещи на „Гори, гори кърпа…” и тича към тях. Босите му нозе тупат в прахоляка, черната му коса се ветрее.

–Бате! Много ми домъчня за тебе!

 Малката сестра на Драган се хвърля на врата му, той я притиска към гърдите си.

– Уха! Джено! Много си пораснала! Чак не мога да те нося!

Джена се изхлузва от прегръдката му, застава между двамата и ги хваща за ръцете. Те я повдигат нагоре, тя размахва крака във въздуха и ликуващият ѝ смях кънти звънливо. Но внезапно нещо ѝ хрумва, изтръгва се от ръцете им, устремява се напред, влита през вратичката у тях и крещи:

– Бати си дойде! Бати си дойде!

Нейните и на кака ѝ Мария родители разглеждат камарите от тухли, цигли, ломен камък и дървен материал. Приготвени са за новата къща, която бащата ѝ казва, че ще строи идущата пролет. Джена дърпа майка си за полата: „Мамо! Мамо ма! Бати си дойде!”

Всички  излизат на улицата да посрещнат Драган.

– Обадих се на нашите и те дойдоха да те видят. – казва щастливата Мария.

Зад къщата е магарешката каручка на тъста му. С две стари   ватенки и пъстра черга са завити колелата, за да не се разсъхват. Магарето гони мухите с опашка, преде с уши и хрупа жълт кочан царевица. Досаждат му десетина кокошки и наежен петел с пъстро     оперение. Овцете са налягали из двора и преживят.

Пред къщата, под асмите с черен варатика[1], е изнесена маса. Върху нея са наредени прибори, чаши, шише с ракия, кана с червено вино, салати.

– А заповядайте! – кани ги баща му да седнат и напълва чашите . – Драгане, тебе те искам тук, до мене, както си с униформата.

Настаняват се. Мария придърпва стола си до Драган. Гальовната Джена се намества на коленете му. Двете свати отварят пещта и вадят тавите с печеното агне. Махат посипаната със сол хартия и разсипват. Мария поставя пред всеки димяща чиния с месо, ориз и булгур. Гордият баща на ефрейтор е нахлупил фуражката му и стриктно следи чашите да са пълни, а каната с вино да не е празна.

Празнично светят прозорците на двете стаи на старата Драганова къща. Светят лампите над сундурмата[2], над пещта и на двора. Към гощавката, в чест на отпускаря, се присъединяват съседите. Бащата на Драган кани всеки, който забележи да минава по улицата. Изнасят още една маса,  разпъват кабел с монтирана в края му лампа и я закачат под асмите над масата. Иван Страдалски разпъва акордеон и пее с дрезгав глас:

Тренуле, машина мика

Ундел дучи пе Йоника

                   Мариоара луй ненику мъй-мъй…[3]

– Е-е-х, Мариоара! - провиква се и удря дъното на празната си чаша в масата бащата на Мария. – Свато, сипи, че нещо се натъжих…

Жена му го прекъсва:

– Петре! Да си тръгваме веки. Ядохме, пихме, видяхме се със зетя. Да си ходим, че я виж кое време стана!

– Свате! Ши ма извиняваш, ама да си имаме уважението – няма да разваляш празника! Тъз вечер оставате у нас и толкоз! – натъртва на всяка дума бащата на Драган. – Къде ще си вадите очите в тъмницата с туй магаре? – смекчава той малко тона. – Булка! Иди да постелеш на вашти, че като им се доспи да е готово.

Мария отива да изпълни заръката на свекър си, а той тръгва към мазето. Като се връща вдига към светлината каната и обяснява:

– Тоз път съм я напълнил от другото буре, с белия нохан[4]. Не се е избисрило хубаво сякаш, ама нищо.

Той налива, чука се с всеки направо с каната и се връща на мястото си.

– Боднете си мезе да се пресолите и пийте наздраве по едно прясно!

Драган поглежда часовника си – отдавна е минало полунощ

– Тате, аз отивам да си почина, че се убих днес от път – навежда се Драган към баща си.

– Свате, то като ший тъй и аз отивам да си лягам. – казва майката на Мария. – Те нашти мъже нали ги знайш – още не са отворили приказка за войниклъка, а пък с вино и свирни може и да осъмнат.

– Тъй, тъй… И аз ги оставям – отговаря сватята и събужда заспалата в скута ѝ Джена.  Трите влизат в къщата подир Драган.

Там Мария е приготвила всичко. От предишни гостувания знае, че гостите ще спят в едната стая, а домакините в другата. Пружиненото легло до входната врата тази вечер ще е за свекъра и свекървата. Майката на Мария им пожелава лека нощ и отива да си легне във вътрешната стая. За себе си и Драган Мария е поставила на пода вълнен дюшек и джанфезения юрган с извезан плик от чеиза ѝ. Джена се мушка под него и завира глава между възглавниците.

– Джено! Стани от там!

– Мамо… - моли се Джена – искам при бати и кака!

– Не, не! Тъз вечер ще спиш при мене и баща ти. Ела сам тука!

Тя изгася крушката и отива до леглото. Съблича се, ляга и обръща гръб на младите. Намества полузаспалата Джена между нея и стената, притиска я към себе си и придърпва завивката над главата си.

3.

С няколко отмерени движения, усвоени в армията, Драган бързо съблича униформата и се настанява под юргана. Жълтеникав лъч от лампите навън се процежда от ъгъла на прозореца и пада върху импровизираното легло. На Мария не ѝ харесва да свети точно там и отива до прозореца да го заслони с пердето. После вдига ръце и надява на врата си нощницата. Пердето е като осветен отвън екран, върху който се открояват контурите на тъмният ѝ силует. Докато роклята се свлича в краката полите на прозирната нощница  бавно обгръщат съблазнителното ѝ тяло. Бавят се върху изпъкналата гръд, спускат се по плоския корем, спират се на извивката на ханша и скриват стройните бедра. Тя развързва конската опашка и косите ѝ се свличат по раменете.

Акордеонистът отвън довършва някаква любовна песен. Чуват се звуци от разместени столове, неясни думи и отдалечаващи се към улицата стъпки. Мария трепва и след  няколко бързи крачки се пъхва под завивките при Драган. Търси го опипом и се залепя за гърба му. От близостта ѝ в него лумва огън. Галещите лицето му пръсти чертаят изгарящи  следи. Той се обръща към нея и протяга ръце. Външната врата предпазливо проскърцва, през нея нахлува сноп светлина и лека хладина. Те се отдръпват един от друг, затварят очи и се преструват на заспали. Бащата на Мария се промъква покрай стената и влиза при майка ѝ. Тя се мъчи да го вразуми, но приглушеният му говор не секва, докато не завършва дългата си лекция за качествата на бялото вино на свата. Мария и Драган се кискат в шепите си, после чакат в стаята да влезе последният останал навън.

Най-после всички гости си отиват. Лампите навън гаснат една по една и зад пердето на прозореца се прокрадва зората. Вратата се отваря, влиза бащата на Драган. В тъмното стъпките му са несигурни. С облекчение се отпуска на леглото. Джена се размърдва и шепти в просъница:”Бати си дойде!... Искам при бати!”

Сутринта първо се надига свекървата, взема си дрехите и безшумно напуска стаята. След нея става свекърът. После един зад друг се изнизват навън майка ѝ и баща ѝ. Мария въздъхва и се озърта - Драган спи. Поглежда го влюбено, иска ѝ се да го събуди, но ѝ става жал и отпуска глава на възглавницата, унася се. Внезапно се събужда  с разтуптяно сърце - до нея права стърчи Джена и трие сънливите си очи. Мария внимателно отмята завивката. Двете се обличат и излизат отвън.

– Булка, ти къде си скочила? – посреща ги от вратата свекървата, хваща Джена за ръката и я придърпва към себе си.

– Нали казахте, че днес ще берем царевица…

– Ми ши берем… Майка ти и баща ти казаха, че ши останат да помогнат. Ти пък остани… при Драган, да се наспи хубаво. Направила съм кръстачки – наяжте се и тогава елате на царевицата!

---

[1] Сорт грозде.

[2] Продълговато, покрито пространство пред стаите на старите добруджански къщи.

[3] Румънска народна песен.

[4] Сорт ароматно грозде.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права

Къща с кестен и два чадъра

 1.

Къщата с кестена е на централния площад на градчето. Сводестите прозорци,  витражните стъкла на входната врата и ламаринения покрив я правят различима от околните и привличат погледа отдалече. Оградата е от ковано желязо. Две дъговидни  стълбища с колони и мозаечни парапети се изкачват на просторна тераса. Насред двора, застлан с каменни плочи, расте стар кестен, в чиито клони пеят две синигерчета. Под сянката му на дълга маса седят мъж, жена и дете. Мъжът чете на глас, детето държи кукла, чиито коси са привързани с червена панделка, а жената пресмята нещо върху лист хартия. „Пожелай си нещо, пожелай си нещо.” – завършва бащата любимата приказка на дъщеря си за вълшебното дърво и затваря книжката.

Момиченцето, на три-четири години, спуска крачета, стъпва на плочите и поставя  куклата на стола. Внезапен порив на вятъра кара кестена да прошумоли и клоните му да простенат. „Пожелай си нещо, пожелай си нещо.” – чува момиченцето шепота на  листата. То повдига глава и търси да открие в короната на дървото двете пъстри птиченца. Но вместо тях вижда  как към него лети  бодлива зеленикава топка и вдига ръце да се предпази.  Топката пада с трясък върху масата. Песента на синигерчетата  секва. „Ох!” – подскача жената и притиска длани към гърдите си. Наметнатият върху бялата блуза жакет се свлича от раменете ѝ. От удара топката се разпуква, кафявата ѝ сърцевина подскача два-три пъти по масата и тупва на земята. Кестенът се търкулва в отводнителната канавка и се заклещва в  решетката на канализационната шахта. Момиченцето наблюдава тези вълшебства с ококорени очи. Мъжът и жената се вторачват в бодливите остатъци от обвивката на кестена, разпилени върху масата.

На улицата проскърцват спирачки на кола. От нея слиза едър мъж с анцунг и маратонки. За миг слънцето блесва по обръснатата му глава. Той се отправя към къщата с кестена. В ръката си държи провесена найлонова торбичка. На тротоара спира колкото да свали окачената на оградата табела от фазер и да я пъхне под мишницата си. На нея с едри червени букви пише „FOR SALE”, а отдолу с по-дребен шрифт е добавено „Продава се”. Мъжът крачи през двора уверено и се  отправя към масата. Домакинът тръгва към него леко приведен и с нерешително изражение. Двамата  спират един срещу друг. С крак върху металната решетка едрият мъж поема протегнатата му ръка. Заклещеният в решетката кестен е под подметката му и от натиска пада на дъното на канала. Домакинята се опитва да се усмихне и излиза иззад масата да посрещне госта. Детето  стиска куклата с червената панделка и мести любопитен поглед по лицата на възрастните. Родителите му и гостът си разменят любезности, но за момиченцето това вече не е интересно. Отива до шахтата и се надвесва над нея. Слепоочията му напрегнато пулсират: ”Това поредното чародейство на вълшебното дърво ли е? Какво ли е станало с кестена, който преди малко беше тук?”

Гостът поставя табелата върху масата с буквите надолу. Тримата възрастни сядат. Едрият мъж побутва жълтата торбичка към домакина.

– Пребройте парите. Уговорил съм час при нотариуса, както се уточнихме – казва той и поглежда часовника си.

По бузите на домакина избиват червени петна. Въздиша дълбоко, бърка с трепереща ръка в торбичката и подрежда върху масата пристегнати с хартиени ленти купюри от 100 и 200 лева. Взема най-горната пачка, наплюнчва пръстите си. Вади столевките,  брои и ги реди на купчинка пред жена си. Тя неспокойно се върти върху стола, устните ѝ мърдат беззвучно и едва се сдържа да не грабне банкнотите. Известно време  изминава в пълно мълчание. Броят пачки пред съпруга бавно намалява, тези пред жена му са едва няколко. Купувачът пали цигара, всмуква дълбоко и пак поглежда часовника си: „С това темпо на броене можем да замръкнем…”

– Уверявам ви, че сумата е точна, до последният лев. Нямам нищо против да проверите дали казвам истината, но ще закъснеем за нотариуса. Трябва да тръгваме! А след като изповядаме сделката ще продължите с броенето.

Продавачите на къщата с кестена се споглеждат. Мъжът мести една по една пачките  пред жена си, отмята ги с молив, тегли черта под образувалата се колонка от цифри и събира. Подчертава дебело полученото число, показва го на жена си и се обръща към купувача:

– Точно!

Младата жена пъха парите в жълтата торбичка и бързо ги отнася в къщата. Сменя бялата блуза и полата с рокля в преливащо синьо и се връща при мъжете щастливо  усмихната. „Надхитрих го този! Не очаквах, че ще даде толкова пари. Ще ги вложа, както съм намислила и… пей сърце - ще си осигуря охолен живот докато съм жива!”

 2.

В горещ ден в края на пролетта, няколко години по-късно, млада жена прибира дъщеря си от училище. Те прекосяват улицата и излизат на градския площад. Оглеждат се за свободни пейки и заемат една. Момиченцето сваля от рамената си раницата, от страничен джоб на която се подава кукла с червена панделка. Жената сяда на пейката и разкопчава якето на дъщеря си. Докато прави това погледът ѝ се мести по редицата от малки магазинчета, стига до празната сграда на фалиралата банка, в която доскоро беше касиерка и спира върху боядисана в портокалов цвят къща с алуминиева дограма, огледални стъкла и меден  покрив. Зад желязната ограда се извисява пищно нацъфтял кестен с големи  конусовидни цветове. Жената въздиша дълбоко, на лицето ѝ се изписва скръбно разочарование. Обръща се на една страна за да прикрие бликналите сълзи. С премрежен поглед търси съпруга си сред голямата група хора, обсадили входа на лъскав офис. След малко той я забелязва, отделя се от развълнуваното множество, но вместо да се отправи към нея маха с ръка и влиза в близкия магазин. Тя добре познава мъжа си и знае, че не прави нищо ей така, без определена цел. Гризе я предчувствие, че се оправдават най-лошите ѝ очаквания. Сърцето ѝ бие учестено, притваря очи и мислено се връща назад във времето.

Застанала е пред същият този лъскав офис, но тогава той си беше най-обикновена канцелария с две бюра и метална каса. И тогава имаше хора – едни се бяха наредили на опашка пред вратата, други се бяха скупчили пред машинописен лист, залепен на стъклената витрина. По площада шареха работници, разпъваха кабели и монтираха микрофони – градчето се подготвяше за поредния масов митинг. Възбудата и ентусиазма от динамичните промени и новоразкриващи се възможности бяха обсебили  всички.

Тогава тя пристискаше към гърдите си жълтата  найлонова торбичка с парите от продадената къща. Къщата с кестена. Къщата, която дядо ѝ беше построил за сина си. Къщата с история, която отнели от баща ѝ, а четиридесет години след това я върнаха на нея. Тя, единственият наследник, тогава едва склони предпазливият си съпруг да инвестират, както тя казваше, парите от продажбата: „Виж сега. И двамата сме на работа, получаваме добри заплати, с които покриваме текущите си разходи. Това е златен шанс, който се явява веднъж и не бива да го пропиляваме! Правим сделката на живота си и обезпечаваме финансовото си бъдеще”.

По-добра от тази оферта тогава не откриха:

СИГУРНОСТ   СРЕЩУ   ИНФЛАЦИЯТА

           Вложете вашите свободни пари при нас.            Изплащаме дивиденти както следва:

За 1 месец  –   6,5 %

За 3 месеца – 21,5 %

За 6 месеца  –  47 %

Гарантиран годишен дивидент - 114 %

Внесоха парите и подписаха договора.Това беше. Тогава.

А сега съпругът ѝ върви към нея, размахва два чадъра и глуповато се усмихва:

– Да се прибираме в квартирата, госпожо…

– Кажи ми, какво стана? – посреща го тя нетърпеливо и се прави, че не забелязва  необичайното му обръщение.

– Ето, Ваше реститутско достойнство, заповядайте! – подава ѝ той с престорен поклон съвсем нов чадър и   сякаш не е чул какво го питат продължава: – Два чадъра! Един за Вас. Има и за мен. Като завали да има къде да се подслоните!

– Питам те, какво става? И престани да се правиш на клоун! – хваща го тя за лакътя.

– Защо? Нали и аз съм участник в този цирк! Имам си роля, колкото и епизодична да е. – Той се надвесва над погрознялото от разваления грим лице и крещи: – Фалит! Копелето ни измами!  Затворил е офиса, избягал е! И  няма да се върне! От къщата с кестена ни останаха пари колкото за два чадъра!

Минаващите хора се извръщат към тях, подскачащото по плочите на площада момиченце оставя играта си, изтичва до баща си, подръпва го за пеша на сакото и пита:

– Тате, а на мене чадър купи ли ми?

– Не, ти нямаш никаква вина…

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Железният баща - Демир баба избира място за теке.

 

С любезното съдействие на Нури Сали.

Какво място заема Райнино /Кьосе Абди/ в легендите за Железния баща - Демир баба? Ако този въпрос предизвиква познавателния ви интерес следващите редове са за вас.

Съществуват фолклорни податки, че легендите за Железния баща водят началото си от хилядолетия. Тези митове са интерпретиран от траки и българи, от християни и мюсюлмани. В наши дни историите за живота и делата на Железния баща – Демир баба са достигнали в множество варианти.

Първите записани сведения намираме в апокрифната книга-житие от 1824 г.  със заглавие „Виляетнаме на Демир баба султан”. Феликс Каниц през 70-те години но 19 век посещава българските земи, описва впечатленията си и прави множество гравюри, между които и  на култовия комплекс Железния баща – Демир баба.

Текето Железния баща - Демир баба. Рисунка на Феликс Каниц 

През 1934 г. Анани Явашов щрихира няколко от легендите. След него, чак през 1972 г., Евгений Тодоров поставя въпроса за произхода им. По темата работят Катерина Венедикова, Диана Гергова, Любомир Миков и др. Но голямата заслуга за записване, хронологизиране и анализиране на легендите за Железния баща – Демир баба е на краеведа, просветителя и патриота Борис Илиев. В малка книжка със заглавие „Железния баща Демир баба” /НПС «Защита» , София, 1991 г./ учителствалият в Райнино автор е събрал 13 фантастични истории. Вариант на една от тях, озаглавена „Дервишинът Хасан Пехливан Баба и името на Желелезния баща”, ще  прочетете по-долу. Тази легенда е свързана с Райнино и се е предавала в семейството на Нури Сали от поколение на поколение.

Археологически разкопки в двора на текето през 1983 – 1991 г. разкриват тракийско светилище от 6 век пр. н. е. – 2 век след н. е. с четири жертвени площадки. Върху скалата личат улеи, под тях са намерени фрагменти от голям глинен съд, в който са се  стичали жертвената кръв и вино. След образуването на българската държава няколко века  мястото е езическо оброчище и е почитано като свещено. Има версия, че с  приемането на християнството оброчището е превърнато в параклис, а впоследствие там възниква манастир под името „Свети Георги”, който просъществувал няколко века под османско владичество.

През 15 и 16 век султан Селим I преселва в Добруджа и Лудогорието големи маси от бунтуващи се алиани, чиито наследници днес са популярни като къзълбаши. Наричали ги  къзълбаши - в превод означава червеноглави - защото носели на чалмите си червени ленти. Някои от тях се заселват в Райнино, тогавашното Кьосе Абди. Алианите са шиити, считат за първи наместник на пророка Мохамед неговият зет Али. Религиозните им обреди са смесица от езически, християнски и мюсюлмански елементи. Те имат икони, палят свещи, боядисват яйца, употребяват алкохол, ядат свинско месо, не посещават джамии. Жените се считат равностойни на мъжете, не носят фереджета и шалвари и участват  в религиозните ритуали. Жертвено животно е овен, с изписан на челото му червен кръст. Най-големият им празник /Хидралез/ съвпада с християнският Гергьовден. Отбелязват Тодоровден и правят Пеперуда – молебен за дъжд.

След идването си в Лудогорието алианите строят теке в местността Сборяново между скалите при извора Петте пръста, върху старото светилище и манастира. Текето представлява ритуален комплекс от сгради до извора с тюрбе – седмоъгълна гробница, в която се счита, че е гробът на Хасан Демир баба Пехливан. Надземната част е огромен дървен ковчег /3,74 метра/ ориентиран на югозапад.

Демир Баба теке е култов паметник, почитан едновременно от християни и мюсюлмани. След Освобождението от турско в Лудогорието се заселват бежанци от Беломорска Тракия, добруджанци от Северна Добруджа, хора от Пазарджишко и Благоевградско. Всички считат мястото с извора за свещено, посещават го, палят свещи, молят се. Заедно с мюсюлманите празнуват Георгьовден и Илинден. Организират се състезания по хвърляне на камък с тасма – кожен ремък, направен като сапан - прашка. Този обичай произтича от вярването, че наследникът на Демир баба решил да построи тюрбето си,  където падне хвърлен от него със сапана  му камък. Според братя Шкорпил до началото на 19 век на отвесната скала над извора е имало издълбан голям кръст. До 1927 г. на купола на тюрбето се издигат едновременно християнски кръст и мюсюлмански полумесец, а вътре стоят редом Корана и Евангелието /Инджил/.

Железния баща – Демир баба, разказва Нури Сали, се появил много векове преди идването на казълбашите.  Било по времето на седемгодишна суша, от която река Царасар пресъхнала. Железния баща – Демир баба забил пръсти в скалата и от пет места бликнала вода. Благодарение на този извор - Петте пръста - Беш пармак - реката пак потекла, напоила долината и така били спасени от жадна смърт хора, животни и растения. Железния баща – Демир баба бил огромен на ръст юнак и можел с един разкрач да стъпи от единия склон на долината на другия. На кръста си държал запасани двуостра брадва и сабя-косатура. Обут бил в железни обуща. Яздел верния си кон Аладжата /Пъстрия/, до който винаги подскачало кучето му Синджирлия. Земята си обработвал с железен плуг, теглен от два бивола - Караман и Сакар. Бил покровител на живущите в Лудогорието и Добруджа, научил ги да правят сечива от желязо и затова хората с благодарност го нарекли Железния баща – Демир баба.

В началото на 16 век, когато в Лудогорието идват алианите,  суетния султан Мурат вече бил оковал и хвърлил в тъмница за 300 години Железния баща. Направил го от завист, защото Демир баба изпонатръшкал всичките султански пехливани. В яростта си Мурат заповядал земите в Добруджа и Лудогорието да бъдат опустошени и те заприличали на пепелище /тозлук/. Но споменът за добрините и юначествата на Железния баща – Демир баба не били забравени. Хората го очаквали и се надявали да ги отърве от несгодите. Често ходели при извора Петте пръста - Беш пармак и викали Железния баща – Демир баба да се яви: „Ела, да ни спасиш, бащице-е-е-е!”. Отговаряло им само ехото: „Е-е-е...”. Тръгнал слух, че той може да се появи в друг образ и под друго име. Онеправданите винаги имат нужда от герой-закрилник и ако той не съществува те си го измислят. Така било с Крали Марко, така станало и с Хасан Демир баба Пехливан. Един от водачите на къзълбашките дервиши, Акязълъ баба /Белопишещият баща/ започнал да проповядва: „Щом хората чакат Железен баща – Демир баба ние ще им го дадем. Но за да е почитан и от мюсюлмани и от християни трябва да е с баща къзълбашки дервиш и майка от местен род, наскоро приела правата вяра”. Акязълъ баба намерил подходящи за тази работа неговия ученик Али и мома на име Зайде. Али, освен че бил вещ в алианството, носел и името на първия наместник на пророка, а Зайде имала  знатно християнско потекло. Оженили ги, вдигнали нечувана сватба. „От този съюз ще се роди наследника на Железния баща – Демир баба – пророкувал Акязълъ баба. Когато това стане ще ме чакате - аз ще дойда и ще му дам име.”

Родило се момче, но за дълго си останало без име – родителите му чакали, както им поръчал Белопишещият. Чак на седмата година той се появил, именувал детето Хасан и го взел при себе си. Хасан се стараел с книгите, растял по-едър от връсниците си, в игрите лесно ги побеждавал, затова го нарекли Хасан Пехливан. Като пораснал го извикали аскер да се включи в поход на султана към Будапеща. Харесало му да е войник, забравил за мисията си, но бил заставен от родителите си да се върне и да продължи обучението си. Минало още много време и най-после Белопишещият баща преценил, че Хасан Пехливан е усвоил мъдростите на алианството и притежава остатъчно сила да изпълни предназначението си. Повдигнал бялата си глава, огледал за последно израсналия като великан мъж и казал: „От днес се казваш Хасан Демир баба Пехливан. Ти си новият закрилник на онеправданите и наследникът на Железния баща – Демир баба. Върви сред хората и множи неговата и твоята слава и мъдрост!”

            Тръгнал Хасан Демир баба Пехливан по Добруджа и Лудогорието да търси място за живеене и за тюрбе, където един ден неговите поклоници да се молят и отдават почитта си. Обиколил много села, но навсякъде го прогонвали: „Върви си по пътя. Не си ти този, когото чакаме!” Отчаял се Хасан Демир баба Пехливан, седнал на един голям камък и се замислил какво юначество да извърши, за да го приемат.

Откачил от пояса сапана си – голямо парче волска кожа с пришити към него дълги тасми. Мушнал камъка в сапана, хванал тасмите за краищата и ги развъртял над главата си. Изхвърчал големият камък от сапана, изсвирил във въздуха и паднал в Драгомъж – село до Исперих. Отишъл Хасан Демир баба Пехливан в Драгомъж да иска място за теке. Но и там го изгонили. В отговор той прокълнал селото им завинаги да си остане малко и незначително.

Заредил пак сапана Хасан Демир баба Пехливан, хвърлил камъка. Този път той паднал в Канипе – днешното Зебил, Силистренско. И тук не му дали място. За трети път заредил огромната си прашка юнака и запратил камъка в Райнино – тогава се казвало Кьосе Абди. Камъкът паднал в двора на някой си Кара Хасан. След 1940 г. в къщи на това място са живели Георги Бъчваров и Чернико Желев.  Кара Хасан също отказал да даде от имота си. Разсърдил се Хасан Демир баба Пехливан, проклел и двете села: „Канипе нин йьокюзлери сакар олсун, Кьосе Абди нин къзларъ качар олсун!” В свободен превод /Н. Сали/ - „Воловете на Канипе да бъдат с бяло на челото, а момичетата на Кьосе Абди да пристават.” Смислово това означава воловете на Канипе да се познават отдалеч и никой да не ги купува, а момичетата от Кьосе Абди да не слушат родителите си и да се женят на своя глава.

Накрая Хасан Демир баба Пехливан отишъл в Свещари. Един козар го насочил към извора Петте пръста. Там бил построен ритуалния комплекс и местността  възвърнала старата си слава.

Незнайно как – дали е бил там или някой отнякъде го е донесъл - на улицата до къщата на Кара Хасан в началото на 20-ти век имало голям камък с отвор в средата, който сам човек не би могъл и да помръдне. Цветът му трудно се различавал, защото бил целият покрит с  восък. В Райнино тогава имало почти петдесет уста миллет  семейства, двайсетина християнски и около триста къзълбашки къщи. Независимо дали са алиани или православни, поклонници на Железния баща – Демир баба или на Хасан Демир баба Пехливан те често се събирали покрай камъка, палели свещи и се молели.  

Но една историческа личност, която и да е тя, не може да замести напълно митичният Железния баща – Демир баба. Разнесла се вестта за завръщането на юнака и покровителя на онеправданите, поклонници започнали да посещават текето и да носят дарове. Искали да вярват, но били и озадачени – железните обуща на Железния баща – Демир баба винаги били до вратата, а косатурата му – окачена на стената. Към тях новият светец не посягал – нямал той тази мощ, за да ги ползва, завършва разказа си Нури Сали /Нури Бейтулов/.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права

Дяволът и неговите братя

 Било...

Е, било, когато било.

Обикалял Дяволът двете земни полушария и добросъвестно вършел пъклените си дела.  Благодарен бил и потривал доволно ръце - злото превземало все по-големи територии. Но този успех имал и обратен резултат -  доброто също започнало да се множи. За Дявола се отворила още работа. Освен да произвежда злини трябвало да унищожава и добрини. В последвалите събития паднали много ангели на доброто. Сред тях имало не малко такива, които вместо ангелска смърт   избрали да служат на Дявола. С новите попълнения съпротивата на доброто била омаломощена. Злото продължило да разширява влиянието си. Но неприятностите на Дявола не свършили тук.

Минало, колкото минало.

Между хората плъзнал слух за някаква богоизбрана земя, в която Дяволът не бил стъпвал. Благословен бил този край със синьо небе, величествени планини, плодородни равнини, бистри реки, красиво море и кристален  въздух. В бялата зима на тази приказна страна зачевала пищна пролет. Тя, тази слънчева невеста,  наливала снага чрез лятото, за да роди благодатна есен. Царувало там щастие и щедро изобилие. Дяволът решил да се намеси и веднага да пресече тази ерес. Но му липсвала достатъчно информация. Открай време нямал вяра на независимите социолози и затова сам си правел изследванията.  Намятал стара пелерина, покривал рогата и косматите си уши с гугла, скривал копитата си в обувки и излизал на улицата по тъмно да  слуша какво си говорят простосмъртните.  Като анализирал видяното и чутото стигнал до извода, че колкото повече се множат злините толкова повече   стават мечтите на хората. „Да му се не види макар! – проклел Дяволът. – Излиза, че на божия свят създадеш ли злина срещу нея веднага се пръква  добрина. Да риташ с копито срещу такъв ръжен е безполезно!”

Понеже един социолог винаги е малко демагог, та и Дяволът, след дълбок размисъл, извъртял извода според изгодата си: „Значи, - определил той - колкото по-големи злини има, толкова по-големи са мечтите на хората. Следователно, мечтите са нещо добро за моето амплоа” И тук Дяволът изпаднал в смислов, идеологически и практически цайтнот. Той, олицетворението на злото, с това си логично заключение, бил принуден да признае, че в битността му на злосторник има и нещо добро: „В края на краищата дяволската истина е, че ако на този свят нямаше кой да прави добро щях да си остана безработен!” Дяволът бил на път да достигне състояние на меланхоличен песимизъм и катастрофално бездействие. Все пак намерил воля и извадил това камъче, заседнало в двукопитното му ходило: „Хайде сега! Тази мисловна конструкция, която сам сътвори, е все още хипотеза и не може да те депресира!”

Поради всички тези терзания от тук насетне Дяволът прибавил нова черта в нрава си – цинизъм: „Мамицата му! Нека си мечтаят! – отсякъл накрая. – Това не ми пречи да си плета дяволската кошница”.

Спешно събрал цялата си армия от падналите ангели и симпатизанти. Огледал ги под четинестите си вежди и се обнадеждил от факта, че като брой те ставали все повече. Но бил и  разтревожен – подлизурковците с ангелски вид от известно време му донасяли, че най-близкият му антураж  вече не бил така лоялен. Едни безцеремонно демонстрирали високия си ерархичен статус, у втори се забелязвал уклон към разкол. Трети  от падналите ангели и ангелки го ударили на живот и се превърнали в не малки дяволи с богат арсенал от дяволии. Четвърти най-егоистично дезертирали от каузата и търсили самостоятелен път с дяволити номера. Застанал зад високата си катедра Дяволът застрашително насочил рога към аудиторията. Когато залата почтително утихнала той дръпнал една строга реч. Акцентът в нея бил: „Мамка му! Идете при хората! Накарайте ги да мечтаят. Всички до един! Големи мечти да мечтаят, мамицата им! И ще бъдете възнаградени!”

Въоръжени с новата директива всички с голямо усърдие и несекващ ентусиазъм се заели с това, което умеят най-добре – да правят злини, да предизвикват неприятности и да се облагодетелстват при всеки удобен случай.

Минало още, колкото минало.

Докато създавали организирани престъпни групи, творили и синхронизирали закони, обмисляли концепции, правили програми с финансови рамки, приемали бюджети за предизвикване на кризи, бедствия и нещастия Дяволът направил две важни констатации. Първата, че не винаги е нужно да се напрягаш, за да навредиш. В редица случаи да не правиш нищо се оказва по-голямо зло от каквато и да е вреда, сътворена с пот. Втората, хората се намножили, ставали все повече на брой и с това работата за вършене приемала застрашителни обеми. От това затруднение ги избавил Очилатко от кохортата на падналите ангели. Резюмирано, в откритието му имало един постулат, който гласял, че не е възможно да се направи на всеки индивид такова зло,  което да генерира достатъчно голяма мечта.  Откривателят  предложил революционен скок в методиката на работа - да спрат да се трепят само те да вършат злини и да започнат да учат хората сами да си ги правят. Това откритие изстреляло Очилатко във висшите етажи на дяволската ерархия.

Но в динамиката на глобалния свят и в океана от противоречива информация, където истината непрекъснато се дави, скоро и това не било достатъчно. Хората свикнали да живеят с ежедневните лъжи и измами, злини и фалшификати, засипващи ги отвсякъде и дори губели способността си да ги различават. Ако все пак някой ги забележи бързал да се успокои със старата поговорка ”Всяко зло за добро”. По този начин ефектът от стореното зло намалявал, то почти се трансформирало в добро, а мечтите девалвирали.

„Ще взема да им пусна един вирус!” – блеснало като светкавица в ума на Дявола.  Ех!  Как само ще се размечтаят, даже и за миналото си!

И го направил - ход матиращ, с проекция в бъдещето.

 

Чак сега, след толкова време,  на душата му олекнало. В тези дни  блажени на сладко нищо правене най-неочаквано Дяволът си спомнил за онзи бленуван от хората райски кът на щастие и изобилие. Чудно било, че хората вече не говорят и не копнеят за него. Зачовъркало го дяволско любопитство, придружено от нетърпим сърбеж. И една нощ се пробудил от ужасен кошмар – сънувал как доброто в онази благословена страна се навъдило толкова много, че имало опасност да плъзне по света и да унищожи  великото дело на дяволския му живот.

Още същата сутрин си поръчал онлайн самолетен билет за Варна.

„Ще направя посещението си инкогнито. Ще прелетя над онази страна от запад на изток, за да може погледът ми да обхване подробностите от Тимок до Черно море и от Бяло море до Дунав.” – решил Дяволът. Изтърсил праха от пелерината, но се сетил, че с тази старомодна дреха може да предизвика излишно любопитство и облякъл чисто нов суитшърт. Вдигнал гуглата да не се виждат рогата, а на свинеподобната му физиономия цъфнала маска против вируса, дето сам пуснал. Бил готов.

Изведнъж там, където стоял, се появило облаче черен дим, замирисало на изгоряло, Дяволът сякаш сублимирал.  Всъщност, в този миг, той се телепортирал на закупеното място в самолета за Варна, който пък тутакси излетял.

Летял самолетът, колкото летял и на Дяволът му доскучало. Решил да изпробва ефекта от наскоро хрумнала му дяволия – да експериментира със съзнанието на обикновен индивид, без обектът да подозира.

Над Балканите седящият пред Дявола суховат пътник с дълга брада, за свое собствено удивление, грабнал шилото за лед от стюардесата и заставил пилотите да променят курса на полета към Багдад. Но горивото било на привършване и трябвало да заредят на най-близкият аеропорт - софийският. Тук намесата на Дявола приключила, но служителите на столичното летище вече били въвлечени. За Дявола останало приятното занимание да се наслаждава на последствията.

В контролната кула настъпил хаос. А самолетът дълго кръжал над града и резервоарите му се изпразвали. Най-после, с общи усилия, го насочили  аварийно на периферна писта, която се оказала къса и самолетът заорал извън нея. Не се наложила намесата на пожарникари, но часове наред уплашените пътници трябвало да чакат специалните полицейски части.  От контролната кула, обаче, ги насочили  погрешно и те атакували друг самолет. Люта завист избила под формата на пот по гърба на Дявола. Като се овладял запитал с хрисим глас съседа си по седалка:

– Бих искал да знам кой е собственик на това летище и кой му го е дал?

– Собственик беше някакъв си Гад, сега не знам кой е. А му го даде един Йоан, който се има за кръстител на българската демокрация.

– Гад, значи! Виждам, че и вие сте възмутен.

– Такова му е името, на бившия собственик, евреин. А възмущението ми е от по-рано.

– Така ли? Откога?

– От времето на един наш лукав като името си премиер. Кланяше се на източен идол с гърбато име. След него се изредиха разни други и след всеки от тях държавата ставаше все по-опоскана. Но аз вече бях далеч. Отдавна се скитам по чужбина и нямам намерение да се връщам. Със всяко следващо идване тук се убеждавам, че съм постъпил правилно.

– Вие сте…

– Ангел. Името ми е Ангел. Но и у мен не остана много ангелско… Отивам при старите си родители, не съм ги виждал от… доста години. А те не са виждали нито снаха си, нито внуците си. Родителите ми живеят в село, което ще изчезне заедно с тях. Ще трябва да взема  такси - за там друг транспорт няма. Ако шофьорът се съгласи да ме закара ще платя колкото поиска, пътят до там е дупка до дупка.

– Исках да кажа, че сте много проницателен човек…

– Благодаря! А вие с каква цел пристигате?

– Развлекателна – невинно отговорил Дявола. – Чувал съм, че имате многовековна история и интересни места за посещаване.

– Така е. Има какво да видите. Но след траките кой ли не е газил звездоликата ни земя. Всички я наричат кръстопътна – вярно, кой ли не е кръстосвал по нея... И продължават да я разпъват на кръст. Всички грабят от нея с пълни шепи, но малцина са тези, които са посели поне стиска зрънца. Сега пък, за да не останем назад, ние сами почнахме да я опустушаваме… Но за мен тя е звездолика!

Тук разговорът между Ангел и Дявола бил прекъснат. Разпоредили на пътниците да  слязат от самолета и да се отправят към автобуса. Внезапно пред Дявола, сякаш изникнал от земята, се появил мъж, придружен от няколко охранители с внушителна физика. С нетърпящ възражение апломб мъжът казал:

– Добре дошъл, братле! Знам кой си. От днес ще работим заедно. Ще делим и облагите, и славата. Където и да си, дори да не ме виждаш – аз ще сме с теб. Желая ти успех!

Мъжете се настанили в автомобилите и гумите им изсвирили. След тях се вдигнал вонящ облак изпарения и замирисало на гнило. Дяволът се вторачил след изчезналият джип и си казал: „Странно! Не помня да съм бил тук, а се чувствам като у дома си…” Плюл си на копитата и изчезнал. Там, където бил преди малко се извило тъничко  облаче дим и едва-едва замирисало на изгоряло. Хората наблюдавали случващото се вън бездиханно и безучастно. Никой, по никакъв начин,  не реагирал, въпреки необичайността на събитието. Само шофьорът неопределено поклатил глава и подкарал автобуса към залата за пристигащи пътници.  

Вече разположен удобно в покоите си Дяволът направил равносметка на пътуването си.

Това са бълнувания. Полусънни блянове. Упойващи мечтания. Хорски сплетни, които от ухо на ухо, се превръщат в красива приказка. Такава страна сега не съществува и никога не е съществувала. Такава благословена страна не може да съществува. Поне докато съм жив. И понеже аз съм безсмъртен такава страна никога няма да съществува.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.