8.
Файтонът се провира под клоните на два огромни дъба и вековната гора Ири Хисар неочаквано свършва. Навлизат в плитък дол с безредно растящи диви круши, сякаш посети там от неумела ръка на сеяч. Овчар, с преметната през рамо торба води стадо овце. Пътят се спуска по лекия наклон и минава по нисък насип, който е забентил стичащата се дъждовна вода. В гьола са налягали няколко биволици и преживят с изпънати напред шии. Две деца седят на брега и ги пазят. На отсрещната страна сърповидно са наредени каруци, покрити с чергила. Зад тях, вързани на пайвант, пасат десетина коня. Пред каруците се вие дим. Край един от огньовете е седнал мустакат мъж. Той ритмично повдига и спуска ръката си. След всеки удар на чукчето въздухът наоколо кънти камбанно. Мургави жени с пъстри носии идат от към селото и носят тави, тенджери, тигани и друга посуда. „Калайджии…” – помисля си Михал Дюлгеров и се извръща, за да погледне още веднъж.
„Калайджии… Калайджии…” – отеква някъде в него. Дъхът се накъсва и пулсът му се ускорява. Смесица от мургави хора, коне, каруци с чергила и виещ се от огньове дим изпълва съзнанието му. Сякаш вече е бил тук, сякаш е виждал всичко това. Но е неясно, с размазани контури, като силует ненадейно изскочил от мъглата. Той повдига длан и докосва с върха на пръстите челото си, за да прикрие избилата по бузите му червенина.
Тутраканският околийски началник не забелязва вълнението на своя заместник. Той е облегнат назад, с отпуснати на седалката ръце. Главата му се поклаща в унисон с неравностите на пътя. Очите му са затворени. Няма кой знае какво за гледане в това отдалечено място. Единственото, което прави Райнино забележимо е, че се намира на границата. Ще посетят заставата, ще видят как се носи службата, ще пренощуват и се връщат.
Файтонът навлиза в селото.
–Господине, накъде да карам? – пита кочияшът.
– В кметството! – прекъсва дрямката си околийския началник. – Михал, ти идвал ли си тук преди?
– Не, господин началник. За пръв път съм в този район.
Файтонът спира пред продълговата едноетажна сграда. Пред нея, на два стълба от насмолено дърво, е увиснала жицата на телеграфа. Постройката е с типична за Южна Добруджа архитектура, но се откроява между околните къщи с новият си керемиден покрив. На сундурмата чакат кмета Марко и секретар бирника. Зад решетките на един прозорец наднича фелдшерът Йонеско. Той вижда файтона да спира пред кметството и се присъединява към посрещачите. Готварските умения на жена му са оценени по достойнство - Йонеско ще има честта да покани в дома си на вечеря високите гости. Тримата приветстват новодошлите и влизат през широко отворената врата в канцеларията на кмета.
Вечерта по пътя откъм румънската застава идат два файтона. На първия е кметът Марко със секретар бирника. Зад тях – околийският началник от Тутракан с помощника си. Те спират до високата дървена порта пред къщата на фелдшера. Къщата строи навремето местния богаташ Мюстеджеб. Той нае най-добрия железар в околността да обкове портата му с желязо. Но се изсели в Турция с цялата си фамилия. В къщата остана да живее младо семейство с малко дете, което Мюстеджеб беше приютил, но после и те заминаха нанякъде и имота опустя. Като свърши Голямата война и румънците отново се върнаха в Райнино, настаниха Йонеско в тази къща.
Михал Дюлгеров слиза от файтона. Йонеско му подава ръка за „Добре дошъл”, той я поема, но вниманието му е насочено към портата и повече не чува нито угодническите думи на фелдшера, нито какво другите говорят. Михал гледа железните панти със заострени копиевидни краища, възхищава се на извитото като лира чукало, опипва резето и големите пирони с плоски глави. Но трябва да последва шефа си. Околийският началник вече е влязъл в къщата и се е настанил пред отрупаната маса. Михал сяда до него, но впечатлението от видяното вън не го оставя. Някаква смътна необходимост го подтиква да продължи да оглежда. Стаята е с прозорец, препречен с железни пръчки. На отсрещната стена гори стара газена лампа с крушовидно стъкло и червеникав метален резервоар. Таванът е обшит с ламперия. Придържа го дебела греда, по средата на която са набити дървени окачалки. За миг от тях се провесват четири черно-бели върви, миндерът под Михал се поклаща като люлка и до слухът му достига тих напев от приспивна песен. Той тръсва глава и видението изчезва. Притеснено издърпва напред кобура с новия револвер, който е започнал да му убива.
– Май нямаш търпение да се похвалиш, а? – забелязва шефът му. – Покажи го, покажи го… Нека и домакините ни го видят.
Михал вади револвера, изтегля барабана и изсипва един по един патроните в шепата си. След това го хваща за цевта и го подава на седящия срещу него Марко. Богато украсената със седеф ръкохватка попада в светлината на газената лампа. По лицата на наобиколилите масата пробягват жълти и сребърни отражения. Кметът взема оръжието, разглежда го, натиска няколко пъти спусъка. Изразява удивлението си с няколко хвалебствени думи и го подава на фелдшера. Йонеско боязливо поема револвера и бърза да го сложи на масата пред секретар бирника. Секретар бирника се взира в инкрустациите с късогледите си очи, разглежда и двете страни, прецелва се някъде встрани и щрака спусъка.
– Много красиво, много… Колко струва?
– Нищо не му струва на Михал - отговаря околийският началник и протяга ръка да вземе револвера. – Подари му го силистренския префект за добра служба.
Той хваща револвера за дръжката и завърта барабана. Наслаждава се на предизвикания ефект у наблюдаващите го цивилни и присмехулно впива очи в Йонеско с пръст на спусъка. Разговорите секват. Покрай газената лампа пърха пеперуда, издига се към светлината, достига отвора на стъкления балон и пада с изгорени крила. Силен като гръмотевица трясък разкъсва тишината, от тавана на стаята се посипва прах, пламъкът на лампата примигва и сенките по стените се разбягват. Михал Дюлгеров се срива на масата по лице. На бялата покривка под главата му се появява тъмно петно, което бързо нараства. Кметът и секретар бирникът гледат ужасени. В стаята връхлитат две жени, но Марко ги изтиква навън и затваря вратата.
– Михал, Михал! – крещи околийския началник и захвърля димящия револвер. Тъпият звук от падането му освестява Йонеско, той се спуска към Михал. Хващат го за раменете, дръпват го от масата. Фелдшера повдига главата му и притиска със салфетка изтичащата на тласъци кръв от долната част на шията. Сега кръвта шурва от врата, където куршумът е излязъл. Устните на Михал помръдват леко и между тях се процежда червена струйка. Йонеско долавя последните къркорещи дихания на простреляния и отчаяно клати глава.
– Господи! Убих го? Не исках! Не исках!
Наместват Михал легнал. Йонеско пъха под главата му възглавница и вдига краката му на миндера.
– Откъде дойде този патрон!? Нали той изпразни револвера…
Околийският началник сяда съкрушен до главата на жертвата си. Като по команда кмета, фелдшера и секретар бирника също сядат и забиват погледи в земята. Тишината ги обгръща, чува се само как от време на време фитила на газената лампа пращи. Седят така дълго и неподвижно, всеки вглъбен в себе си. Пламъчето на лампата се свива, намалява, започва да пуши, в стаята става все по-тъмно.
Йонеско се помръдва предпазливо на стола си, извръща се бавно към лампата и почти шепне:
– Свършва ѝ газта… Ще отида да налея.
– Какво ще правим сега, господин началник? – пита с глух глас Марко.
– Аз го убих! Трябва да се предам… - проронва околийският началник и млъква.
Йонеско сваля лампата от стената, избърсва опушеното стъкло и налива газ. Чува се тихото бълбукане на пълнещия се резервоар. След малко фелдшерът връща лампата на мястото ѝ и светлината на усиления фитил прогонва призрачната дрезгавина на стаята.
– Марко, прати моя файтон в Тутракан за родителите на това момче. Поръчай на файтонджията да ги доведе тук. Аз ги познавам, трябва да им обясня! Ти, – обръща се околийският началник към секретар бирника - телеграфирай в Силистра, че заместникът ми е убит. Вървете! Аз оставам при Михал.
След уморителна езда през цялата нощ на другия ден пристигна пратеникът с двама стражари. Той получи от силистренския префект Ташко Пучера специални указания: „Убит е заместник началникът на тутраканското околийско управление. Иди в Райнино, разследвай и разбери какво става – инцидентите в това погранично село следват един след друг”.
Още с пристигането си пратеникът заяви, че докато е в селото ще ползва канцеларията на кмета Марко. След като се настани разгледа лечебницата на фелдшера. Провери металните решетки на прозореца и на вратата и прибра ключа. Повика Марко и с многобройни въпроси изцеди от него всичко, което беше чул и видял във фаталната нощ. Опитваше се да разбере дали инцидентът е резултат от нещастно стечение на обстоятелства или в действията на околийския началник има предумисъл. После разпореди кметът да бъде на негово разположение денонощно, а сега да го заведе на мястото на произшествието.
Околийският началник на Тутракан не оказа съпротива. Щом видя костюмирания мъж с двамата стражари да влизат в двора разбра, че идват за него. Излезе пред къщата, разкопча и пусна колана с личното си оръжие на земята. Попита Марко дали са дошли родителите на Михал и като получи отрицателен отговор вдигна ръце и се остави да правят с него каквото искат.
Пратеникът отиде в стаята с убития и помоли да го оставят сам. Какво прави вътре никой от чакащите на двора не разбра. Приключи работата си, показа се на вратата и даде знак на стражарите да го следват. Те поведоха арестувания и групата се отдалечи към кметството. Заключиха околийския началник в лечебницата. Пратеникът се зае да разпитва един по един свидетелите. Към обяд при него влезе кмета и му каза, че са дошли родителите на Михал и настояват да ги приеме.
– Нека дойдат.
След малко на вратата се появиха мъж и жена на шестдесет-шестдесет и пет години. Мъжът пропусна пред себе си изцяло облечената в черно жена и преди да прекрачи прага свали каскета си. И у двамата имаше нещо, което изисква почтителност. Пратеникът стана за да ги посрещне и поднесе съболезнованията си.
– Господин следовател – започна веднага побелелият мъж. – Бързахме да се срещнем с вас за да ви разкажем нашата история преди да сте взели решение.
– Но седнете, седнете, не стойте прави! – покани ги пратеникът и съжали, че не го е направил по-рано.
– В Тутракан всички ни познават като Христо и Минка Дюлгерови. Тя е Минка, – посочи мъжът жена си - но аз не съм Христо. Аз съм един грешник… Рожденото ми име е Халил.
Такова изненадващо начало на срещата пратеникът не очакваше и това го озадачи, но в същото време изостри силно любопитството му.
– Ние сме бегълци от едно село на река Черни лом. Има такава река, в България. С Минка се харесвахме отдавна, израснахме заедно, къщите ни бяха наблизо. През 1877 бяхме двадесетина годишни, искахме да се оженим. Но как да стане? Тя - християнка, аз - мюсюлманин. Нито нейните родители искат мен, нито моите нея. Дума не дават да се отвори. А на всичко отгоре беше започнала войната. През селото ни днес минават руснаци, след няколко дни се връща турската войска, после пак руснаците идат... Така на няколко пъти. Българите помагат на руснаците, турците пък на аскера. Намразихме се, почна се вражда в селото между българи и турци. И един ден двама мои приятели, турци, издебват Минка извън селото като отива да носи хляб на нивата на техните и я нападат. Аз се случих наблизо, чувам писъците ѝ, по гласа я познах, и отидох да видя какво става. Те я съборили на земята, готови да я насилят. Сбихме се, онези ме налагат здраво. Ще ме убият. Минка се примъкна зад мене и пъхна в ръката ми ножа от бохчата, с която носеше храната на техните и аз намушках единия. Той се просна свит на една страна, а другият хукна да бяга. Събраха се и други хора, но не смеят да доближат. Гледат ни – Минка раздърпана, с окъсани дрехи, аз озверял с ножа в ръката, а приятелят ми мре. Разбрахме се с Минка само с един поглед. Минахме през село, взехме едно-друго. Хванахме се за ръка и беж! Крихме се по гори, по колиби и кошари, цял месец два пъти на едно място не сме спали. Ядяхме каквото намерим по къра. Някои ни помагаха, други ни гонеха и тъй от село на село до есента стигнахме Райнино. Намери се тук един добър човек, Мюстеджеб, казълбашин. Строеше той тогава новата си къща, взе ни да му работим, настани ни в една недовършена стая. После Мюстеджеб ага замина за Турция и ни остави цялата къща. Аз продължих с дюлгерството, добър стана животът ни, но нямахме деца. Михал го чакахме цели дванадесет години. Миналото винаги си отмъщава…
– А защо се изместихте? Откога сте в Тутракан?
– Ами вече станаха тридесет години. Има един българин от Осенец, Петър Димитров, бакалин и абаджия. Приюти ни за десетина дни, когато бягахме насам. Като свърши онази война се премести да живее във Вазово. Той ни каза, че роднините на момчето, което убих ни влезли в дирите и ме търсят за отмъщение. Никак не ни се тръгваше от Райнино, свикнали бяхме, с хората се разбирахме. Но трябваше пак да се крием. Натоварихме се и се изселихме в Тутракан. По пътя аз сам се прекръстих от Халил на Христо. Тогава Тутракан беше на границата. Не на границата, и на края на света да избягаш, и десет пъти да променяш името си миналото те застига и не прощава…
– Щом разбрахме, че ни търсят набързо се приготвихме и тръгнахме още на другия ден – оправи черната си забрадка жената. – Михал беше на две годинки. На излизане от Райнино има една местност, Крушака. Минаваме от там, а на Крушака коне, каруци, пушат огньове и притичват деца. Михал ме пита:”Мамо, какви са тези черни хора?” „Калайджии” - отговарям му. А той като почна да повтаря: ”Калайджии! Калайджии! Калайджии…” – не спря, докато не му се скарах.
– Михал ми прилича повече на румънско име…
– Като се роди закачихме люлката му на дебелата греда в средата на стаята. Но име дълго време не му дадохме. Не можахме да намерим. Хем да е българско, хем да е турско! Кого да молиш за помощ – имама или попа? Питат ни комшиите как се казва синът ни, ние се чудим какво да отговорим. Люлее го Минка, пее му приспивни песнички, ама име не споменава. Но един ден го измислила. Михал. Събрала първите срички на нейното и на моето име. Не е румънско името.
– Не знам… От като сме се събрали с Халил каквото и да направим за добро го правим. Но като мине време излиза, че сме сгрешили. Грях ли е, че с него заживяхме заедно? Сгреши ли Халил като уби приятеля си, за да ме спаси от поругаване или като си смени името, за да се спаси от отмъщение? Правилно ли постъпиха моите и неговите родители, като се отрекоха от нас? За наше и на сина ни добро забравихме и Христос и Мохамед, а Михал тъй си и замина от този свят – ни християнин, ни мюсюлманин. Нали бог е един и вярата в него ни учи да се обичаме, а не да се делим, да се мразим и да се убиваме…
– Ще направим служебно погребение на сина ви в Тутракан. Ще му отдадем почестите, които заслужава. Уверявам ви, че истината за смъртта му ще бъде разкрита и виновните ще бъдат наказани.
– Не, господин следовател. Не желаем това. Няма да предявим претенции за нищо и към никого. Ще погребем сина си, тук, сами! Тукашната земя го е поискала. И той се върна, за да умре в същата стая, в която се роди. Такава е волята на провидението и ние ще приемем съдбата си.
