5.
Както всяка вечер преди да легне Пенчо запали фенера и излезе да нагледа двора и добитъка. Прибра каруцата под сайванта, грабна от нея наръч окосена трева и я сложи в яслата на конете. Окачи косата на мястото ѝ до курника и от него се чу предупредителното къркорене на петела. После мина зад къщата да провери дали е завързал вратника и от тъмното на улицата пред него излезе даскал Георги.
– Добър вечер, Пенчо.
– Добър вечер.
– Няма да го увъртам, ще го кажа направо. Трябва да занеса един багаж в Голям извор.
– Чак там ли… - почуди се Пенчо. – Хубаво, но да тръгнем утре по-раничко, че да се върнем навреме…
– Виж, Пенчо! Тая работа не търпи отлагане. Да тръгнем веднага, а?
– Добре де, ама защо да си вадим очите сега. Не може ли по светло?
– Утре сутринта в Голям извор ще ме чака един човек. Тъй е уговорено…
Пенчо още се колебаеше. По пътищата, през горите и то през нощта - хора всякакви може да те срещнат.
– …Но има и друго! – продължи Георги. – Снощи не, миналата вечер, румънците ни поканиха на банкет. До Марко, който пак върнаха за кмет, насядаха фелдшера Йонеску, секретар-бирника, шефа на заставата и още няколко човека. Ние се наредихме срещу тях – аз, Станю, Колю Абаджиев, Христо Драгошинов, Ахмед Зейфулов. В тоз глад, дето сега ни гони всички, като видяхме наредената софра... То ракия и вино, то хлябове пресни, то варени кокошки, мезета и какви ли не щеш вкусотии... Пийнахме, хапнахме, поотпуснахме се и се разприказвахме. Чуваме Щерю горския…
– И тоз Юда, неговата мама, и той там!
– И той… „Е, какъв бой беше този при Тутракан, бе! – казва Щерю на кмета - Ако не бяха германците щяхте да ги разпердушините…” Колю Абаджиев скочи: „Там убиха сина ми, Щерьо! А ти, ти там ли беше? „Аз ли? Аз … не бях там, ама…” „Как тогава ги видя тези германци? ” – Намеси се и Станю: „Щерьо! Докато мене ми лекуваха крака от раната при Люлебургас, тези, на които сега подгъзуваш, ни нападнаха в гръб. Пък ти си седнал да ги хвалиш! Два пъти губим земята си не на фронта, а на зелената маса!” – Румънците усетиха, че нещо става, умълчаха се и наостриха уши да чуят какво ще каже Драгошината. После секретар-бирника отиде при кмета и почнаха тихо да си приказват. Колю Абаджиев много го заболя и стана да си ходи. След него си тръгнахме и ние. Остана само Христо Драгошинов, който румънците повикали за преводач. Вчера сутринта рано-рано Христо дойде у нас и ми каза какво е чул да си говорят секретар-бирника и кмета: „Марко, от тези хора румънци не можем да направим. Те ще си останат българи!” После обсъждали да съставят списък и да ни интернират в Молдова. Затова Станю и Колю избягаха във Вазово още вчера, а аз напирам да тръгваме колкото се може по-скоро.
– Ми тъй кажи, че да те разбере човек! Влизам в къщи да си взема едно друго, а ти ме чакай у вас.
Двамата мъже изнесоха сандъка и го натовариха на каруцата. Беше здрав, дървен сандък, заключен с голям катинар. Пенчо не знаеше с какво е пълен, но го усети да е доста тежък. С такъв сандък той беше виждал Йордан Цончев да купува тенекии газ от Тутракан за бакалницата си. Даскала и жена му го засипаха отвсякъде със сено, нахвърляха отгоре чували с вълна и прежда, един топ тъкани черги и сандъка остана отдолу. Защо го криха тъй, че от никъде да не се вижда, Пенчо не можа да проумее и не попита. Нещо взе да го човърка отвътре го хвана страх. От къде му дойде и това, сякаш неговите кахъри са малко! Ако не го беше срам щеше да се откаже, но вече е късно. Ай да му се не види …
Даскал Георги седна отзад с жена си и каза, че са готови. Пенчо шибна конете с камшика и каруцата заскърца към границата. На румънския пост ги спряха, колкото да ги питат накъде са тръгнали. Даскала отговори, че са свършили житото и са тръгнали по селата наоколо да заменят вълна и прежда за зърно. Пуснаха ги, без да ровят в каруцата, и Пенчо си отдъхна. Даскала се извъртя назад и дълго гледа към изгубеното в тъмнината Райнино. Първо десет, после още две! Цели дванадесет години от живота и младостта му минаха в това село, за което преди не беше и чувал, че го има. С него Георги Димитров се сбогуваше за втори път, но сега май ще е завинаги.
Минаха покрай поляната в източния край на Вазово. Тук някои от избягалите райнинци, които не можаха да намерят подслон по вазовските къщи, бяха си направили землянки в очакване да се върнат по домовете си. Виждаше се да просветва огън и покрай него да се въртят някакви хора. Пенчо понечи да спре конете да видят кои са, но даскала не се съгласи:
– Няма време да се бавим, Пенчо. Ще се отбиеш на връщане. Карай сега към Исперих.
На Пенчо му стана криво и пак почна да се чуди каква ли , аджеба, ще е тази потайна работа, с която даскала се беше захванал. И какво носи в сандъка? Но като е дал дума да помага ще търпи. Спътниците му отзад се умълчаха.
– Като ми разправяше одеве за банкета, та се сетих – поде Пенчо, за да не си помислят, че се е докачил. – Аз бях там като се върнаха румънците. Ама не разбрах кога Иван Бозаджиев е избягал. Като пръдня из гащи се изхлузи! От него остана само миризмата на мишина в празните хамбари. Та, стария кмет Марко се върна като на бял кон. Наежен такъв един… Дойдоха откъм Фучи кулак. Той и секретар-бирникът. Джандари ги пазят. Имаше с тях още трима, в другия файтон, едни зализани. Ти видя ли ги?
– Видях ги - един англичанин и двама французи. Нали са в съюз с румънците. Доведоха Марко и на другия ден си заминаха.
– Ама какви са им охранени катърите, а? Аз такива катъри не съм виждал. Щерю разправял, че ги зобили с рошкови. Питах какво е туй рошков, но никой не можа да ми каже.
– Дърво. Прави шушулки със зърна, като бобените. Но не се среща по нашите краища.
– Даскале, и друго да те питам. Аз, нали знаеш, няма година откакто съм в Райнино. Как стана тъй, че ти, от другия край на България, си дошъл да учиш нашите деца?
– Ще ти разкажа. И без това няма какво друго да правим.
Двадесет годишният Георги Димитров завършил Ломското педагогическо училище и трябвало някъде да се захваща на работа. Тръгнал да си търси място по севлиевските села. Предната година там ги ударил град – градушката попиляла всичко. Земята, дето била малко, а и не раждала. Много хора се изселили, някои потърсили спасение чак в Добруджа. В Горско Калугерово се видял с дядо Косьо Кунчев. Той бил избрал да се засели в Райнино и от него научил, че си търсят учител. Така през есента на деветстотин и трета младият Георги пристигнал в Райнино. Осигурили помещение, направили списък на децата, подали прошение до властите и получили разрешение да си отворят училището. От Георги се искало да събере двадесетината деца и да докаже, че заслужава хляба, дето ще яде. Хората в селото го приели, но нямали много вяра на младостта му. Георги вложил много усилия да направи от най-обикновена одая класна стая. Сам ходил да поръчва чинове, да купува черна дъска, сметало, карти, книжки. Донесъл от някъде един голям глобус за часовете по землеописание и на другия ден половината село се изредило да го гледа. Постепенно взели да го зачитат, вслушвали се в думите му и с времето вместо Георги почнали да го наричат Даскала. От Главиница и Шуменци идвали да го питат как и те да си направят такова училище. Но децата ставали все повече и не се побирали в едната класна стая. През деветстотин и десета пак тръгнали по прошения. С голям зор властта отпуснала пари и райнинци си построили за училище нова сграда с пристройка, в която се настанил да живее той и новата учителка Янка. Годините си вървели, но с тях дошли и войните. През 1913, като прокарали границата, отделили Райнино от България и училището се порумънчило. Георги бил принуден да се раздели с учениците си и да мине границата. Повечето българи от Райнино се преместили във Вазово. На румънските граничари им било казано да не пречат и даже да ги насилват да се изселят - да освобождават къщи и да изоставят ниви, които да раздават на колонистите. Искали да обезбългарят Добруджа.
През лятото на 1916 подсилили с още войници трите български поста по границата до Вазово. Чуло се, че конни полкове заели позиции наблизо и само чакали заповед да нападнат. Покрай границата взели да обикалят отряди от кавалеристи. Командирите им оглеждали височините наоколо, разпитвали работещите по нивите хора и се заканвали: „ Криви са им на румънците сметките. Ще я махнем ние тази граница!” А изселените във Вазово райнинци ожидали с нетърпение деня, в който да се върнат по домовете си. Но не седели със скръстени ръце да чакат наготово – организирали се в група доброволци, снабдили се с пушки и бомби. Обяви ли се войната ще нападнат румънския пост! „Стягайте се! – казвал им Станю, който членувал в съюз „Добруджа”– скоро пак ще пием вода на кладенеца на Йордан Цончев. Ще си идем на нашето село и в нашите си къщи!”. На първи септември 1916, посред нощ, запукали пушките, чували се гърмежите на бомбите. Нашите граничари и бомбаджийската група доброволци набързо превзели румънския пост, а цинцарите от Райнино го ударили на бяг. Границата вече я няма! Още на другия ден изселените във Вазово събирали покъщнината си и за ден-два всички се върнали в Райнино. Най-сетне, Станю се събрал с жена си и децата си. Той избягал от ангарията на Тутраканските фортове и живял три години разделен от тях. Но повечето къщи били ограбени от избягалите колонисти и трябвало да се ремонтират. В следващите дни българските войски превзели Тутракан и освободили цяла Добруджа, стигнали чак до Тулча и делтата на Дунав. Даскал Георги се върнал в Райнино и си заел мястото в училището, събрали с Янка децата и почнали пак да ги учат.
– Назначиха нов кмет – Иван Бозаджиев, от Побит камък – продължи даскал Георги. – Него го знаеш. Чудихме се защо пращат човек от друго място – толкова ли няма един кадърен за този пост райнинец. Ама имало защо… Не направи Иван един петък служба и се почна! Дойдоха отнякъде десетина въоръжени войници с един поручик и с три големи каруци. А конете – едри, с дебели крака и дълъг косъм над копитата. Настаниха се в кметството. На сутринта пред портичката на Стоян Петков, той дойде наскоро от Гъбене, е застанал кмета Иван Бозаджиев и вика на Стоян да излезе. На пътя, възседнал коня си, чака поручика. Зад поручика са спрели две каруци с накачени на тях войници. След малко всички влизат в двора на Стоян. Войниците разстилат в каруците големи брезентови платнища. С два шиника гребат от хамбара жито и го сипват в едната каруца. Другата пълнят с ечемик и овес. „Войната продължава - казва Иван - хляб събирам за фронта! Войската трябва да яде, а конете да се зобят!” Стоян дъвче дебелата си цигара, свита с парче вестник. Жена му, със смъкната забрадка, плаче и усуква черната си престилка. Сетне каруците спират пред хамбара на друг стопанин и реквизицията продължава. Изземателната военизирана команда него ден напълни до обяд и трите каруци и тръгна към пристанището в Тутракан да ги разтоварва. Води ги поручика, а на всяка каруца има по двама въоръжени с пушки войници. Още същата нощ райнинци почнаха да крият храната кой където свари. Но на другия ден поручикът на изземателната команда влизаше в дворовете с дълъг шиш и намираше зърното затрупано в плевните или закопано в градините. Е, сега Голямата война свърши, но дойде гладът и пак стана румънско. От тук насетне, ако чуеш някой да почне приказката си с: „Като дойде Втората Румъния…” да знаеш, че има на ума си тази година и големия глад дето ни чака. Уж румънците криво си правили сметките, пък то излезе, че нашите сметки са криви. Сега народът пак бяга и всеки се спасява както може.
Излязоха на един кръстопът. Тук дърветата бяха по-нарядко и между клоните им се виждаха избледняващите звезди.
– Даскале, наблизо сме. Гората тука свършва, ама ние ще продължим по края ѝ, по тоз калдъръм. По изгрев слънце най-късно ще сме в Голям извор.
Пенчо дръпна юздите, конете засукаха наляво и шините на колелата захрускаха по каменната настилка. Пред тях се виждаше края на гората. Там пътят направи завой, навлезе в дълбок дол и след малко се показаха първите къщи.
– Карай по пътя, който минава през селото. Има там една голяма чешма. На чешмата ще спрем.
– Знам я. Поил съм там конете, като сме разтоварвали вагони на Самуил.
Вече се беше развиделило и забелязаха от далеч високата постройка. Опираше се на стръмен склон, беше с високи зидове от дърво и дялан камък. Керемидите на покрива бяха станали зеленикави. От основата на сградата се подаваха четири чучура, които с шуртене изливаха дебели струи вода в дълго каменно корито.
До чешмата беше спряла каруца, в нея седяха двама униформени мъже. Пенчо спря запотените коне малко настрана - да си отдъхнат преди да ги напои. Единият от мъжете веднага тръгна към тях. Беше с пагони на фелдфебел и колкото наближаваше толкова усмивката му ставаше по-широка. Даскал Георги и жена му слязоха да го посрещнат. Подадоха си ръце, размениха няколко думи и фелдфебелът помаха на другия мъж. Той доближи каруцата до пенчовата, а фелдфебелът се здрависа и с Пенчо. През това време даскала отви сандъка и го отключи.
– Ето описа – каза той, подаде няколко листа на фелдфебела и сложи куп навързани с книжен канап книжа настрани.
На дъното на сандъка Пенчо видя разпилени пари. Очите му се разшириха – доста пари бяха това! Имаше две пачки книжни, имаше сребърни монети от един и два лева и цяла шепа златни столевки! Посегна да се прекръсти, но го досрамя и само се почеса по челото. Ето, значи, какво било! Хубаво, че не ни пресрещна някъде Йордан Паунов или шайката на Сабри Пехливан!
– Това са парите от касата на кметството – каза даскала и ги преброи. – Взехме ги, когато избяга Иван Бозаджиев, преди да се върнат румънците. Това е летописа на училището в Райнино - показа един вързоп даскала и го върна в съндъка. – Ето ти и архивата на кметството.
Като прибра всичко даскал Георги заключи сандъка. Прехвърлиха го в другата каруца и подаде ключа на фелдфебела. Той го пъхна в джоба си и каза:
– Благодаря ти, учителю! Сполай ти за добрината, която стори.
Пенчо закара конете на чешмата и преброи дванадесет улука, които се преливаха един в друг. Седна на каменното корито и озадачено се загледа подир отдалечаващата се каруца с двамата военни. Една загадка се реши, друга се пръкна… Ама този път ще пита!
– Даскале! Я кажи, кой беше тоз фелдфебел и откъде се познава с тебе?
– Той е син на Йордан Цончев, бакалина. Служи в полка в Разград. Идвал е на гости на баща си, от там се познаваме.
– Аха.. Ами какво - свършихме работата, конете се напиха, сега да хващаме пътя и да си ходим.
– Ние няма да се връщаме. Имам тук един приятел, ще ме оставиш при него.
Част 1 може да прочетете ТУК:
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар