Шабан ага седи по турски на тревата в двора на джамията, гледа минарето и по навик пощипва бялата си брада.
Преди години склониха майстор Селим от Разград да направи джамията. Голям майстор, ама джанабетин. И в червата крив. Не се разбраха за минарето. Много им се сториха парите, дето Селим уста искаше. Селим си тръгна разсърден. Седна тогава Шабан ага с Хаджи Хасан и с Реджеб ефенди, мислиха, мислиха, по три чибука тютюн изгориха и дадоха минарето да го строи Насуфовия Мехмед. Пък той си остави ръцете – стърчи викалото, ама хич не си уйдисва с джамията. Бая кандърми трябваха тогава - ходжата не ще да се качи на него, страх го беше да не се събори.
Откакто Шабан ага се помни във Вазово само мюсюлмани живеят. Но вече стана друго. Прекараха границата. Бягат българите от Райнино и тука идат! Пристигна околийският началник с джандари. „Ще ги вземете при вас, вика. В одаите си ще ги турите, в празните стаи. По дворовете си ще им отстъпите място. Временно, докато държавата им даде къщи”. Хубаво, щом е временно… Такава била волята на Аллах, да се множат добрините му. Днеска тъй, утре инак – посвикнахме... Мина що се мина и големците забравиха и нас и райнинци. Чак миналата година дойде тука да прави избори депутатина Нанчо от Веселец. Викам на бирника от Свещари: „Велчо, ти по-знаеш как, питай го кога ще дадат къщи на райнинци?” Пита го Велчо, пък той не слиза от файтона: „Ще прочетете във вестниците!” И таз хубава! Че кой тука знае да чете по български? Кмета само, Мюсрев. И ходжата чете, ама корана. Търпим ние, но то вече три години се изпълниха… Ходят райниници по нивите си дето останаха отсам границата, но на повечето им земята оттатък и се хванаха да работят на изполица при Кайчето. Други разораха келемета, някои посегнаха на мерата и се захванаха караниците. То гладно не се стои, ама и добитъка иска да пасе! Из дворовете на правоверните почнаха да се мяркат прасета, да ровят със зурли и да квичат. Пак разправии. Изкарват свинете да ядат жълъд в гората. На отиване и връщане влизат в гьола Ташладжа в долната махала. Цопнат се вътре, лежат, грухтят и мърсят водата, кравите не щат да пият. Абе джанъм, ще стане някой сакатлък един ден…
Шабан ага седи и чака да дойдат Хаджи Хасан и Реджеб ефенди, че да умуват как ще я карат занапред с райнинци. А, разгеле. Идат!
Хаджи Хасан и Реджеб ефенди сядат на земята, срещу Шабан ага. Мълчешката вадят чибуците и след малко над главите им се извиват три синкави облачета.
– Ще я мислим ние другата, но първо да ви кажа – почва изтежко Хаджи Хасан. – Аз днес ходих в Свещари. Купих от Танас Мандев едно малаче. Видя ме бирника Велчо Казаков. Даде ей това за кмета Мюсрев и каза, че щели да ни дойдат гости.
– Я-я! Дай да видим – посегна Шабан ага към омачкания плик.
–Не го отваряй, Шабан ага! Велчо каза да не го отваряме. Имало прошение от райнинци до високо място. Мюсрев да прочете писмото и да се приготви за гости.
– Мюсрев е още зелен, аз вяра му нямам! – повдигна чибука си Реджеб ефенди.
– Мюсрев ли? Ний нали сме за туй, да му дърпаме юздите и да го водим в правия път.
– Е,то и да го отворим каква ли файда… - гледа плика с присвити очи Шабан ага. – Ама защо да го отваряме, че то и отвънка си пише! Ей го на! – навежда се той към Хаджи Хасан и показва с пожълтелия си нокът буквата „Г”. – Туй на човка ми прилича. Кокошки ще трябва да опечем за гостите.
– Тъй, тъй… И яйца да им опържим повечко – забучва чибука си в плика Хаджи Хасан и показва буквата „О”.
– Къде, къде? – пита Реджеб ефенди и също се надвесва над плика. Чалмите на тримата се допират. – А това не видяхте ли? – брои той точките. – И в хамбарите ще трябва да бръкнем! Зоб за конете им да приготвим, ама дали овес или ръж ще искат...
– Да пратим да извикат Мюсрев. Като ни прочете писмото ще разберем! - слага край на колебанията Шабан ага.
От няколко дни и Станю ходи умислен. Две неща искаха в прошението си – да ги оземлят и да им дадат дворни места да си построят къщи. Докато чакаха отговор властта направи реформа, отне земя от богатите земеделци Николай Цончев и Атанас Петров и я раздаде на бежанците. Оземлиха всички, но къщи нито им дадоха, нито им разрешиха да строят - останаха си по турските одаи. Като се запролети първо на Коневската поляна в края на Вазово се настаниха тези, които вече не можеха да се понасят с хазяите си. Но после отидоха и други и поляната почна да се населва. Правеха си землянки и навеси от пръти, замазваха ги с жълта пръст и ги покриваха със слама. Имаше и луди глави като Иван Петков. Беше донесъл от фронта щик от манлихера, който винаги висеше на кръста му. И не търпеше никой да го поучава: „ Бактън вече! Докога да чакаме? Не ни трябва ни цар ни пъдар! Оставаме тука и толкоз!” Местните турци почнаха да негодуват и да се оплакват в общината, че заселниците им отнемат мера. Кметът на Вазово - Мюсрев, млад човек, разбира си от работата, иска да помогне. Но е между чука и наковалнята. От една страна го притискат съселяните му с трима старци, които са нещо като старейшини и са свикнали без тяхната благословия в селото нищо да не се прави. От другата страна е властта, която държи Мюсрев да прави, каквото му се каже и бежанците, които си искат своето. Угоди ли на едните ще се намрази с другите. А са настръхнали и вазовци и райнинци, гледат се накриво. Една искра трябва и селото ще пламне.
Обади му се Мюсрев, писмо му донесли, ще идват от общината да ги помиряват. Станю предупреди Васил, Иван Петков и Георги Богатия речник да са готови. Късно вечерта, за да не ги усетят, четиримата отидоха у Мюсрев. Завариха у тях и Рашид Османов, който беше общински съветник и приятел на Мюсрев.
– Виж сега, Мюсрев – започна Георги. – Тя, работата е такава, че връщане назад няма. Ножа е опрял до кокала! Ти си тука властта! Ние ще отмерим на всеки по декар и половина, ще набием колчетата. Ти ще дойдеш, ще видиш какво сме направили и се връщаш!
– То тъй, бат Георги, ама какво ще кажат нашите турци?
– Те нали искат да им се махнем от главите! Дадохте подслон, изтърпяхте ни, но сам виждаш – и на вашите и на нашите им дойде до гуша. От тебе зависи! Дай ни Коневската поляна и готово!
– Не може така! Не е по закон! – намеси се Рашид.
– Рашид, не знам дали си видял какво отговоря министърът на нашето изложение. Ето го! – извади Станю един лист. – Трябва да го има и при вас, в общината. Препоръчват ви да определите едно място в края на Вазово и да ни размерите по декар и половина за дворно място. Защо това да не е на Коневската поляна? И то сега, докато е още топло времето. През зимата къща не се строи… Ето ти закона!
Рашид присви устни:
– Не знам дали съветниците ще одобрят точно Коневската поляна…
– Те хората вече са там! И не можете ги изгони – къде ще ги пратите? Обратно по вашите къщи ли? Или ще ги натирите в гората…
– На Коневската поляна ще сме най-близо до Райнино. Може пък някой ден да се върнем в нашето си село… - сякаш на себе си каза Васил.
– Ще се върнеш, дрън-дрън… Свърши се тя с връщането! – измърмори Иван Петков.
– Добре де! – въздъхна Мюсрев. – Щом и Рашид е съгласен… Но как ще я направим? Видят ли ме там нашите ще ме гонят с тояги до границата! Ще трябва да бягам в Румъния. Как да стане тъй, че хем да дойда там, хем да не дойда!?
– Как ли? Ние и за това сме помислили. Ела по-наблизо! Ето го там, Васил. Утре рано сутринта той ще впрегне конете…
Рано сутринта на другия ден Васил пристига на Коневската поляна. Седи отпред на дъската и леко размахва камшика. Зад него на канатите е привързана голяма тарга, постлана с домашно тъкани черги и с нареден отгоре багаж. Васил кара каруцата по средата на поляната. От ляво и отдясно - наредени хора и набити в две прави редици прясно окастрени колчета. Деца са пръснати по поляната – играят, гонят се, дърпат се, пищят. Никой не го е еня за лудориите им. Бащите и майките им стоят прави и гледат Васил. Васил стига до края на поляната и спира, но не слиза от каруцата. Седи си на дъската, усуква камшика на пръста си и леко се подсмихва. Между хората се показва Станю. Станю носи чук, а зад него върви Богатия речник с кълбо канап. Двамата стигат до васильовата каруца. Изпод таргата зад Васил се показва главата на Мюсрев. Той издухва залепнала на устата му сламка, поглежда боязливо над канатите, вижда набитите колчета и махва с ръка: ”Готово!” Няколко жени се втурват, свалят бохчите от таргата и ги слагат в парцела на Васил. Чергите остават. Кметът се пъха в прикритието си. Васил вдига камшика, каруцата прави широк завой и конете отнасят в тръс Мюсрев към дома му.
Станю и Богатия речник отмерват по декар и половина на последните няколко семейства. Прехвърлят се в съседната рядка гора и с още няколко помощници разкрояват нови, този път по-малки, парцели за дървен материал. Тъкмо са привършили и от към селото се задава боядисана в синьо каруца с двама души в нея. Следва я група от двадесетина сърдити мъже. Те бързат, сочат към заетата от заселниците поляна, ръкомахат възбудено, говорят на висок глас.
Синята каруца пристига. От нея слизат бирникът Велчо Казаков и общинският кмет Джудже Афъз. До тях се нареждат тримата стареи, Мюсрев, съветника Рашид Османов и останалите мъже. На десетина крачки срещу тях са изправени заселниците. Оставили са парцелите си, в ръцете си още държат лопати, кирки, брадви, вили и други инструменти.
– Туй тука да не е Патагония! Кой ви позволи да заграбвате мерата?– изстъпва се срещу заселниците Джудже Афъз.
Дребният на ръст управник върти очи и гледа строго. Всички притихват, но никой не му отговаря. Той пъха палец в белия си пояс. Разкопчаната салтамарка се разтваря и открива украсата от гайтани. С другата си ръка държи къс бич и шиба по кафявите си чизми.
– Вас питам! Защо? – вдига бича пред очите си Джудже Афъз и сочи навъсените мъже и жени пред него.
– Защо ли? – закуцуква към него Станю. – Ти ми кажи защо сме тук, ефенди! А? Велчо! И тебе питам, дето ни съдираш кожите с данъци. И нашия депутат Нанчо от Веселец питам. Същият Нанчо, който досега един път само бил поискал думата да се изкаже и от трибуната помолил да затворят прозореца, че му духало. Питам защо оставиха да се мъчат сами жените и децата ни, а нас в три войни хвърлиха да умираме? После пък ни дадоха на румънците. Погледни - тези, дето ни виждаш тука, оцеляхме. Ей там – сочи към Райнино Станю – два пъти се връщаме и два пъти бягаме. Защо има граница, питам? Защо имотите и къщите ни са зад нея а ние сме тук?
– Където и да идем все ни гонят!
– Ами Цаню? Такъв бой му теглиха румънците, без да е виновен, че шест месеца лежа увит в овчи кожи. Едвам оживя, горкият. Но не всички имаха неговия късмет…
– Хаджи Хасан! Ти много си живял, много си патил, много свят си видял. Кажи си тежката дума.
Богатия речник застава до Станю:
– Ей, хора! Отмерихме си ние тука място, колкото за по един гроб. В България да ни погребат, като ни дойде реда. И него ли ще ни вземете?
Джудже Афъз мълчи. Мълчи и Хаджи Хасан, а Шабан ага гледа в земята. Никой не забелязва как Велчо Казаков се примъква към синята каруца.
– Ние оставаме тука! Тука оставаме, ефендилер! – извиси глас Иван Петков. – На фронта се отървах с една дупка под мишницата – разтваря той ризата си и щикът лъсва на кръста му. – Ако се наложи да направим тази поляна на фронт – ще я направим! Оставаме тука!
Джудже Афъз се врътва и се качва в каруцата при Велчо Казаков. Жълтата ивица копринен плат, увита около феса му се изхлузва и увисва на рамото му.
– Къде хукнахте, агалар? – вика подире му Шабан ага.
– Който иска да мре да остане! Аз се махам! – отговоря Джудже Афъз, оправя чалмата и смушква в ребрата каруцаря да тръгват.
Кмета на Вазово Мюсрев и съветника Рашид Османов поглеждат към тримата старци.
– Което е право – право е! – обръща се Хаджи Хасан към стихналите турци. – Да не пречим! И те са хора. И те на същия огън се пекат като нас. Забравихте ли? Ахмед, ти от кога не си виждал брат си, който се изсели в Турция като почна Голямата война? Да си ходим!
Няма коментари:
Публикуване на коментар