Да избягаш в България

2

Трябва да беше минало доста време от както Станю се пробуди и повече не можа да заспи. Лесно е да кажеш, че ще бягаш, но то не било проста работа. Зарече се да го направи още миналото лято, като трасираха границата. Ама и през ум не му минаха тогава мъчнотиите. На ръцете му лежаха четири деца и стар баща, а раненият му от гранатата крак почна все по-често да го наболява. Хубаво, че с Руса случи на работлива и сговорчива жена, че да му помага и да го завръща, като го хванат рогатите. Къща имаше тук, двор пълен с добитък, комшии, с които се погаждаше и си помагаха. Мера имаше много. Сутрин изкарваш овцете и чобанина ги повежда на паша по излазите и в гората. По обяд ходят на водопой и да пладнуват на сенчесто под върбите край  реката. Голямо богатство са овцете – от тях се храниш и се обличаш, а и пари ти носят, като продадеш някое добиче. Двете ниви в коренежа до границата радват  окото всеки път, колчем ги видиш и на душата ти става едно леко-леко...

Как да оставиш всичко това? Как да избягаш – можеш ли да го вземеш под мишница и хукнеш?

А че тук не е за търпене – не е! Почна се теглото с ангарии още като туриха границата. Ангария - да изсечем просека през гората, ангария - да я очистим  от чуканите и треволаците, ангария - да изорем браздата и направим пътека за постовете… Строихме заставата им, копахме и зидахме кладенеца до нея, орехови фиданки садихме - да има къде да се скрият румънските войници с качулати шапки от топлика … И никой не те пита ожънал ли си, изорал ли си, засял ли си?

Взеха да строят шосето от Главиница за Тутракан. Подбраха ни барабар с конете и каруците. Ние носим камъни, други ги редят, трети ги дребнят с чукове и ги разстилат. Жега, жега… Пече слънцето отгоре, камъните и те нагрети! Три чифта волове влачат тежък валяк. Клетите – тъй ги тормозят, че от напрягане кръв препикават. Уморят ли се – давай други! Сума добитък се осакати на това шосе, а да ти платят за работата или загубата – няма такова нещо! По една гола чорба дават – и туй то! Цяла седмица ни ял ни пил като хората, ни жена си видял, ни деца. Пуснат те за един ден, в неделя – то кое по-напред да свършиш? А в понеделник, рано-рано – пак си на шосето и пак камъни влачиш.

Новият кмет Марко –румънец. Разпорежда с всичко като със свое. Името дето му е магарешко, ама и нрава му такъв! А пък с бомбе ходи! Направи на кметство, примарѝя по тяхному, и се настани да живее със семейството си в къщата на бай Пеньо Иванов, който се беше изселил. Дошли-недошли и почнаха румънците да секат гората и да раздават от нея парцели. Първо се офайдосаха кметът, секретарят му, шефът на граничния пост, фелдшерът Йонеску и онова необлизаното, с което смениха стария учител Георги Димитров и то почна да учи райнинските деца по румънски. Горският Щерю им слугуваше и наскоро след това в селото се заприказва, че го назначили на румънска служба.

За нашите ниви новата власт изисква документ и го подменя с техен. Не можеш ли да го покажеш - отивай в съда.  А там – въртят, сучат – гледат да ти я вземат земицата! Цепят една третина от нея и тогава ти дават документ. Не се ли съгласиш – вземат ти я цялата и вместо нея ти отмерват да разореш някой камънак по мерите. Ако земята ти е близо до границата трябва да си изкараш граничен билет. За да идеш да я работиш показваш билета на постовете, а те може да те пуснат на нивата ти, може и да не те пуснат!

Сега, като се запролети, се разбра за какво е цялата тази кондика. Тия дни в Райнино дойдоха нови заселници – цинцари, които говорят влашки. Настаниха ги в къщите на избягалите в България нашенци и ги оземлиха…

Болния му крак изтръпна и Станю се размърда да го намести по-удобно. Руса веднага го усети и се надигна от леглото. Той затвори очи и се престори на заспал. Жена му се извърна на една страна и се подпря на лакът.

Едва-едва отлепяйки клепачи Руса погледна първо спящия Станю, после погледна към прозореца. По четвъртитата му рамка, с препречени на кръст по средата две черчевета се беше научила да чете кое време е и часовник не ѝ трябваше. Сега там още блещукаше Зорницата. След час най-много първите лъчи на слънцето щяха да се жлътнат в стъклата. Тогава Руса щеше да е на крак, за да сложи на огнището големия емайлиран медник, напълнен от кладенеца и като заври водата да накисне прането. Докато децата си доспиват, преди да ги е пратила на училище при румънския даскал, тя щеше да подсири издоеното от Станю и чобанина мляко, да омеси тесто за кръстачки, да свари липов чай за по-малкия си син, на който млякото миришело на овца и да приготви торба с храна и вода. Станю каза, че днес щели да сеят ечемик. На Руса не ѝ беше ясно как житарите от бирената фабрика в Шумен ще минат отсам границата, за да купят пролетния ечемик. Но щом тъй си е наумил Станю – тъй да бъде! Той по-добре ги разбира тия работи. Нали от два декара ечемик вече няколко  години печелеха колкото от пет с жито! Случваше се някой път, като се съберат у тях на черпня и да бистрят политиката, мъжете да се изтърват пред нея – все се надяваха, че границата ще падне и ще се върнат при своите. Пред хората тя угаждаше на мъжа си, но през нощта, когато всички заспят и те си останат един с друг само двамата, знаеше кое как да му каже и какво да стори. Правеше го тъй, че хем на нейната да стане, хем да не скърши хатъра на мъжа си.

А сега беше толкова тихо… Навън беше тихо – ни петел кукуригаше, ни куче излайваше, ни агне изблейваше. И вътре, в къщата, беше тихо. Така тихо, че я обзе безпокойство, което я стисна за гърлото и взе да бучи в ушите ѝ на тласъци. Но е рано за ставане, докато съмне може още малко да полежи.

Тя се отпусна назад и мерна как дългата ѝ черна коса се разпиля по възглавницата. Обзелата я тревога се стопи. Спомни си, че напоследък, колкото пъти застане с гребена пред огледалото, толкова пъти се чуди защо са я кръстили Руса – майка ѝ твърдеше, че се още като бебе била с черна коса, а баща ѝ утвърдително  поклащаше глава. Докато бяха живи тя не ги попита, а сега вече нямаше кой да отговори – и двамата бяха починали. Умората я сломи, с лека въздишка тя придърпа завивката под брадата си. След малко равномерното ѝ дишане унесе Станю и той  задряма…

Внезапно и двамата скочиха от постелята и се загледаха един друг. Яростен лай на кучетата ги накара да се втурнат към прозореца. В сутрешната дрезгавина не се виждаше добре, но различиха един човек да стои насред двора и да гледа към къщата. Нямаха обичай да залостват вратата откъм пътя. Овчарските кучета ги пазеха, връзваха ги нощно време в двата края на оградата. Сега те бяха доближили човека и го лаеха с оголени зъби. Дебелите им синджири ту се опъваха до скъсване, ту се биеха в земята. „Нещо става, ама де да видим…” прошепна повече на себе си Станю и се упъти навън. Руса го застигна и наметна на рамената му ямурлука. С едната ръка натисна резето да отвори, а с другата се пресегна и взе малката брадвичка, която нощно време винаги оставяше зад вратата. Мушна я под ямурлука и излезе.

– Какво има, домнуле? Какво така те носи насам?– позна Станю кмета. – Чиба! Чиба, де! - почна да усмирява кучетата.

– Има депеша от Силистра! Обличай се, вземай торбата и излез на Крушака. Там ще разбереш.

Умълчан и незабележим в леговището си под хамбара, с едва подаваща се навън муцунка, Шарик ги наблюдаваше с блеснали като черни мъниста очи. Като видя, че непознатия човек тръгва доби кураж и се спусна. Захапа Марко за крачола, ръмжеше и въртеше злобно глава, забил лапи в земята. Станю понечи да се намеси, но кметът ритна кучето и то се търколи по гръб. Сетне си тръгна, но като направи две-три крачки спря и сякаш приказваше на някой друг, каза:

– Знам аз с кого и за какво си шушукате. Ама и ние трева не пасем! Постовете по границата от една седмица са подсилени. Стъпиш ли нейде накриво ще те намеря, ще те арестувам и ще стане лошо!

Като излезе отвън един стражар с нарамена пушка закрачи зад него. Наоколо се чуваха разтревожени гласове, цвилеха коне, трополяха врати, проплакваха деца. В прозорците примигваха мъждиво газени лампи,  из дамищата притичваха хора с фенери. Несресани жени, без забрадки, надничаха през плетовете към улицата. Една каруца с насядали в нея мъже изтрака надолу към Крушака.

Двете големи кучетата въртяха опашки и ближеха ръцете на Станю, но той не ги погали, както правеше друг път. Чак когато Руса му извика да се прибира сякаш се събуди, закрачи и влезе в къщата. Шарик разтърси дългата си козина и вдигна около себе си облаче прах. После се почеса по врата, до каишката, която така си и остана на врата му, след като Станю спря да го връзва и легна пред прага да чака стопанина си.

Завари жена си на леглото да плаче и седна до нея. Седяха умислени докато слънцето се провря през прозореца и нарисува на варосаната стена пред тях сянката на двете кръстосани черчевета.

– Русо, Русо… Знаеш, че отдавна се каня да избягаме от туй тегло. Сега ще отида, няма накъде. Където другите – там и аз! Кога ще се върна – не се знае. Но ти се приготви и чакай. Как-как – ще намеря начин да се обадя и ти ще разбереш! Сега спри да плачеш и остани при децата. Няма да идваш да ме изпращаш.

Знаеше Станю защо ги събират. Марин Токушев от исперихската организация „Доростолци” го беше предупредил. Блокират селата с жандармерия, казваше той, забират мъжете и ги пращат в Тутракан да строят фортове. Които се опълчат навръзват, натоварват като добитък и стоварват в лагери къде Молдова. Голям бастион цял да става Тутракан, имало там френски и белгийски инженери, които се зарекли да го направят като Вердюн.

До гьола на Крушака ще речеш, че има сбор – толкова народ се беше събрал. Откъм страната на селото, къде прави, къде насядали, се бяха скупчили жени и деца. Сред тях Станю различи дядо Дечо и още неколцина старци от крайните къщи. Мъжете бяха отделени по-нататък, заедно с десетина каруци, които чакаха впрегнати. Станю се загледа - до една бяха райнински, позна собствениците им. Околовръст мъжете и каруците обикаляха конни стражари с пушки. Кмета и един непознат мъж с градски дрехи се дръпнаха под крушата, дето беше спрял боядисан в зелено файтон и нещо се съвещаваха със старшия на стражарите. След малко примаря Марко се отдели от тях и се покачи на най-близката до него каруца. Разгъна листа, който държеше в ръцете си и започна да чете. Съобщаваше името на човека и посочваше в коя каруца да се качи. Станю се случи заедно с двама турци, с Васил и с Димовото момче Цонко. Турците се настаниха на дъската отпред, а останалите насядаха направо на дюшемето на каруцата и опряха гърбове на канатите.

Най-отпред тръгна файтона, после старшията, на кон. Една по една зад тях се навървиха  райнинските каруци с насядалите мъже, а от двете им страни - стражари. Файтонът вече се скриваше в гората, когато потегли последната каруца със Станю и двама стражари зад тях. Кмета се качи на двуколката си, разсилният изплющя с камшика и общинския кон го понесе към кметството. Изпращащите, на групички по двама, по трима, се разотидоха.

Небето се беше заоблачило, притъмня и като наближиха Ири Хисар заваля. Отначало пръскаше ситно-ситно като мъгла, лепеше се по листата на дърветата и се събираше на дребни капчици. Полека-лека капките наедряваха, падаха на земята и се стичаха в оставените от колелата следи, които се проточиха отпред и зад каруците като преплетени светли ленти. Пътят се разкаля, задниците на конете лъснаха мокри и от тях взе да се вдига пара. Станю придърпа ямурлука и се загърна. Познаваше тази вековна гора като петте си пръста, знаеше къде води всеки от пътищата, къде се разклоняват и кои разклоненията се губят. Обикалял беше по всички села наоколо - все през гора се минаваше.

Навлязоха по-дълбоко в Ири Хисар и пътят се стесни. Клоните на дърветата се надвесиха над главите им все едно минават през тунел. Край пътя си бяха намерили по-светло място лески, шипки и високи треви. По-навътре, по огромните дъбове и липи пълзяха лозини, от които някои майстори плетяха кошници, и бръшлян, впил хищно стотиците си усти в кората им. Навътре се виждаше да жълтее с цвета си дрян. Ако рече човек да мине през такава гора трябва все наведен да върви. Стари хора разправяха, че навремето гората била още по-гъста. Тогава едно казълбашче от Балдеде се хванало на бас, че може да отиде до Райнино без да стъпва на земята. Спечелило баса, а с баса и прякор за цял живот – Раим Катерицата.

– Бат Станьо! Я виж! – тихо каза Цонко. – Виж кой идва с нас!

С прилепнала от дъжда козина, което правеше малкото му телце още по-дребно, зад каруцата тичаше Шарик. На Станю му домиля, че кученцето може да пострада и взе да го пъди:

– Шарик! Връщай се! Бързо, бързо вкъщи!

Шарик се спря, сякаш се чудеше дали да го послуша. Погледна към Станю, изджавка два пъти, и се доближи до висок трън край пътя. Подуши го, сетне застана на три крака, изпръска къса жълта струя към него и продължи да следва каруцата с леко повита на една страна задница и вирната опашка. Кожената каишка на мокрия му врат изглеждаше разхлабена, но Станю и друг път я беше виждал такава и знаеше, че няма да падне.

Стигнаха до развалините на Балдеде. Тук, сред копривата, още стърчаха диреци на плевни и хамбари и се виждаха порутени стени от кирпич. Между взелите сила джанки линееше изкорубена ябълка с увита около нея подивяла лоза. Под тях, из тревата, се забелязваха листата на прецъфтели минзухари и кой знае как оцелели зюмбюли. Една кадъна от Преславци, която не си знаеше годините, скоро беше на гости в Райнино на правнук си Юмер, та тя разправяше, че била родена в това село, но още като била малка го изоставили заради чумата.

Дъждът продължаваше да вали. Пътят тук правеше широк завой, заобикаляше пущинаците на чумавото село и минаваше покрай Свинския гьол. Конят на единия от стражарите зад Станюви се отби и се наведе да пие вода. Другият стражар спря да го чака и след малко те вече не се виждаха. Станю побутна Васил по рамото и тъкмо се канеше да му каже нещо, когато тракането на колелата се смеси с шум, който бързо приближаваше и се усилваше. От лявата им страна нещо изпращя силно и пътя им пресече огромен глиган. Зад него с грухтене притичаха няколко черни свине и цяла сюрия ивичести прасенца с настръхнала четина. Конете се подплашиха, турчинът изтърва поводите и те се уплетоха в краката им, от което съвсем побесняха. Каруцата заподскача, кривна  и се заби отстрани в една пролука между дърветата. Нисък клон мина със свистене над главите им и претърколи седналите на дъската турци. Задното колело до Станю удари висок пън, каруцата подскочи, конете изпръхтяха и спряха, но още се дърпаха и биеха копита в земята. Станю скочи, издърпа поводите и ги върза за първото попаднало му дърво. Набързо погледна в каруцата, видя, че никой от натъркаляните един връз друг хора не е пострадал сериозно. Дръпна Васил за дрехата да слиза и двамата хукнаха през гората.

Запъхтени след десетина минути излязоха на малка полянка и спряха да се огледат и да си поемат дъх. Зад тях, между дърветата, изскочи Цонко.

– Ти къде!? – учуди се Васил.

– Кой, аз ли? Мене ме писаха да ходя румънски войник. Аз рогата шапка на главата си няма да сложа!

– Тъй, тъй… А какво ще правиш?

– При кака Кина в Шишманово ще избягам! Тя е женена в Шишманово…

Първо изгърмя една пушка, после се чуха още два изстрела.

– Хайде, идвайте! Няма време за приказки. Сигурно вече са тръгнали да ни търсят – каза Станю и навлезе в гората. – Бягайте след мен. Ще държим посока към  Червения дъб, оттам ще хванем по Дядорадювия кулак. Като излезем от него, покрай могилата, ще се спуснем към Царасар…

– Бат Станьо, виж! – прекъсна го Цонко и посочи с пръст зад него.  – Шарик пак е с нас!

– Верен другар ми е той! – зарадва се Станю, наведе се и го почеса по врата. – Давай, Шарик, да бягаме.

Провираха се между мокрите шубраци, дрехите им подгизнаха, краката им се измокриха, а по челата им се стичаха мръсни вадички пот. Движеха се без път и през повечето време трябваше да приклякват и да се навеждат. Гъсталака пред тях дращеше ръцете, парченца от лишеи и паяжини се лепяха по лицата им. На няколко пъти спираха и се ослушваха дали не ги гонят стражарите. Не чуха нищо обезпокоително, но вълнението от преживяното още ги държеше и ги караше да притичват. Станю беше най-възрастния от тримата, стъпалото на левият крак, с оцелелите три пръста, го болеше. Ставаше му все по-трудно да ходи и започна да изостава.

Пред него Васил и Цонко прекрачиха паднало старо дърво и спряха да го изчакат. Като стигна при тях Станю се прехвърли от другата му страна и седна. Ослуша се - не чу нищо друго, освен тихото ромолене на дъжда. Стори му се, че вече не вали толкова силно.

– Няма защо да бързаме, сякаш. Отказали са се да ни гонят. Гората ни спаси… – Станю замълча. Поседя така бая време, въздъхна дълбоко и продума:

– А мене ме болят откъснатите пръсти… Ще повярвате ли – като го презоря тоз крак – потупа той с длан лявото си коляно - и откъснатите пръсти ме болят! Чудна работа – болят ме! Все едно са там!

– Ще вървим по-бавно, да можеш и ти да смогнеш - каза съчувствено Цонко.

– Няма да бързаме толкоз – успокои го и Васил и после попита:

– Одеве каза, че като стигнем до могилата ще се спуснем към Царасар. Ами после?

– Като наближим реката ще вървим през горичката, която свършва до Бялата скала срещу зеленчуковите градини.  Виждали сте я - има там една пещера. Ще се скрием в пещерата, може и огън вътре да запалим, ще видим… Ще се изсушим, ще се постоплим,. От пещерата се вижда керемидарницата на бай Йордан, а покрай нея, където свършва гората, по откритото, минава браздата. Ще следим от пещерата кога минават румънските постовете и на колко време. Там ще пресечем границата, покрай тая гора, срещу нашата застава. Ама на зазоряване, когато е най-тъмно. И после през Фучи кулак с тебе отиваме във Вазово, а Цонко да тича при сестра си в Шишманово.

– А как ще ги видим постовете в тъмното?

– Снощи месецът беше пълен. И довечера ще е тъй. Сякаш дъжда намаля – погледна Станю към небето. – Дано се изясни… Пък и да е облачно – пак трябва да ги видим! Не може вече да се върнем в Райнино.


Следва част 3  -  "Шарик"

Част 1 може да прочетете ТУК:
https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.