Сутрин в събота

             Будна съм, отварям очи. Зад мен е изтеклата учебна седмица. Чудесно, днес не съм на училище. Защо и в почивните дни се събуждам толкова рано? Можеше още да поспя!? Но пък мога да си полежа – събота е! Пред мен са два дни,  в които всички сме си вкъщи и които винаги очаквам с нетърпение.

Посягам към телефона и поглеждам встрани. Там трябва да е Андрей, но малкото ми братче, както може да се очаква, вече е станало. Покривката на леглото му е застлана, под изправената възглавницата се подава част от несръчно сгънатата му пижама.  Андрей прилежно показва вкъщи наученото в детската градина и винаги очаква похвала за старанието си.

Приглушен шум откъм вратата ме кара да извърна глава – оттам тихо наднича мама и проверява дали съм станала. Зад нея се чува къркоренето на кубинската кафеварка и се промъква упойващия дъх на липов цвят, примесен с аромат на топла  закуска. Това са познатите ми звуци и ухания на събота.  В събота изпълняваме ритуал, който се повтаря ежеседмично: докато пие първото си кафе тате вари чай, а мама пече баницата по рецепта на баба; аз се излежавам в леглото; Андрей възбудено снове покрай фурната.

– Мартинка! – усмихва ми се от вратата мама. – Време е да ставаш и да си оправяш леглото.

– Андрей! Стига си питал! Кога ще стане, кога ще стане… – чувам в същото време да недоволства тате. – Хайде, иди в другата стая и си пусни телевизора. Когато всичко е готово ще те повикам.

– А хрематика да включа ли? – пита Андрей. – В неговия речник климатикът е хрематик, а зеленикавото гущерче, което веднъж видя на дядовата къща - крокодил.

Андрей рядко пропуска ден да пита кога ще му купят телефон. Липсата му обаче сполучливо компенсира с гледане на телевизия. Мама и тате му налагат ограничения, но с нетърпеливостта и безчислените си въпроси той често пъти ги принуждава да нарушат наложената от самите тях възбрана.

Андрей приема тази благосклонност на тате с възторг и бурно изразява задоволството си:

– Да! Да! Yes!  – и с подскоци ту на единия, ту на другия крак отива при телевизора.

– Хайде, Марти! Побързай! – продължава настоятелно мама. Но аз още не съм излязла от унеса, предизвикан от една красива история, която току-що прочетох на телефона и продължавам да се излежавам. Прозаични дейности като оправяне на легла и сутрешен тоалет никак не си пасват с романтично-сънливото ми настроение.

– Мартина! Андрей! – звучи от кухнята призивния глас на тате.

– Тате-е, не ми се става. Не ми се оправят легла! Нека още малко да помързелувам…

– Повтаряй си: „Искам да си оправя леглото. Искам да си оправя леглото…” и като започнеш леността ще ти мине – помирително продължава мама.

– Не, мамо, не! Не желая да се хипнотизирам – смутолевям аз.

Андрей има неподражаемата способност внезапно да се появява там, където не му е мястото и то в най-неподходящия момент:

– Марти? Какво, не ти харесва? Закуската ли? Мамо, дай една птенджера! – ние с мама се споглеждаме и едва сдържаме порива си на необуздан смях.

Окуражен от мълчанието ни Андрей уверено продължава:

– Аз ще ти направя закуска! Ти сега се успокой. Ще ти направя невъображаема, истинска закуска. Ела тук да те гушна! Успокои ли се? Добре. Хайде сега, иди да си оправиш леглото!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.