Втората Румъния

6.

По спомени на Станю Костов и Пенчо Косев

Свърши се Голямата война. След нея дойде големият глад и втората Румъния.

Няколко дни след кмета Марко пристигна новият șef de post. Назначението на Траян Петреску за началник на граничната застава в Райнино стана с протекцията на силистренския префект Ташко Пучера. Заедно с длъжността Петреску получи първо офицерско звание. Това го амбицира и реши да служи така, че престоят в Райнино да е само кратък епизод от кариерата му. След като прие поста и организира работата на подчинените си първото му начинание беше да се види с Марко, за когото научи, че е кметувал в това село и преди. В дългия разговор, който проведоха, Марко обеща да го запознае със секретар-бирника, с румънския учител, с местни българи, турци и колонисти – с лица, които се ползват с авторитет и имат влияние над съплеменниците си. Траян Петреску беше понатрупал полезен опит и знаеше как се печели доверието на хора, които могат да са му полезни. Предложи някой ден след работа Марко да ги заведе да разгледат заставата и да му погостуват.

            В уречения ден на свечеряване Марко, секретар бирника и фелдшера Йонеску тръгнаха с общинския файтон. Сюлейман и Щерю горския яздеха зад тях, а още по-назад, в една каруца, бяха останалите. С пристигането си забелязаха, че геранилото го няма, но пък кладенецът е покрит, а на синджира, увит на макара, вместо дървеното ведро е вързана метална кофа. Пред конюшнята на заставата имаше още една новост - оградено с обли греди място и навес. Траян Петреску посочи на гостите да вкарат конете си там. Няколко граничари ги  поеха, разпрегнаха и навързаха на яслите със заредено сено. Траян Петреску ги поведе, минаха покрай постройката на заставата и тръгнаха през тясна просека в гората.

            След малко излязоха на малка поляна. Тревата по нея беше ниско окосена. В единия ѝ край гореше огън, имаше опъната палатка, пред която се въртяха няколко войничета. До огъня, една до друга, бяха изкопани две успоредни траншеи. Между тях беше опънато бяло платно и върху него наредени чаши, кани, прибори и запалени ветроупорни фенери. Един по един гости и домакини, спускаха крака в траншеите и сядаха на постланите зад тях брезентови платнища. Траян Петреску седна срещу кмета и сипа на двамата цуйка. Изчака другите да напълнят чашите си и вдигна наздравица. Двама от войниците излязоха от палатката с димяща тава печено агнешко и почнаха да го разсипват в чиниите.

Отначало всички слушаха Петреску. Той разпитваше гостите си кой какъв е, как се казва и с какво се занимава. Чашите с румънската ракия се изпразваха и се пълнеха, а печеното с ориз и булгур в чиниите бързо изчезваше. Някои вече го бяха обърнали на вино. Постепенно разговорите се пренесоха в групички от по няколко близко седящи. Траян Петреску  освободи войниците и те се изгубиха в просеката към поста. След още време повечето присъстващи се умориха, Щерю почна да дреме. Но никой не се реши да тръгне. Марко и шеф де поста бяха се отделили настрани и с приглушени гласове водеха оживен разговор. Петреску се удиви, как може в едно толкова малко село българи, турци, казълбаши, цинцари, румънци, фирони да изповядват всеки своята религия, да говорят на четири-пет езика и това да не им пречи да се разбират и да се погаждат. Марко описа какви са настроенията в селото и как живущите в него се отнасят към румънската власт. Каза му за бягствата, за разделените семейства, за кражбите и обирите, за върлуващите наоколо разбойнически банди и за трудностите да си кмет на такова място.

– Всичко иде от границата! – заключи той. – Там горе ги надробиха едни… А мене и тебе пращат да им сърбаме попарата.

Огънят припука, сноп искри подскочиха над него и хвърлиха наоколо червеникави отблясъци. От към заставата се чу някой да крещи нещо на румънски, последваха го и други викове. Там ставаше нещо нередно! Всички насядали наскачаха. В бързината Сюлейман прекрачи за по-направо през масата и събори една  кана с вино, която се търкулна в краката на фелдшера. Траян Петреску вървешком извади пистолета и го насочи напред. Идващата през гората врява се усили. Чуваха разтревожени  гласове, цвилене на коне и отдалечаващ се тропот на копита. Почти бяха стигнали заставата, когато някъде зад нея изгърмя пушка.

От нещо се сепна Тодор Енев, не разбра от какво, но  после дълго се въртя в леглото и не можа да заспи.

– И ти ли се събуди от гърмежа? – попита жена му.

– Какъв гърмеж?

– Не чу ли? Преди час време се гърмя! От към границата! Онези там чия ли душичка изгориха пак…

 Тодор се разсъни съвсем и излезе навън да се поразтъпче. Тръгна по пътеката към улицата и видя кмета с още седем-осем човека, които на мръкване отидоха към заставата, да се връщат. Тодор застана до оградата и се загледа. Кмета спря пред примарията, другите го наобиколиха и започнаха нещо да обсъждат. Успя да чуе само последните думи на Марко:

– Както се разбрахме с Траян утре сутринта да сте тук. Той ще дойде с граничарите, аз ще се обадя на нашите стражари. Тръгвайте и утре да не закъснявате!

Чак сега Тодор видя, че не само той се е събудил посред нощ. Притаен до оградата си Кунчо изчака хората пред примарията да се разотидат и чак тогава се показа. Махна с ръка на Тодор да се отдалечат от улицата. Една ограда делеше имотите им, имаха на нея вратичка и си комшулуваха без да излизат на пътя.

– Тодоре, разбра ли сега защо си идат пеша? – прошепна Кунчо, като се оглеждаше страхливо на всички страни.

– Не. Чух само, че утре сутринта се канят да ходят някъде.

– Аз пък разбрах… Новият началник на заставата ги събрал на пукница. Нали ги видя, десетина човека, все румънски подлоги... Тръгнаха наежени с фаетони и оседлани коне, а се върнаха пеша, като посрани! Докато на мене стомаха ми скърца от глад и сън не ме лови те ядат и пият на корем, тяхната…думнезеу мъти сайфут! Ама да им е хак – откраднали им конете! Да видим утре како ши става…

– Кой ги откраднал?

– Не са знай! Може Йордан Паунов да е… Може и Фанито да е…или пък Танас Симеонов от Вазово. Ама друго да ти кажа. Майтап! Румънчето като гръмнало… ти не чули като са гръмна? Видяло един да бяга с общинския кон, дето го впряга кмета. Гръмнало с манлихерата и убило коня, пък човека жив! Майтап! Ама да видим утре како ши става…

Тодор дойде от Тутракан. Къщата, която купи в Райнино, избра да е на чатарлък и направи бакалница. На сутринта отвори по-рано - не че народа препира да купува стоката му. Парите им малко на хората след войните, колкото ги имат гледат да купят било газ, било сол и някой лев да имат скътан, че не знаят какво ги чака. А за халва, басми, прежди никой не мисли и тъй си стоят по рафтовете. Обират прахоляка синци и мъниста за конете, гребени и гривни за жените. Хубаво, че се сети в едно с бакалницата да направи и кръчма. Нареди  отвън две-три маси със столове и се видя, че ракията и виното носят повече печалба от катрана и пестила. Отвори днес още на разсъмване и седна на пейката до оградата „Да види какво ши става”, както беше казал снощи Кунчо. Виждаше примарията, виждаше училището и кой минава по четирите улици на кръстопътя.

Първо из примарията зашетаха стражарите с кмета и секретар-бирника. После пристигнаха граничарите от заставата с началника си. След малко плъзнаха из селото на две групи. Едната я поведе Марко, другата – Петреску и секретар-бирника. Почнаха да водят по един, по двама арестувани. Най напред доведоха Ради Узуна и го запряха в училището. После арестуваха Стоян, Йордан, Руси, Сандьо и още към петнайсетина души. Пред училището се събра народ от цялото село, имаше от Аша махле и от махалата до Крушака. Сред тях, подпряна на мотиката си, беше и Мария Абаджиева. Кунчо си избра да седне на един камък до оградата на примарията и не помръдна от там до обяд. От училището се чуваха стонове и крясъци на български и румънски. От там  излезе кмета и взе да хока насъбралите се хора и да ги гони да се разотиват.

– Що ги биете бе, кмете! Какво са ви направили? – попита го жената на Митко Симеонов.

– Ще ядат камшика докато кажат кой открадна конете!

– Че те откъде да знаят?

– Откраднали са ги вашите роднини, дето се изселиха във Вазово. Той, онзи Станю, ги подкокоросва, знам аз. Ама брат му Цаню е тука! Да кажат тези вътре  имената на другите и ще ги пуснем! Иначе утре ги пращам в Силистра.

Мария се обърна, вдигна нагоре мотиката да не закачи някой и покрай оградата на примарията се отдалечи от множеството. „Няма да се копае днес, царевицата ще почака…” – помисли си тя. Кунчо проследи с поглед едрата жена и по лицето му пробяга дяволита усмивка, сякаш искаше да каже: ”Виждам, вижда-ам...” Крачката на Мария ставаше все по-бърза. Влетя в дома си, смени фустата с рокля, махна бялата забрадка и приглади косата си. Излезе на двора, впрегна двуколката, сложи до малкото буре издут бъкел и тръгна към Царасар за вода. В пазвата си криеше писмо за Йордан Паунов.

Надвечер в кръчмата на Тодор взеха да се трупат мъже. Вземаха си шишенцата с вино и ракия, събираха се по двама по трима и тихо обсъждаха кой какво видял и какво чул. По тъмно дойдоха Марко и Траян Петреску с няколко стражари.

– Тодораки! – викна кмета още от далеч. – Сипи по едно вино, че бързаме.

Насядалите по масите станаха и освободиха столовете за новодошлите. Десетина човека, начело  с казълбашина Сюлейман, минаха покрай кръчмата, но не се отбиха и продължиха към училището. Веднага след туй стражарите се разставаха, Марко и Траян Петреску си изпиха виното и също тръгнаха. Пред училището се разбраха да възложат на Сюлейман с неговите хора да пази арестуваните, граничарите да се върнат в заставата и да засилят дежурството на границата, а Траян и Марко да останат в примарията. Да са наблизо, да наглеждат постовете на Сюлейман и ако могат да измъкнат още нещо от арестуваните за кражбата на конете.

Секретар-бирника с двама стражари тръгна след обяд към Царацар и сега се връщаше от воденицата на реката. Не му хареса, че Марко го прати точно сега да конфискува четири чувала царевично брашно за заставата. Още не беше преживял уплахата от снощното нападение и прие поръката със свито сърце. Бяха преполовили пътя към Райнино, скоро щяха да излязат от Фучи кулак и той почна да успокоява стражарите. Не можа да довърши. От гората изскочиха дузина въоръжени мъже и ги наобиколиха. Стражарите не свариха да вземат пушките си и вдигнаха ръце.

– Тпру-у-у-у! – хвана конете за юздите един висок мъж.

Докато се усетят секретар-бирника и стражарите бяха издърпани от каруцата, проснати по очи на земята и завързани. Взеха им пушките и паласките с патроните. Йордан Паунов прав, леко разкрачен, с пъхнати в колана палци, наблюдаваше отстрани.  Облечен беше по военному, обут в брич и с кожени ботуши. На главата си имаше  фуражка с кокарда, а на кръста – пистолет парабелум. Ариф, мургав мъж с черна като кюмюр брада, стоеше зад него. Йордан Паунов му кимна, той скокна на каруцата и подкара конете. След малко всички влязоха в гората, само двама от мъжете останаха в окрайнината ѝ да наблюдават пътя.

Йордан Паунов получи бъкела с вино и писмото на Мария, прочете го и тръгна веднага. Едно момче от вазовските калайджии, което ходи да навести за няколко дни близките си, като се върна тази сутрин му разказа, че Сабри Пехливан снощи ударил румънската застава и откраднал седем-осем коня. Ще трябва да се види със Сабрито и да се разберат, да не си пречат, но... туй после. Дигна четата и  тръгнаха към Райнино по кьоравите пътища през гората, по които други хора рядко се престрашаваха да минат. Но после му дойде друг акъл. До утре има много време! Да отърве арестантите - трябва! От Силистра ще ги интернират я в Молдова, я в солните мини ще ги пратят. Но защо да поема излишен риск и да напада посред бял ден? Ще чака! Нека да се стъмни, ще се промъкне към училището без никой да го усети. Тези пък с каруцата от къде се взеха не разбра, но му дойдоха дюшеш - две манлихери, един револвер щаер и стотина патрона не са му излишни. Ха-ха-ха!  Звързали ги на три мешета. Единия са съблекли по бели гащи, другия е бос и гологлав. Ха-ха! Сигурно и джобовете им са изпразнили. Четата му беше сбирнак - българи, турци, цинцари, млади и стари. Имаше дезертьори от войската и преследвани от властта крадци на добитък. Имаше един дето посягал на чужди жени, докато мъжете им били на фронта и сега го беше страх да не му видят сметката. Имаше и няколко замесени в пиянски свади и убийства. Но на това Йордан Паунов много-много не придиряше - нали го признават за водач и го слушат, туй е важното! А той ги държеше изкъсо, не цепеше басма никому. Сега са налягали из тревата, едни спят, други си приказват, но само да им свирне и ще наскачат…

– Бре, мамицата му! Окъсняхме! – плесна се по бузата Йордан Паунов и размаза един комар. – Изядоха ме тез кръвопийци, ей! – Ариф! Ариф! Къде се дяна бе, ченгене! Защо не ме събуди?

– Тука съм, бат Даньо! Щот не си ми казал да та събуждам.

– А, тъй ли? Дигай тогава четата, че съмна! Тръгваме!

– Бат Даньо, ами тез ко ши ги прайми, а? – посочи Ариф вързаните румънци.

– Кажи на Темелко да остане с тях. Като се върнем ще ги пусна.

Кмета Марко стана от сън и прати един стражар да види дали секретар-бирника се е върнал с брашното. После тръгна към училището, където Траян Петреску даваше наставления на конвоя, който щеше да съпровожда арестуваните до Силистра. Марко се загледа на изток – зад Канипейската гора слънцето очерта с оранжев контур тъмен облак и след малко освети върховете на тополите пред входа на училището.

Йордан Паунов изкочи зад плета и хвърли бухалката. Гранатата се затъркаля с фъскане между строените пред училището униформени. Те се разбягаха, блъскаха се един в друг и се омесиха с цивилните доброволци на Сюлейман. В суматохата някой бутна Траян Петреску и той залитна. Гранатата изтрещя и го повали на земята. От към къщата на Бейтулата запукаха пушки и револвери. Куршум удари Сюлейман в гърдите и го уби на място. Хората му хукнаха по улицата към кладенеца на Иван Бъчваря и се изпокриха по къщите там. Марко се шмугна в примарията. Конвоя отвърна на стрелбата, но като видя големия брой на нападателите се оттегли към границата. В двора останаха двамата убити и няколко ранени, които веднага бяха обезоръжени. Четниците разбиха вратата, Йордан Паунов влезе в училището и се провикна:

– Излизайте! За вас сме дошли!

Измъчвани часове наред, смазани от бой, с кървави петна по дрехите освободените излизаха навън и хукваха неосвестени кой колкото го държат краката. Едни направо към границата, други – към домовете си. От време на време някъде още се стреляше. Цялото село се разбуни, сред къщите се чуваха разтревожени гласове. Из дворовете се въртяха мъже, впрягаха се коне и волове. Жени изнасяха покъщнина на вързопи и ги хвърляха в каруците, хленчещи деца се пречкаха в краката им и бършеха сълзите си. Старци проклинаха орисията си и попържаха люто скришом от внуците си. Към границата се проточи безформена колона от каруци и хора. Шибаха безмилостно  конете си и ги принуждаваха да препускат. Излезли да работят по нивите покрай браздата грабваха каквото могат и се присъединяваха към бягащите. Една каруца с галопиращи коне изпревари останалите и първа прегази браздата към българския пост. От към румънската застава започнаха да стрелят. Пукотевицата удари като с камшик върволицата, тя се разпокъса, хора и каруци се юрнаха напред. Куршум улучи един кон, той се строполи, каруцата се килна на една страна, двете горни колела продължиха да се въртят. Изсипаните на земята хора оставиха всичко и тичешком се смесиха с останалите. Бегълците пресякоха границата и навлязоха в България.

През това време Йордан Паунов заобиколи селото и навлезе в Ири Хисар. Спряха чак на кладенчето в пущинаците на Балдеде. Тук той разпусна четата, като поръча на хората си да не изтърват от око какво става в Райнино и „да държат барута сух”. Сам той отиде в къшлата на Томашовите, предреши се като чобанин и подкара да пасе едно от стадата.

 На другия ден Райнино осъмна блокирано. С армейския си отряд поручик Мушетеску заварди селото от всички страни. Прати го да въдвори ред силистренския префект Ташко Пучера. Главата на Йордан Паунов  румънския управник с влашко потекло оцени на 10 000 леи.

Пенчо Косев свали дъната и канатите на каруцата и закачи дългия аръш. На тяхно място намести ангъчите  и тръгна. Подкара конете в тръс. Бързаше да стигне навреме, докато росата не се е дигнала, ръжените снопи да са още влажни и зърното да не се рони от класовете. Но не било писано да стане както той го мисли.

На излизане от селото пазеха войници. Те го спряха, разпрегнаха конете и ги натириха на Крушака. И други сякаш имаше като него – оставена наблизо позна каруцата на Иван Дечев. Дръпнаха Пенчо, вързаха му ръцете и го заведоха в одаята на Садък, чичото на убития Сюлейман. А там пълно с навързани  мъже и жени, изловени като отиват на работа. Дянко, който измъкна архива на кметството и го предаде на даскал Георги, лежи възнак на пода. Премигва с едно око, другото подуто и не се вижда от кървав съсирек. На Койчо вързаните ръце закачени на кириша. Един го държи за косата, друг го налага с колана си и крещи:

– Казвай! Казвай, кой уби Траян Петреску!

Садък обикаля покрай одаята и ръмжи:

– Удри! Не го жали! При Сюлимана го прати!

Иван скочи и изхвърча през вратата. Надигна се подире му Дянко, направи няколко крачки, преплете крака и остана да лежи на прага. Отвънка изгърмя пушка и след малко двама цинцари засилиха Иван обратно. Той едвам се крепи, куца, крачола на гащите му под коляното подгизнал от кръв, която се стича на вадички върху босия му крак.

По обед внезапно ги пуснаха. Поручик Мушетеску събра войниците си и дигна блокадата. После се разбра, че Йордан Паунов му пратил писмо: ”Или ги пусни или пак идвам!”

……………………………………

През тези няколко дни във Вазово се изселили 38, а в Иван Шишманово – 5 български семейства. В Райнино остават само 4, от които едното е на Христо Петров.

Румънските власти задържат Дянко, съдят го и го заточават в солните мини в Трансилвания.  Дошъл си в Райнино чак 1940 г., след като Южна Добруджа е върната на България.

През 1936 г. почти 300 казълбашки семейства от Райнино, по спогодба с Румъния, се изселили в Турция. Садък Хамидов тогава се лекувал в Тутракан. Като се върнал в Райнино разбрал, че жена му и синовете му също са заминали. Доживял дните си самотен като щъркел, изоставен от ятото си.

Четата на Йордан Паунов наброявала около 40 човека. Правил много добрини, но и зулумите му не били малко. Водачи на Вътрешната добруджанска революционна организация се мъчили да го привлекат на своя страна, но не успели и го осъдили на смърт за бандитизъм. Присъдата изпълнил негов четник - Колю Йонков. Убил го с куршум в тила край село Прелез.

Част 1 може да прочетете ТУК:

https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Благодаря ти, учителю

5.

             Както всяка вечер преди да легне Пенчо запали фенера и излезе да нагледа  двора и добитъка. Прибра каруцата под сайванта, грабна от нея наръч окосена трева и я сложи в яслата на конете. Окачи косата на мястото ѝ до курника и от него се чу  предупредителното къркорене на петела. После мина зад къщата да провери дали е завързал вратника и от тъмното на улицата пред него излезе даскал Георги.

            – Добър вечер, Пенчо.

– Добър вечер.

– Няма да го увъртам, ще го кажа направо. Трябва да занеса един  багаж в Голям извор.

– Чак там ли… - почуди се Пенчо. – Хубаво, но да тръгнем утре по-раничко, че да се върнем навреме…

– Виж, Пенчо! Тая работа не търпи отлагане. Да тръгнем веднага, а?

– Добре де, ама защо да си вадим очите сега. Не може ли по светло?

– Утре сутринта в Голям извор ще ме чака един човек. Тъй е уговорено…

Пенчо още се колебаеше. По пътищата, през горите и то през нощта - хора всякакви може да те срещнат.

– …Но има и друго! – продължи Георги. – Снощи не, миналата вечер, румънците ни поканиха на банкет. До Марко, който пак върнаха за кмет, насядаха фелдшера Йонеску, секретар-бирника, шефа на заставата и още няколко човека. Ние се наредихме срещу тях – аз, Станю, Колю Абаджиев, Христо Драгошинов, Ахмед Зейфулов. В тоз глад, дето сега ни гони всички, като видяхме наредената софра... То ракия и вино, то хлябове пресни, то варени кокошки, мезета и какви ли не щеш вкусотии... Пийнахме, хапнахме, поотпуснахме се и се разприказвахме. Чуваме Щерю горския…

–  И тоз Юда, неговата мама, и той там!

– И той… „Е, какъв бой беше този при Тутракан, бе! – казва Щерю на кмета - Ако не бяха германците щяхте да ги разпердушините…”  Колю Абаджиев скочи: „Там убиха сина ми, Щерьо! А ти, ти там ли беше? „Аз ли? Аз … не бях там, ама…”  „Как тогава ги видя тези германци?  ” – Намеси се и Станю: „Щерьо! Докато мене ми лекуваха крака от раната при Люлебургас, тези, на които сега подгъзуваш, ни нападнаха в гръб. Пък ти си седнал да ги хвалиш! Два пъти губим земята си не на фронта, а на зелената маса!” – Румънците усетиха, че нещо става, умълчаха се и наостриха уши да чуят какво ще каже Драгошината. После секретар-бирника отиде  при кмета и почнаха тихо да си приказват. Колю Абаджиев много го заболя и стана да си ходи. След него си тръгнахме и ние. Остана само Христо Драгошинов, който румънците повикали за преводач. Вчера сутринта рано-рано Христо дойде у нас и ми каза какво е чул да си говорят секретар-бирника и кмета: „Марко, от тези хора румънци не можем да направим. Те ще си останат българи!” После обсъждали да съставят списък и да ни интернират в Молдова. Затова Станю и Колю избягаха във Вазово още вчера, а аз напирам да тръгваме колкото се може по-скоро.

– Ми тъй кажи, че да те разбере човек! Влизам в къщи да си взема едно друго, а ти ме чакай у вас.

Двамата мъже изнесоха сандъка и го натовариха на каруцата. Беше здрав, дървен сандък, заключен с голям катинар. Пенчо не знаеше с какво е пълен, но го усети да е  доста тежък. С такъв сандък той беше виждал  Йордан Цончев да купува тенекии газ от Тутракан за бакалницата си. Даскала и жена му го засипаха отвсякъде със сено, нахвърляха отгоре чували с вълна и прежда, един топ тъкани черги и сандъка остана отдолу. Защо го криха тъй, че от никъде да не се вижда, Пенчо не можа да проумее и не попита. Нещо взе да го човърка отвътре го хвана страх. От къде му дойде и това, сякаш неговите кахъри са малко! Ако не го беше срам щеше да се откаже, но вече е късно. Ай да му се не види …

Даскал Георги седна отзад с жена си и каза, че са готови. Пенчо шибна конете с камшика и каруцата заскърца към границата. На румънския пост ги спряха, колкото да ги питат накъде са тръгнали. Даскала отговори, че са свършили житото и са тръгнали по селата наоколо да заменят вълна и прежда за зърно. Пуснаха ги, без да ровят в каруцата, и Пенчо си отдъхна. Даскала се извъртя назад и дълго гледа към изгубеното в тъмнината Райнино. Първо десет, после още две! Цели дванадесет години от живота и младостта му минаха в това село, за което преди не беше и чувал, че го има. С него Георги Димитров се сбогуваше за втори път, но сега май ще е завинаги.

Минаха покрай поляната в източния край на Вазово. Тук някои от избягалите райнинци, които не можаха да намерят подслон по вазовските къщи, бяха си направили землянки в очакване да се върнат по домовете си. Виждаше се да просветва огън и покрай него да се въртят някакви хора. Пенчо понечи да спре  конете да видят кои са, но даскала не се съгласи:

– Няма време да се бавим, Пенчо. Ще се отбиеш на връщане. Карай сега към Исперих.

На Пенчо му стана криво и пак почна да се чуди каква ли , аджеба, ще е тази потайна работа, с която даскала се беше захванал. И какво носи в сандъка? Но като е дал дума да помага ще търпи. Спътниците му отзад се умълчаха.

  – Като ми разправяше одеве за банкета, та се сетих – поде Пенчо, за да не си помислят, че се е докачил. – Аз бях там като се върнаха румънците. Ама не разбрах кога Иван Бозаджиев е избягал. Като пръдня из гащи се изхлузи! От него остана само миризмата на мишина в празните хамбари. Та, стария кмет Марко се върна като на бял кон. Наежен такъв един… Дойдоха откъм Фучи кулак. Той и секретар-бирникът. Джандари ги пазят. Имаше с тях още трима, в другия файтон, едни зализани. Ти видя ли ги?

 – Видях ги - един англичанин и двама французи. Нали са в съюз с румънците. Доведоха Марко и на другия ден си заминаха.

– Ама какви са им охранени катърите, а? Аз такива катъри не съм виждал. Щерю разправял, че ги зобили с рошкови. Питах какво е туй рошков, но никой не можа да ми каже.

– Дърво. Прави шушулки със зърна, като бобените. Но не се среща по нашите краища.

–  Даскале, и друго да те питам. Аз, нали знаеш, няма година откакто съм в Райнино. Как стана тъй, че ти, от другия край на България, си дошъл да учиш нашите деца?

– Ще ти разкажа. И без това няма какво друго да правим.

            Двадесет годишният Георги Димитров завършил Ломското педагогическо училище и трябвало някъде да се захваща на работа. Тръгнал да си търси място по севлиевските села. Предната година там ги ударил град – градушката попиляла всичко. Земята, дето била малко, а и не раждала. Много хора се изселили, някои потърсили спасение чак в Добруджа. В Горско Калугерово се видял с дядо Косьо Кунчев.  Той бил  избрал да се засели в Райнино и от него научил, че си търсят учител. Така през есента на деветстотин и трета младият Георги пристигнал в Райнино. Осигурили помещение, направили списък на децата, подали прошение до властите и получили разрешение да си отворят училището. От Георги се искало да събере двадесетината деца и да докаже, че заслужава хляба, дето ще яде. Хората в селото го приели, но нямали много вяра на младостта му. Георги вложил много усилия да направи от най-обикновена одая класна стая. Сам ходил да поръчва чинове, да купува черна дъска, сметало, карти, книжки. Донесъл от някъде един голям глобус за часовете по землеописание и на другия ден половината село се изредило да го гледа.  Постепенно взели да го зачитат, вслушвали се в думите му и с времето вместо Георги почнали да го наричат Даскала. От Главиница и Шуменци идвали да го питат как и те да си направят такова училище. Но децата ставали все повече и не се побирали в едната класна стая. През деветстотин и десета пак тръгнали по прошения.  С голям зор властта отпуснала пари и райнинци си построили за училище нова сграда с пристройка, в която се настанил да живее той и новата учителка Янка. Годините си вървели, но с тях дошли и войните. През 1913, като прокарали границата, отделили Райнино от България и училището се порумънчило. Георги бил принуден да се раздели с учениците си и да мине границата. Повечето българи от Райнино се преместили във Вазово. На румънските граничари им било казано да не пречат и даже да ги насилват да се изселят - да освобождават къщи и да изоставят ниви, които да раздават на колонистите. Искали да обезбългарят Добруджа.

През лятото на 1916 подсилили с още войници трите български поста по границата до Вазово. Чуло се, че конни полкове заели позиции наблизо и само чакали заповед да нападнат. Покрай границата взели да обикалят отряди от кавалеристи. Командирите им оглеждали височините наоколо, разпитвали работещите по нивите хора и се заканвали: „ Криви са им на румънците сметките. Ще я махнем ние тази граница!” А изселените във Вазово райнинци ожидали с нетърпение деня, в който да се върнат по домовете си. Но не седели със скръстени ръце да чакат наготово – организирали се в група доброволци, снабдили се с пушки и бомби. Обяви ли се войната ще нападнат  румънския пост! „Стягайте се! – казвал им Станю, който членувал в съюз „Добруджа”– скоро пак ще пием вода на кладенеца на Йордан Цончев. Ще си идем на нашето село и в нашите си къщи!”. На първи септември 1916, посред нощ, запукали пушките, чували се гърмежите на бомбите. Нашите граничари и бомбаджийската група доброволци набързо превзели румънския пост, а цинцарите от Райнино го ударили на бяг. Границата вече я няма! Още на другия ден изселените във Вазово събирали покъщнината си и за ден-два всички се върнали в Райнино. Най-сетне,  Станю се събрал с жена си и децата си. Той избягал от ангарията на Тутраканските фортове и живял три години разделен от тях. Но повечето къщи били ограбени от избягалите колонисти и трябвало да се ремонтират. В следващите дни българските войски превзели Тутракан и освободили цяла Добруджа, стигнали чак до Тулча и делтата на Дунав. Даскал Георги се върнал в Райнино и си заел мястото в училището, събрали с Янка децата и почнали пак да ги учат.

– Назначиха нов кмет – Иван Бозаджиев, от Побит камък – продължи даскал Георги. – Него го знаеш. Чудихме се защо пращат човек от друго място – толкова ли няма един кадърен за този пост райнинец. Ама имало защо… Не направи Иван един петък служба и се почна! Дойдоха отнякъде десетина въоръжени войници с един поручик и с три големи каруци. А конете – едри, с дебели крака и дълъг косъм над копитата. Настаниха се в кметството. На сутринта пред портичката на Стоян Петков, той дойде наскоро от Гъбене, е застанал кмета Иван Бозаджиев и вика на Стоян да излезе. На пътя, възседнал коня си, чака поручика. Зад поручика са спрели две каруци с накачени на тях войници. След малко всички влизат в двора на Стоян. Войниците разстилат в каруците големи брезентови платнища. С два шиника гребат от хамбара жито и го сипват в едната каруца. Другата пълнят с ечемик и овес. „Войната продължава - казва Иван - хляб събирам за фронта! Войската трябва да яде, а конете да се зобят!” Стоян дъвче дебелата си цигара, свита с парче вестник. Жена му, със смъкната забрадка, плаче и усуква черната си престилка. Сетне каруците спират пред хамбара на друг стопанин и реквизицията продължава. Изземателната военизирана команда него ден напълни до обяд и трите каруци и тръгна към  пристанището в Тутракан да ги разтоварва. Води ги поручика, а на всяка каруца има по двама въоръжени с пушки войници. Още същата нощ райнинци почнаха да крият храната кой където свари. Но на другия ден поручикът на изземателната команда влизаше в дворовете с дълъг шиш и намираше  зърното затрупано в плевните или закопано в градините. Е, сега Голямата война свърши, но дойде гладът и пак стана румънско. От тук насетне, ако чуеш някой да почне приказката си с: „Като дойде Втората Румъния…” да знаеш, че има на ума си тази година и големия глад дето ни чака. Уж румънците криво си правили сметките, пък то излезе, че нашите сметки са криви. Сега народът пак бяга и всеки се спасява както може.

Излязоха на един кръстопът. Тук дърветата бяха по-нарядко и между клоните им се виждаха избледняващите звезди.

– Даскале, наблизо сме. Гората тука свършва, ама ние ще продължим по края ѝ,  по тоз калдъръм. По изгрев слънце най-късно ще сме в Голям извор.

Пенчо дръпна юздите, конете засукаха наляво и шините на колелата захрускаха по каменната настилка. Пред тях се виждаше края на гората. Там пътят направи завой, навлезе в дълбок дол и след малко се показаха първите къщи.

– Карай по пътя, който минава през селото. Има там една голяма чешма. На чешмата ще спрем.

– Знам я. Поил съм там конете, като сме разтоварвали вагони на Самуил.

Вече се беше развиделило и забелязаха от далеч високата постройка. Опираше се на стръмен склон, беше с високи зидове от дърво и дялан камък. Керемидите на покрива бяха станали зеленикави. От основата на сградата се подаваха четири чучура, които с шуртене изливаха дебели струи вода в дълго каменно корито.

До чешмата беше спряла каруца, в нея седяха двама униформени мъже. Пенчо спря запотените коне малко настрана - да си отдъхнат преди да ги напои. Единият от мъжете веднага тръгна към тях. Беше с пагони на фелдфебел и колкото наближаваше толкова усмивката му ставаше по-широка. Даскал Георги и жена му слязоха да го посрещнат. Подадоха си ръце, размениха няколко думи и фелдфебелът помаха на другия мъж.  Той доближи каруцата до пенчовата, а фелдфебелът се здрависа и с Пенчо. През това време даскала отви сандъка и го отключи.

– Ето описа – каза той, подаде няколко листа на фелдфебела и сложи куп  навързани с книжен канап книжа настрани.

На дъното на сандъка Пенчо видя разпилени пари. Очите му се разшириха – доста пари бяха това! Имаше две пачки книжни, имаше сребърни монети от един и два лева и цяла шепа златни столевки! Посегна да се прекръсти, но го досрамя и само се почеса по челото. Ето, значи, какво било! Хубаво, че не ни пресрещна някъде Йордан Паунов или шайката на Сабри Пехливан!

– Това са парите от касата на кметството – каза даскала и ги преброи. – Взехме ги, когато избяга Иван Бозаджиев, преди да се върнат румънците. Това е летописа на училището в Райнино - показа един вързоп даскала и го върна в съндъка. – Ето ти и архивата на кметството.

Като прибра всичко даскал Георги заключи сандъка. Прехвърлиха го в другата каруца и подаде ключа на фелдфебела. Той го пъхна в джоба си и каза:

– Благодаря ти, учителю! Сполай ти за добрината, която стори.

Пенчо закара конете на чешмата и преброи дванадесет улука, които се преливаха един в друг. Седна на каменното корито и озадачено се загледа подир отдалечаващата се каруца с двамата военни. Една загадка се реши, друга се пръкна… Ама този път ще пита!

– Даскале! Я кажи, кой беше тоз фелдфебел и откъде се познава с тебе?

– Той е син на Йордан Цончев, бакалина. Служи в полка в Разград. Идвал е на гости на баща си, от там се познаваме.

–  Аха.. Ами какво - свършихме работата, конете се напиха, сега да хващаме пътя и да си ходим.

– Ние няма да се връщаме. Имам тук един приятел, ще ме оставиш при него.

Част 1 може да прочетете ТУК:

https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Шарик

4

1915 година

            Дядо Костадин живееше в Райнино. Всички го знаеха като голям зевзек, но като прокараха браздата и земята му остана в България хич не му беше до шеги.

Тази година нивата на Стария излаз, до лозето на Христо Петров,  даде слабо жито. Едвам изкараха зимата. „С туй келеме глад ще гладуваме! Ще се изселя аз във Вазово, при земята си ще ида!” – заканваше се той. Малкият му син Васил го разубеждава отдалеко: „Тате, да не бързаме толкова да я харизваме на румънците”. То на ума му било друго, но от баща си крие. С майка си съюз прави – пратете, рекъл ѝ, годежари за Деспина. Искал той, значи, да се ожени, а аз да му дам нивата да я наследи. От малък си беше такъв – ти едно му казваш, той друго мисли. На майка си се е метнало магарето – тя, навие ли си нещо на пръста душата ти изважда! Съгласих се. Сега пък на Деспина баща ѝ се инати – рано било на дъщеря му за мъж. Айде, холан! Аз очи нямам ли?... Васил го взеха във войската. После се почна война, след нея друга и дойдоха румънците. Васил се върна, но при нас колкото объркани бяха работите още по-объркани станаха.

Миналото лято не бяха още затегнали границата и повечето райнинци избраха да се преселят във Вазово – да са близо до бащинията си. Аз купих на сметка там стара къща с четири наредени една до друга стаи и сундурма пред тях. Хареса ми имота - голяма градина и широк двор. Натоварихме се да се изселваме. След нас от Райнино тръгнаха пеша с добитъка двамата ми сина, а във Вазово стигна само единия, Петко. Васил се шмугнал в гората и от тогава не съм го виждал. Тъй става, когато хубава мома ти замотае главата … Чувам, че живеел самичък в къщата в Райнино и работел онази нива до Ристо, но не съм го виждал.

            Не беше си уредил още стопанството дядо Костадин както той си знае. Кастри с теслата колове за градината, а мисли кога да поправи кошарата на овцете. Ще каже на Петко да види плета, че се е килнал на една страна и плаче за поправка. Те годините му вече не са малко и почна да му тежи, ама не е само от годините. Времената са лоши – една война свърши, друга почне! Закрепиш се в Райнино – бягай във Вазово! Ами ако махнат границата пак ли ще се местим? Все повече войска взе да се мярка тука, че да видим…

Забеляза ги като приближават, но позна двамата мъже чак като влязоха в двора. Тръпки го побиха и теслата затрепери в ръката му. Мъжете се спряха до него, но дядо Костадин не повдигна глава и продължи да дяла, сякаш не ги е видял. В гърдите му се биеха сто хали.

– Колагеле, бай Коста! – поздрави Станю.

– Добре дошъл! – изправи се бавно дядо Костадин. Като се подпираше на един кол той протегна ръка и се здрависа със Станю. Погледна после Васил и не можа да реши кое ще е по-добро – да хвърли кола и да му зашлеви един шамар или да го прегърне.  Не направи ни едно от двете и по неговия си тертип избра трето - обърна го на майтап:

            – Василе, Василе… Къде тъй си се овъргалял, татювото, сякаш мечка те е газила. Като гледам, - обърна се той пак към Станьо - Васил сякаш не се е борил сам с мечката. Не можа ли да ви отърве тоз звяр, ва! – посочи той Шарик, който въртеше приятелски опашка. – Ха-ха-ха…Булка! Петрано! Я елате, полейте на гостите да се измият.

            От къщата надникна снаха му и след малко излезе с голяма стомна и преметнат през рамо пешкир.

– Въх, драгинко Василе! Ти ли си? Не мога да те позная… - стъписа се буля му.

На вратата се показа баба Петрана да види кой е дошъл. Като позна Васил сложи ръце на устата си, краката ѝ се подкосиха и седна на прага.

            Измиха се и влязоха в къщата. Баба Петрана и снахата се разшетаха и наредиха софрата. Ядяха лакому и на пресекулки разказваха за патилата си с райнинския кмет и ангариите по границата, за бягството си и арестуването им от българските граничари, за глада и студа, дето от два дена берат. Накрая Станю каза:

            – Аз, бай Коста, няма да стоя у вас много -  Чувах, че повечето райнинци, дето се изселиха тука миналото лято, си направили землянки край селото, от към страната на Конево… Ще гледам да прибера тате с Руса и децата. Та, ако даде Господ, и аз ще си направя там една землянка...

– Като ще е бордей – тука ще е! Няма да е на поляната! Двор – голям. С баща ти отдавна се знаем, на времето ергенувахме заедно. Сега оставаш у нас! Имам една празна стая, има в нея миндер и… повече – край! За после - ще я мислим!

Станю заживя  в къщата на дядо Костадин. Помагаше с каквото може – и за оран,  и за сеитба, и за копан.  С Петко и Васил за един ден вдигнаха повредения плет  откъм пътя. Къщата беше в края на селото, прозореца на стаята беше от северната страна. Сутрин Станю заставаше до него и гледаше навън. Зад нивите и разпилените из тях дървета, останали тук-там след коренежа, на по-малко от час път пеша, беше Райнино и бащината му къща. Но имаше граница, по нея понякога стрелят и после камбаната в близките села протяжно оповестявя нечия смърт.

Където и да беше, каквото и да правеше все за едно нещо мислеше Станю - как да прибере семейството си. Най-мъчно му беше вечер, когато спомените за близките му хора го връхлитаха и той заживяваше с тях.

Шарик си избра място под стряхата, до прозореца. Там кученцето хем беше близо до стопанина си, хем беше на завет и всяка нощ с лая си напомняше за своята вярност. Станю се пробуждаше от лая му и продължаваше оттам, от където сънят превръщаше  мислите му за дома в объркани сънища. Туй се повтаряше всяка вечер, главата го заболяваше, а все не можеше да го измисли. Една нощ се събуди посред нощ – не беше се случвало досега Шарик да не се обади ни веднъж. Надникна през прозореца и видя, че го няма. Появи се чак сутринта. Когато Станю излезе от къщи кученцето тръгна подире му и го следва през целия ден, както правеше всеки път.

             Тъй се нижеха дните един подир друг. Шарик взе да изчезва и през деня. „Някоя вазовска кучка ще да го е примамила!” – помисли си Станю. Узря ечемика и една вечер на софрата бай Коста каза на мъжете да се готвят за жътва. Жените щели да останат да месят и да пекат хляб. Тръгнаха сутринта рано, с тях се нанади и Шарик. Като наближиха границата той кривна към българската заставата. След малко се видя да върви по пътеката към българския пост и да спира при граничарското куче. Като си поигра с него Шарик пресече браздата и навлезе в райнинските ниви, които стопанисваше чичо му Иван. Продължи нататък, изгуби се, ходи къде ходи и се върна на нивата при Станю. Жънаха целия ден. Дядо Костадин имаше тук колиба и за да не губят време в път до Вазово и обратно останаха да спят в нея. През нощта Шарик още веднъж мина границата и се върна.

Виж  ти, виж ти… - недоумяваше Станю. Къде ходи туй куче?... Аз мислех, че скитосва из Вазово, а то - в Райнино… Къде ходи!? У нас ходи! Не е забравил, дребосъкът му с дребосък, мястото под хамбара, където го  роди майка му. Ай, да му се не види! Може там и с децата да си играе… Руса сигурно го е видяла и се чуди къде съм – жив ли съм, умрял ли съм…

На другия ден ожънаха ечемика и се прибраха във Вазово по обед. На Станю в главата му се гонят границата, чичовата му нива, децата, Руса… А очите му в Шарик – гледа дългата му козина – на места бяла, на места черна, клати глава и му се радва. Той  ходи където си иска, за него прекарани от хората граници няма! Каишката на врата му, която от толкова време все се кани да свали, се е разкопчала и беше готова да падне. И тогава… тогава небето се синееше без нито едно облаче, а сякаш гръм изтрещя и удари Станю.  Бързо влезе в къщата, скъса парче от вестника, с който беше постлана масата и написа на бялото поле няколко думи с химическия молив. На излизане почука на вратата на хазяина си и се втурна в стаята.

– Бай Коста, да ти се намира някое непотребно парче кожа?

– Ще се намери, ама защо толкова препираш?

– Мисля да сменя каишката на Шарик, че нещо се е повредила.

–Да не е изтръшкало комшийските кучета, ей? Ще го връзваш ли вече?

– Ще видим, ще видим… - усмихна се Станю.

– Забравих да ти кажа. Срещнахме се оня ден с Лазаров. Каза да ти предам да го вържеш, че хайманосвало по границата и някоя вечер може да изяде куршума.

            Кожата беше хубава. Не много дебела, гъвкава, почерняла и излъскана – отпориха я от стар конски хамут. Точно такава му трябваше на Станю. Отряза една дълга и една по-къса ивица и ги съши. Между тях се образува тесен джоб, колкото да пъхнеш пръста си. Стана хубава каишка. После заши катарамата, премери дължината и направи дупките. Като я сложи на врата на кучето пасна тъй, че отдалеко беше трудно да я забележиш.

            – Хайде, Шарик!

            Излязоха от двора и тръгнаха към границата. Вървяха по черните пътища между нивите, но ако на някоя от тях имаше хора, Станю тръгваше по синорите и гледаше да ги не ги среща. Като преполови пътя си той спря и се огледа. Височинката отляво правеше хоризонта съвсем близък и там се белееше българския пост № 14. Между младите орехчета откъм Райнино стърчеше геранилото на  кладенеца на румънската застава. Станю улови Шарик, за да постави сгънатата бележка в джоба на каишката, но изведнъж се разколеба. Как Руса ще разбере, че писмото е скрито в каишката? Уж всичко беше премислил, пък… Увереността му почна да отстъпва и връх взе съмнението.

Както клечеше и се чудеше какво да прави осъзна, че в ръката си стиска корен  дива лайка. Огледа се – полето беше изпъстрено с какви ли не полски цветя. От сватбата насам не си спомни  да е подарявал цветя на Руса. Разпори пеша на дрехата си и измъкна от шева парче конец. Накъса от едрите цветове на лайката и направи малко букетче. Между стръковете сложи бележката и пристегна всичко с конеца. После го завърза за каишката на Шарик и го побутна по задницата:

– Давай, Шарик! Иди при кака ти Руса.

Проследи го как тръгва със страх, че от цялата тази работа нищо няма да излезе, но Шарик сякаш разбра какво се иска от него. Отначало вървеше по пътя, право към границата, после се затича и влезе в житата. На няколко пъти се надига на два крака и се оглежда. После вече не се виждаше, но след Шарик оставаше диря от люлеещите се стъбла на посева. По нея се разбра, че отива към пост № 14.

От постройката на поста излезе капитан Лазаров, за да направи ежедневния обход на поверения му участък от границата. Адютантът му чакаше с оседлания кон. Лазаров видя от нивите да излиза шареното кученце на дядо Костадиновия квартирант. Виждаше го тука да се върти всеки ден – понякога идеше от Вазово, друг път – откъм Райнино.

– Ела тук, Шарик! – повика го Лазаров с превърнал се в навик отривист тон.

Кученцето сви опашка, почна да я върти между краката си и легна пред Лазаров. Конецът се беше разхлабил и между стръковете лайка се подаваше някаква хартийка. Лазаров я разтвори и прочете: ”Впрегни конете. Качи децата на каруцата и ела утре на мръкване до границата на чичо Ивановата нива да се видим. Аз ще съм отсреща, в колибата на дядо Костадин.” Лазаров върна бележката където си беше, стегна с конеца китката лайка и я върза здраво на врата на кученцето, след което го отпрати.

На следващия ден до пост № 14, на фона на червения залез, сякаш стъпил на хоризонта, един конник беше отправил взор към границата. От едната ѝ страна до колибата на дядо Костадин капитан Лазаров видя Станю с кученцето, а от другата, застанали прави в каруцата, му махаха с ръце четири деца и една жена.

След около месец, по средата на август, полковник Марков, който командваше двата конни полка,  разквартирувани в Хърсово и Исперих, пристигна във Вазово. С него имаше още двама офицери. Към тях се присъедини ротният командир на трите поста по границата капитан Лазаров с адютанта си. Адютантът яздеше един и държеше за юздата друг, оседлан кон. След малката кавалкада охранени коне и униформените ездачи с лъщящи пагони и саби веднага се повлече рояк деца. Един от придружителите на полковник Марков обърна коня си, каза им нещо и те се разотидоха. Групата се отправи към края на селото и спря пред къщата на дядо Костадин. Той ги посрещна отвън и отвори широко портата да влязат в двора.

– Няма да влизаме, бай Коста, – отхвърли поканата му капитан Лазаров – дошли сме по работа. Кажи на Станю да излезе.

– Ей сега. Той ви чака.

Но Станю вече беше излязъл, а покрай него се умилкваше Шарик. Лазаров му кимна да се качи на свободния кон и направи знак на адютанта си да вземе кучето.

Полковник Марков ги поведе към поляните в окрайнината на селото. Първите ниви след тях бяха вече ожънати и жълтееха със стърнищата си. Минаха покрай царевици и слънчогледи и стигнаха до бостаните срещу румънската застава. Оттук се виждаха добре и трите български поста. Спряха под няколко клонати дървета, отдалечени едно от друго на десетина метра. Между тях имаше други, по-малки и всички образуваха продълговата,  зелена ивица,  която собствениците наоколо бяха оставили неизкоренена за сянка. Навързаха конете по дърветата и застанаха от двете страни на полковника.

– Станьо, – започна Марков. – знаем, че имаш контакти  с Марин Токушев от Исперихската организация на съюз „Добруджа”. Знаем, че се  опитваше да направиш група към нея докато беше в Райнино. Знаем, че си пишете  с жена си, като ползваш за пощальон малкото си кученце. Имаме ти доверие и затова сме тук.

Марков направи кратка пауза и продължи:

– От теб се иска да помогнеш. Да се опитаме чрез жена ти Колю Дюкенджията от Райнино да получи едно писмо, който той после ще препрати в Тутракан. Имаме там хора, които събират сведения за фортовете по отбранителната линия. Наемаш ли се с тази задача?

– Ще опитам. Досега поне десет пъти са пращал Шарик и само един път се върна, без да е свършил работа.

Станю пое писмото от полковника и внимателно го постави в кожения калъф. Завърза каишката на врата на кученцето и повтори, като в ритуал, всичко точно както го беше правил много пъти. Но този път беше нещо повече. Побутна Шарик по задницата и произнесе като заклинание:

– Давай, Шарик! Иди при кака ти Руса!

Двамата офицери от свитата на полковника и адютанта на Лазаров се качиха на дъбовете да гледат от високо. Шарик тичаше право напред между дините и пъпешите. После прекоси границата, премина през изкопа на училищната нива, заобиколи турските гробища и се изгуби в селото.

Наблюдателите слязоха от дъбовете. Мина се около час, единият от офицерите не издържа и пак се качи на дъба, но докато се качи и извика:

– Връща се!

Шарик излезе между метлите в края на бостана и легна в краката на Станю. Той бръкна в калъфа, вълнението му изби по челото в едри капки пот. Извади бележка, в която позна почерка на Руса. Бяха само четири думи:

„– Приех и ще предам”.

– Потърпи още малко, Станьо – каза на сбогуване полковник Марков. – Скоро ще прегазим с конете си тази граница и ще заживееш пак с Руса и децата при баща си.

Следва част 5 „Благодаря ти, учителю!”

Част 1 може да прочетете ТУК:

https://razkazidk.blogspot.com/2020/04/1.html

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.