С преклонение пред българите от Северна Добруджа,
чийто живот се преобръща с Крайовската спогодба
между Румъния и България от 7 септември 1940 г.
и
В памет на Киро Янков
– Боже, как лети времето! Кога се изнизаха четиридесет години!?
Баба Ирина повдига усуканата около дирека тел, служеща за брава и бута портичката от нерендосани дъски. От двете страни на циментовата пътека, водеща към входа на тухлената къща, греят разноцветни хризантеми. Върху перваза на прозорците са наредени глинени саксии с бели, червени и виолетови мушката. Високо над нас в клоните почуква орехов плод, пилее парчета от зелената си обвивка и се търкулва оголен в краката ни. Черният кабел от телевизионната антена, монтирана на покрива, се спуска по циглите, клатушка се под стряхата и се провира към телевизора в стаята през касата на прозореца. Кап-кап-кап… като часовник отмерва изтичащото време калайдисан медник, поставен под капещия кран на чешмата. Няколко пожълтели листà се реят из въздуха в последен танц, преди да паднат на земята.
– И тогава беше есен. Румъните ни наричаха изселници…
Влизаме ме в стаята. Баба Ирина приглажда оранжевия губер на тясно канапе и ме кани да седна. Аз разтварям бележника, вадя химикалката и започвам да пиша.
Под застлан с черги на пъстри ивици. Печка на дърва с шушнещ върху чугунената ѝ плоча чайник. Двойно легло с навит на руло юрган, застлано с домашно тъкана покривка. Ръчно направени калъфки на възглавници с украса от стилизирани растителни мотиви. Икони на светѝ Минà на бял кон и на Архангел Михаил с меч. Между тях - кандило със закрепен на метална пластина фитил, потопен в чаша с олио. Цветя в стъклена ваза върху маса с три стола. Подпряна в ъгъла хурка с вретено. Пешкирник с огледало и наредени по него фотографии: старци със засукани мустаци; мъже с пояси под извезани киптари[1]; жени със сукмани и чумбери[2]; млада булка с ръка върху рамото на седнал на стол младоженец; учител с костюм и папийонка сред босоног клас; трима младежи във военни униформи; деца на различна възраст. Късата, само на няколко поколения, фамилната история в снимки започва черно-бяло в студиото на някой си Курти от Тулча, Румъния, и завършва цветно с усмивките на внуци и правнуци в България.
– Този е свекърът Димитър – посочва ми тя снимка на мъж с високодънест калпак, който държи за юздите два коня. – Хич не му се тръгваше на тате...
– Кога разбрахте, че ще ви изселват?
– По гроздобер. В нашето село Черна новините стигаха трудно. Хората си гледаха нивите и къщите, мислеха как да изхранват челядта си и рядко някой се сещаше за политика. Първо се чу, че Германия почнала война, после се заприказва, че щели да ни пращат в Стара България[3]. Един ден пълним чували с жито за мелницата. Вижда ни комшията и пита: „ Янко, ти няма ли да ходиш на Орището[4]? Големец[5] някакъв щял да идва да ни обяснява как ще стане изселването”. „Няма, - отвръща му Янко - разбрал съм се да меля днес. Като се върна довечера ще почерпиш и ще ми разкажеш”.
Замина Янко на мелницата, а мене не ме свърта на едно място. Ошетах си къщата, нахраних децата и ги повлякох към Орището. А там – народ много. Тогава разбрахме, от този българин.
После дойде комисия и почна да описва кой какви имоти има. Обрахме лозето, не свàри виното да преври и румъните взеха Янко запас. Аз останах сама с децата. Две деца имах тогава – Марийка и Дончо. Дончо – болнав, такъв си беше по рождение. Отивам у свекъра и свекървата да ги навестя. Свекъра – сърдит. Дума не давал да се каже за тръгване: „Докога ще се скитаме като катунари?” Вземà Дончо на коляното си и на него уж разправя: „Моят дядо тръгнал от Пърчовци, Еленско. С руската войска тръгнал. Отишъл чак в Бесарабия. Там руския цар им дал земя, и семе им дал да засеят. Но земята била слаба, годината лоша, семето не поникнало. Как да е, изкарали зимата и на пролетта тръгнали обратно. Тука спрели и останали. Къщи правили, имот събирали. Тука живели до края на дните си, тука са погребани. Къде пак да ходя?”
Казвам ти Дончо, сещай се Ирино!
– Там ли остана дядо Димитър?
– Ами! Тръгна и той! Мама, свекървата, му вика: „Тебе, като ти е толкова свидно тука – остани! Аз отивам с децата си!” И замина за България с по-голямата сестра на Янко. Чак тогава кандиса тате. Достраша го да не остане самичък. Пък и видя вече, че няма лъжа. На службите църквата се пълни с хора както не е било до тогава. Всеки ден някой товари багаж, прощава се с роднините и с гробовете на близките си и заминава. Мучат говеда из цяло село, овце блеят, коне цвилят. Жените плачат и проклинат орисията си, децата хленчат из краката им, мъжете се ядосват, карат им се, псуват държавата, управниците и наредбата им. Заминаха двете ми сестри Мита и Куна, заминаха всичките роднини на Янко. Комшиите и те заминаха. По Дунава пътували, натоварени на кораби и шлепове. За десетина дни половината Черна се опразни.
Излизам вечер на двора – пусто наоколо, тъмница, жив човек няма. Прибера се в къщи, ще нахраня децата, ще ги сложа да спят. Сама съм, няма на кого душата си да излееш. Ще заспя и аз, каталясала от работа по цял ден. И по някое време се пробуждам. Едно куче, през две-три къщи от нашата, излайва два-три пъти и почва да вие. По няколко пъти, всяка нощ. Ама тъй вие, чак сърцето да те заболи. И ми става жал и за него, и за мене. Хем ми е жално, хем ми е страшно. Настръхвам цялата, сякаш змия ме полазва, сърцето ми ще изкочи. Сън вече не ме хваща. Паля кандилото, заставам на колене пред иконите и се моля бог и ангелите небесни да са ми на помощ.
Сигурно ме е чул дядо Господ, защото пуснаха Янко. Освободили го от запаса. Дойде си, отива да види децата и им бърбори нещо, а те го гледат опулени и нищо не разбират. Викам му: ”Янко! Вече не си в казармата! Приказвай им на български, не обърквай децата!”
Поваля малко дъжд, колкото да припити прахоляка. След дъжда застудя, сутрин локвите взеха да замръзват. Приготвяме се и ние, нали сме в списъците на изселниците, печем хляб, правим сухари. С прасето нея година не чакахме Коледа - заклахме го, осолихме месото. Аз стопих маста и я напълних в дамаджани.
От кметството се обадиха, че са ни включили за следващата серия. „Събирайте каквото ще вземате с вас!Товарете и утре тръгвате!” Оставиха един джандарин да ни наглежда. Дръпнахме каруците насред двора. Кое да вземеш и кое да оставиш? Няма място за всичко! Първо натоварихме раклата, с която си донесох чеиза като се оженихме с Янко. В нея бях наредила пешкирника със снимките, иконите, които виждаш тука, кандилото, булчинските си дрехи. И две нови носии скътах там, за Янко и за мен. После наредихме отгоре другия багаж - сено и зоб за конете, дрехи, храна, вода. Янко продаде кравата, телето и двата вола с талигата. И виното продаде, една бъчва само си остави, нея сложиха отзад, на каруцата. Оставих мъжете да довършат товаренето и отидох на гробите – него ден беше голямата Архангелова задушница.
През нощта за последно преспахме в нашата къща в Черна. То толкоз и съм спала - въртя се като червива, не съмва и не съмва! И като съм се унесла по едно време… Божичко! Сън ли беше, какво беше, не мога ти каза, но ми се яви Архангел Михаил и ми подава една ябълка. Ама такава ябълка дотогава не бях виждала – цялата бяла и свети. Сложи я той в ръката ми, а аз го питам какво ще иска насреща. Той помълча, помълча и ми показа с меча си как покрай рамото му прехвърча красиво като икона ангелче. На лице ми заприлича на Дончо... Боже, милички боже!
Полека, да не събудя Янко, станах от леглото и отидох в стаята на децата. Дончо си шепне нещо на сън. Пипам му челото – топло е, ама не да е изпотен, както често съм го намирала преди. Марийка се размърда, примлясна сладко и се успокои. Оставих ги да спят.
Напълнила бях дрехите, които ще нося с мен, в чували. Взех две восъчни свещи от полицата над огнището, развързах единия чувал и ги мушнах в него. Сетих се, че в него са увити и завързани в памучна кърпа алтъните. Стори ми се несигурно мястото, извадих вървата с жълтиците, окачих я на врата си под ризата. После запалих печката, омесих содена питка, сварих жито и напълних едно шише вино от бурето, както си беше качено на каруцата.
Отидохме рано сутринта с Янко и свекъра накрая на селото, където вече се бяха събрали да отпътуват заедно и други мъже от Черна. Жените на повечето бяха там, деца имаше и някакви непознати хора с кмета имаше. Извадих питката, отчупи си всеки от пътниците по парченце, взеха си по лъжичка жито, пийнаха по глътка вино и тръгнаха. Подкараха добитъка – омесиха се каруци, коне, крави, овце, кози. Дигна се една олелия… Гледахме подир облаците от прахоляк докато се скриха зад баирите към съседното село Мирча вода. Изпратихме ги за Олтеница. Като стигнат там комисия щяла да ги прехвърли през Дунава в Тутракан. Аз пак останах сама с децата. Хванах ги за ръцете и си тръгнахме към къщи.
Пред нас чака една каруца, каруцаря не го познавам. Бил нает ангария, каза. Да товарим багажа и да ни води в Мачин[6]. Отворих му вратника да влезе в двора. Децата - деца, но и те усещат, че нещо лошо става. Марийка ме дърпа за полата, Дончо почна да хленчи. Аз ги милвам по главите и гледам градинката с цветята. Плаче ми се и на мене, иде ми да ревна на глас, но ме е срам от децата и чуждия човек. Гълтам, гълтам, ама може ли всичката си мъка изселническа да преглътнеш… Влизам вкъщи - стаите бучат празни. Излизам пак навън и се спъвам в струпания на сундурмата багаж – два юргана, чувалите с дрехи за децата, торби със сухари, чепкалото за вълна, хурката с вретеното и какви ли не още работи. Как ще се събере това на една каруца!? Мене всичко ми е свидно – и огрибката, и точилката, и чувена, и стомната, и саксиите, и … и всичко, всичко! Очите ми се напълват със сълзи, стичат се по страните ми и капят на земята. Че ние половината си покъщнина оставяме тука! Да имаше как да си взема и къщата, и нивите, и лозето, и овошките… Боже, мили боже и свети Арахангеле, какво ли има още да пати главата ми?
Тръгнахме.
Проточиха се една подир друга каруци с чергила и без чергила към Мачин. Хората, качени на тях, зъзнат, загърнати кой с каквото му било под ръка. Други се топлят като вървят пеш. От каруцата пред нас, затворен в дървена клетка, наднича пъстър петел. По напред едно момиченце се усмихва и гали по гърба бяло коте. Сух започна тазгодишния ноември, дъждовете закъсняха. Ясно е небето, тревата покрай пътя още зеленее, но е посърнала и побеляла от слана. Слънцето още е ниско и топлината му не се усеща. Минаваме покрай ниви с необрана царевица, няколко мъже слизат, начупват по наръч жълти кочани и ги хвърлят в каруците.
Стигнахме Мачин по обед. Посрещна ни комисия от българи и румъни. Заведоха ни до балтата[7]. Пратиха хамали да помогнат да разтоварим каруците. На всяко семейство дадоха по една палатка с нахвърляни вътре дървени скари. Казаха ни, че ще чакаме две седмици и тогава ще ни закарат на пристанището да ни качат на шлеповете за България.
Наредих на скарите няколко черги, постлах отгоре им единия юрган, другия сложих да се завиваме. Докато се настаним и слънцето залезе, стана студено, мръкна се. Легнахме си, прегърнах децата и им разказвам как след няколко дни ще се качим на една голяма лодка и ще плуваме, ще плу-уваме по една голяма река. Гласът ми се разтрепера и побързах да им кажа, че това е приказка и в нея две малки деца най-накрая пристигат на красиво място, където винаги е топло и където ги чака баща им.
Преспахме в палатката две вечери. На третата нощ, преди разсъмване, земята се разтресе. Скочих уплашена, грабнах децата и изхвърчах навън. Там се щурат недооблечени мъже и жени, бягат нанякъде, връщат се, търсят някого, крещят. Държат газени лампи и фенери. Но най-много бяха тези със свещите. Ходят между палатките, пазят с ръка пламъчето да не угасне и се оглеждат. Треперливата светлина едвам-едвам осветява лицата им и ги превръща в грозни непознати, от които да те побият тръпки. Разтичаха се и няколко човека от комисията – едни на румънски, други на български ни говорят - карат ни да се прибираме. С нас беше дядо Костадин. Сам той не знаеше годините си, беше ослепял и оглушал от старост. Излязъл и той, едвам пристъпя, кръсти се, размахва бастуна пред себе си и с писклив глас реди: „Видяхте ли, антихристи! И господ се разгневи, не е съгласен! От памтивека туй място е българско, пък вие ни гоните!” Дончо се разкашля и аз влязох в палатката.
– Хубаво поне, че сте се познавали…
– Не бяхме само черненци. И от други села имаше хора. Орисията ни беше една, но хората сме всякакви. Какво ли няма в главите ни, бият се там и ангели, и дяволи. Ту едните вземат предята, ту другите. Днес някой ти помага, утре същият човек ти вреди. Един ти мисли доброто, друг - гроб ти копае. А видим ли зор всеки гледа себе си…
След земетръса се минаха още дни. Аз спрях да броя колко още трябва да чакаме. Покрай грижите с децата и другите тревоги му загубих края. Румънски полицай всеки ден по няколко пъти обикаля палатките да види как сме. Гледа ме той как държа на ръце прежълтелия Дончо и бърша изпотеното му чело. Съжали ме: „Вземи от палатката каквото мислиш, че ще ти трябва и ела. Не е добре детето. Ще те заведа да го прегледат”. Преди да тръгна взех двете свещи от чувала и ги пъхнах в джоба си. Знам ли къде ще ме заведат и колко ще стоя там? Ако, не дай боже, някое от децата се помине да имам поне една свещ да му запаля.
Заведе ме полицаят у негов познат фелдшер в Мачин. Фелдшерът прегледа Дончо и му даде някакви илачи. „Ще останете тука, – каза той – трябва да го наблюдавам”. Сложиха ни в една стая. Жена му ни донесе вода, умих децата, дадоха ни топла храна. За пръв път от две седмици ядохме и спахме като хората. На другия ден полицаят дойде, каза, че карантината свършила и ме заведе на пристанището. Другите изселници вече били там. Багажа ни го струпали на камари на площадката току до реката. Намерих нашия, прегледах го набързо – едната дамаджана с маста я няма! Ама не съм само аз пострадалата - на някого габина[8] му задигнали, друг се тюхка, че му откраднали парите, млада жена плаче, че изчезнали подарените от майка ѝ везана риза и фустан. Човек не знае откъде и от кого какво ще му дойде. А като дойде дали ще е хубаво или лошо – един господ знае…
– И какво стана после?
– Ами ще се редим пред митницата да ни проверяват. Като гледам какво става покрай мене ме достраша, че могат да ми вземат алтъните. Дръпнах се малко настрани, разпрах си елечето и от вървата на врата си един по един ги заших в хастара. Таман съм привършила и хамалите подхванаха да товарят багажа на шлепа. Всеки минава през митницата, качва се, намира си багажа и си го пази. Като ме видяха с болния Дончо на ръце митничарите ме пуснаха без много-много да ме тършуват. Стъпих на шлепа и един човек с бяла униформа извика: „Край! Никой повече да не се качва! Няма място”. Другите хора останаха да чакат.
После дни наред ни теглят нагоре по реката. Ядем кой каквото има. Някои бяха си приготвили повече храна и я продаваха на тези дето не им стигаше. Чай на шлепа раздаваха без пари– двама носят една голяма тенджера и разсипват с черпака. Дончо се пооправи. Интересно му беше да се вре из навалицата и трябваше да го пазим с Марийка да не се изгуби или да падне в реката. След една седмица стигнахме в Тутракан.
В Тутракан на пристанището имаше много хора. Още като спряхме и на шлепа се качи комисията, която тука беше само от българи. Провериха ни един по един по име от някакъв списък. През това време разтовариха багажа ни и го занесоха в голяма сграда. Видяла ме Дана, жената на Стоян Калънчето, от нашето село. Те тръгнаха преди нас. Тя се приближи до мен, взе дисагите, които бях нарамила и ми разправя как стигнали Черна вода по вечерно време. Има там мост, видяхме го и ние. Но Дана каза, че през нощта не пускали да се минава под него. И както чакат да се съмне ги ударил друг шлеп, Стоян паднал в Дунава и се удавил. Разправя тя, но ни пресрещна един полицай и ни раздели : „Забранено е, казва, да се омесвате преди да е изтекла карантината”. Ох, викам си, и тука карантина, и тука чакане!
Преди да влезем в училището минахме медицински преглед. Някои ги заделиха, казаха, че били въшлясали и ги сложиха да нощуват отделно. След прегледа ме заведоха в стая с висок таван пълна с хора. Там намерих багажа си. Придърпах към мене децата и се сгушихме на едно място близо до стената. Имахме сухари и тука раздаваха чай, но аз не посмях да оставя децата сами и него ден не взех. На сутринта в двора на училището стовариха дърва, донесоха големи казани, накладоха огньове и накараха въшлясалите да си изпàрят дрехите. Пазихме две седмици карантина в това училище. Мина се и туй.
Комисията почна да ни разпределя. Казват кой в кое село е разпределен, товарят багажа му и го пращат. Случих се от последните и все се надявах отнякъде да се покаже Янко. Ама няма го Янко! Дойде моя ред, повикаха ме. Аз се примолих да ме оставят в училището да дочакам мъжа си. „Не може! – казват. – Идва друг шлеп, с други изселници. Трябва да освободим място за тях.”
Дадоха ми бележка, на която пишеше селото и номера на къщата, в която да се настаня. „Карай я в Райнино!” – казаха на един мъж и той тръгна с мене. Помогна ми да натоварим багажа, качихме се с децата в каруцата. Още три семейства с три каруци тръгнаха с нас, непознати. Понякога слизахме да повървим пеш, опознахме се, разпитвахме се за имената, от къде идваме, къде отиваме. По едно време стигнахме до гора. Две от каруците се отбиха покрай нея, помахахме си с ръце за довиждане. Тези хора повече не съм ги срещала.
Ние навлязохме в гората. Почна да прехвърча сняг, който не се задържа, топеше се и пътя се разлигави. Сигурно беше станало пладне. Дончо се обади, че огладнял и аз дадох на него и на Марийка да гризат от овлажнелите сухари и попитах каруцаря още колко път имаме. Той ми каза, че като минем Подлес следващото село е Райнино. След малко настигнахме каруца с тек кон, тежко натоварена с дървени трупи. Тя отби настрани да ни даде път. Спряхме и ние. Човекът обясни, че отива в Райнино. Там, преди две години, изкопали много дълбок кладенец и вадили от него водата с помпа. Хората от безводните околни села вече имало откъде да си носят чиста вода. Към помпата направили и дъскорезница и той отивал там да си набичи материал.
Снегът спря да вали, но пътят си остана все тъй хлъзгав под опадалите листа на дърветата. Конете се умориха, под ремъците на палдъмите им се появи бяла пяна. Подковите им драскаха в размекнатата пръст под недогнилата шума и все по-трудно теглеха натоварените каруци. По нанагорнищата каруцарите скачаха на земята с поводи в ръце. „Хайде, хайде! Тц-тц-тц…” – викаха те и размахваха камшиците, навеждаха се и се изправяха, пазейки се от увисналите клони покрай пътя.
Дончо взе да хленчи. Облякох му вълнено елече. Завих го хубаво с една черга и го прегърнах. Челото му пари на бузата ми, страните му бледи, тресе го! Не отива на добре това дете! Бръкнах в джоба на фустата - свещите си бяха там. Прекръстих се и сълзите ми потекоха. Марийка и тя заплака - хвана ме за лакътя, мушна лицето си в скута ми и се разрида. Най-после излязохме от гората, пресякохме едно място с много диви круши. От лявата ни страна се белееха каменните кръстове на гробища.
Свършиха крушите и се показаха първите дворове с прихлупени къщурки. „Ето го и Райнино” – каза нашия каруцар. Минахме покрай един гьол и след малко спряхме на площадката в центъра на селото. Наблизо се издигаше дървена кула, на върха ѝ - празно щъркелово гнездо. До кулата чакаха няколко каруци с натоварените каци, бъчви, дамаджани. От късата страна на продълговата постройка, обкована с дъски, се подаваше наклонено желязна греда. Заприлича ми на огромна шия с човка, която държи дебелия синджир да не падне в кладенеца. На резервоар с два чучура няколко жени пълнеха менци. Пристигна човекът с дървените трупи, дето застигнахме по пътя.След малко се чу боботене, желязната човка почна да спуска и да издига синджира, сякаш се опитваше да го глътне. От една извита тръба, под която беше спряла първата от чакащите каруци, шурна вода и почна да пълни поставения под нея варел. От постройката на помпата писна гатера и режещият му звук се набиваше с писък в ушите.
Улисани да гледаме помпата, кулата и навалицата около нея не забелязахме, че багажа ни е вече разтоварен и до нас е застанал непознат мъж. После разбрах, че се казвал Стоян, от Свещари, бил пратен от властите за кмет на Райнино. Пита къде ме пращат да се настаня, аз се сетих за бележката, дето ми написа комисията в Тутракан, и му я подадох. Той я погледна и ми каза да вървя с него. Питам го какво ще стане с багажа ми, той вика: „Не се кахъри за него, ще го донесат”. Повлякох децата подире си, стигнахме един двор, срещу фурната, дето е сега. Плетът съборен, къщата покрита със слама, половината прозорци ги няма, в стаите само едно легло с голи дъски и друго нищо. . . Отнякъде се появи Иван Гаргов, от нашето село Черна, каза, че щели сме да бъдем комшии. Кметът си отиде, а бат Иван и жена му ми помогнаха да запушим прозорците с одеала, да постелем земята с черги. Отвънка, до стената на къщата, имаше дърво. Листата му бяха опадали, а под него се въргаляха дребни, почнали да нагниват ябълки. Струпах под ябълката няколко тухли, сложих отгоре им една плита[9], начупих дърва от съборения плет - ще готвя. Ама какво ще готвя и аз не знам. Събрах няколко по-здрави ябълки, изчистих ги. Сетих се, че нямам вода. Взех един бакър и си донесох вода от помпата. Няколко дена карахме на попара с чай от нарязани ябълки и сухари. Но и сухарите свършиха. Бат Ивановата жена ми донесе малко царевично брашно и ми каза, че от кметството давали безплатно постна чорба. Постна – постна, нали сме в коледни пости.
Отивам с Марийка и Дончо – няма на кого да ги оставя, пък да останат сами не щат, още ги е страх, къщата им е чужда. А там народ много, редим се на опашка. Разсилният от кметството следи да не се пререждаме. Видя ме, че съм с малки деца, гледа ги как мръзнат и вика: „Ти си от преселците, нали! Дошла си скоро сигурно, не съм те виждал. Я направете място на жената да мине напред!” Той разбута опашката, някои отстъпиха местата си, други се опъваха, почна се разправия. Как да е - дойде ми реда. Дават и по два метра басма, но нея трябва да си платиш. Пък парите малко, за кое по-напред? Връщам се у нас… Боже, „У нас!” Сега ми е лесно да го кажа, но тогава онази съборетина хич не можех да приема за свой дом. Дончо и той: „Мамо, туй не нас!” А този, разсилният - добър човек, но защо ме нарече преселница? Криво ми стана тогава! Като тръгвахме от Черна румънците ни наричаха изселници, като дойдохме в Райнино за местните българи станахме преселци. Там – чужди, тука – пак чужди! А от Янко – никакъв хабер нямам – жив ли е, здрав ли е…
– Не ти е било лесно.
– Наближи Коледа. Става все по-студено и няма какво да се яде. Такъв пост не съм карала от както се помня! За Бъдни вечер ще наредя софрата, макар, че няма да е лесно да събера седем манджи. Но за Коледа? За Коледа, мислех си тогава, ще запазя царевичното брашно, дето кака Ивàница ми даде! Ще си направим мамалига! Ще я забъркам с точилката. Ще запържа малко свинска мас от дамаджаната, ще полея с нея мамалигата да се пооблажим и това ще е… Коледа! Как сме се радвали друга година, боже, как сме чакали и сме трепкали за светия празник. А сега - глад, голотия и самотия. Дано до Коледа Янко да си дойде с добитъка!
Е-е-х, надявам се аз, но друго било писано! Дойде си Янко чак след Сурваки. Как ме е намерил – той да ти разправи. Вкара каруцата в двора – едното колело се клатушка повредено, едвам се крепи, на конете ребрата се броят, овцете проскубани – сякаш през дарак минали. Разтоварихме багажа и влязохме в къщата. Аз сложих дърва на огъня, стаята се затопли и Янко, както седеше на леглото, се подпря на лакът, очите му се затвориха, калпакът му се изхлузи и Янко почна да похърква. Побутнах го да си легне, завих го. До сутринта спа, горкият, без да се помръдне – тъй се беше уморил. На другия ден се залови да стяга дама и да покрѝва кошарата на овцете. На два-три пъти носи дърва от гората, постегна плета. Закла една окуцяла по добружанските пътища овца, отряза едната плешка и ми даде да я сготвя. Замириса им на Марийка и Дончо и взеха да се увъртат край мен. Янко седи наблизо на трикракото столче, подсвирква си с уста и майстори резе за вратата. А очите му се смеят! Със жълтиците, които скрих в хастара на елека си от митничарите в Мачин Янко купи пет декара нива. Но скоро помръкнахме и двамата – почерни се къщата ни…
– Защо? Нещо с Дончо ли?
– Не питай! Не питай за Дончо… - вдигна като щит тя и двете си длани. – Тръгне ли му накриво, човек рядко се отърва с едно зло! – добави тя и млъкна.
Образният език на тази жена, мимиките, интонацията, светлината и мрака в очите ѝ, мелодията на архаичните думи от речника ѝ ме бяха пренесли в непознато и непонятно за мен време на войни, преселения и човешки трагедии. Не усетих как въпросът се изплъзна от устата ми, но защитният ѝ жест ме отрезви и ме върна в реалността. На стола срещу мен седеше не младата и енергична Ирина от миналото, а старица от настоящето с деформирани от изнурителна работа пръсти и разказваше епизод от живота си, който отчаяно иска да забрави. Страхувах се, че с нетактичната си вметка съм прекъснал нишката на спомените ѝ, но за мое облекчение тя оправи гънките на черната си забрадка и след дългата пауза продължи:
– Мина се месец - имаше ли, нямаше ли - не помня точно, таман си извади български паспорт и извикаха Янко запас! Останах пак сама, бременна, с дете, една каруца с три колела, два дръгливи коня и двайсетина овце. Заваля сняг, всичко побеля, пък на мене пред очите ми черно. Няма алаф[10]. Наблизо до нас имаше незаета къща, оставена от румънските колонисти. Ходих да питам кмета и той ми разреши да взема натрупаните там царевични стъбла. Сутрин насичам дърва, паля печката, премитам пода, ходя с кобилицата и двата бакъра за вода на помпата, готвя, пера, рина на конете, поя овцете, по три пъти на ден мъкна на гръб заснежени снопи царевичак.… - край няма!
Отивам у свекъра: „Тате! - казвам му – Янко е запас. Аз останах сама с Марийка. Вземи добитъка у вас. С тоз корем не мога да сколасам навсякъде, няма да издържа дълго.” Той измърмори нещо, почуди се и отсече: „ Ще видим!” Аз се разплаках и си тръгнах. На другия ден свекъра донесе цял чувал с картофи и мълчешката го пусна на сундурмата. След него върви свекървата с голяма бохча. С нея влязохме в къщи, а свекъра извади повреденото колело на каруцата и отиде да го поправя. Останаха да живеят у нас.
Първия ден на февруари посрещнахме със сняг до пояс. Помня все едно е било вчера. Стана сутринта тате, изрина покрай къщата, направи пъртини към пътя и към кошарата. Пусна агнетата, те заприпкаха и по пътеките из снега, а той започна да дои овцете. Донесе менчето с млякото и като ми го подаде да го прецедя едвам не го изтърва. Изохка, сви се и се улови за стомаха. Аз посегнах да го хвана, стори ми се, че ще падне, но той вдигна ръка: „Няма нищо, ще ми мине!” Но не му мина, залежа се, не можеше да ходи сам, някой трябваше да му помага. Всичката работа пак остана на моите и на мамините ръце. А навън продължава да трупа. След няколко дни спря да вали, но духна вятър и хвана голям студ. Поотпусна чак към края на месеца. Тате и той сякаш се пооправи – надигне се, седне на леглото, но още залита и не смее да се изправи сам.
Криво-ляво – изкарахме до пролетта. Снегът почна да се топи, пред къщата, между чемширите, се показаха кокичета. Пътищата се отвориха. Но със затоплянето на времето болестта съвсем събори свекъра. Една сутрин излязох навън да простирам прането. Свекървата застана до мене и вика: ”Ирино, Ирино… Няма да дочака баща ти кукувицата!” Аз мълча, не знам какво да кажа. „Дали да търсим някой да помогне или да викаме попа да го причести?” „Мамо, ми да го заведем на лекар!” – предложих аз. „Не знам, не знам…. Лимонада му се допило, да идеш на магазина да купиш лимонада, пък после ще видим?”
Купих едно шише лимонада от магазина на Тодораки Енев. Занесох го у нас и отидох в кметството. Знаех вече, че има там общинска каруца, която носи пощата и някой като закъса го закарват с нея при фелдшера в Свещари. Той пък кмета, за беля, го няма никакъв – заминал нанякъде. Отивам си у нас и от вратата чувам Марийка да плаче. Влязох да видя какво става и мама ми разправя, че дала на свекъра да пие от лимонадата. После излязла навън да донесе дърва за печката и като се върнала – той умрял!
„Ами сега? Няма ги дрехите за погребение” – пустосва се мама. Като тръгнала с кълна[11] и мъжа ѝ за България, ги взела със себе си. В Тутракан ги разпределили за Нова Черна. Като си дойдоха Янко и тате с добитъка свекървата дойде в Райнино при мъжа си, но дрехите забравила, останали в Нова Черна. Аз веднага отидох на пощата и бих телеграма на какини да дойдат на погребението и да донесат дрехите. И на Янко пратих телеграма, че тате е починал.
На връщане минах да се обадя на Мехмед ковача. Ковач беше Мехмед, но разбираше и от дърводелство. Извиках го у нас у нас да прави ковчега. Обикаляме с него двора – дъски, които да влязат в работа няма, и пирони няма! Питам го: ”Тези стават ли?” – и соча хамбара. „Стават! – вика – Аз ще донеса от нас пирони.” Казах на Мехмед да разкове хамбара, той и без това си беше празен.
Почнаха да идват комшии, оставят по някоя китка, поседят, поседят и си тръгват. Аз се оглеждам за какини – дали ще сварят да дойдат навреме? Надвечер всеки се прибра в къщата си и ние останахме двете с мама. Няма ги какини, няма го Янко. Хубаво, че дойде буля Ивàница и остана цяла нощ да не сме сами с покойника.
На сутринта дойде да помага бат Пеньо. Ходи из селото - пратил хора да изкопаят гроба, обадил се на попа. „Да заколиш агнето – викам му – няма на кого друг да се моля.” „Ела да кажеш кое.” „Какво да казвам? Нали и той се грижи за тях. Хвани най-хубавото!”
Наближи време за погребението, а какини още ги няма. Извадих от сандъка новите дрехи на Янко и облякохме свекъра. Дойде попът, бат Пено и още трима мъже натовариха ковчега на каруцата и тръгнахме към гробищата. На излизане от селото, до Атанас Драгошинов, срещнахме какини. Носят дрехите, ама вече е късно.
Янко си дойде чак на деветте дена. Направихме поманата и той пак замина.
Ябълката пред къщи цъфна. Локвите по двора изсъхнаха, в градинката между чемширите се показаха зелените листенца на великденската трева. Напече слънцето, земята се затопли, нивите по къра задимяха като подпалени и изпръхнаха. Стана време да се оре и да се сее.
Няма го вече свекърът, няма го Янко. Аз, с корем до брадата, се мъча да натоваря плуга на каруцата. Хвана го от тук, повдигна го оттам – не става и не става! Отказах се, пуснах го на земята, той издрънча и се катурна на една страна, аз се разплаках. Видяла ме свекървата, изкочи през вратата като побесняла и още отдалеко крещи: „Булка, ти акъл имаш ли!? Още едно дете ли искаш да загубиш!” Аз се разревах на глас и влязох в къщи да се наплача насаме.
Изпълниха се двадесет дена от смъртта на свекъра. Приготвихме всичко, оставихме Марийка у комшиите и с мама тръгнахме да запалим свещ на гроба на тате и да си подадем. Но не сварихме да стигнем. Още на портата фустите ми се намокриха и се върнахме. На двайсетте дена на тате се роди Желю.
Такава беше първата ми пролет в България.
Последните думи ми прозвучаха като финал. Аз примигах като след дълбок сън, затворих бележника и прибрах химикалката. Орехът навън прошумоля, погледнах през прозореца и с учудване забелязах, че се е здрачило. Баба Ирина стана, завъртя ключа и силната светлина на електрическата лампа върна всички подробности в подредбата на стаята. Но сега видях интериора по друг начин - като два различни свята. Единият - икони, саморъчно направено кандило, хурка, трикрако столче, пешкирник, стари черно-бели снимки… Другият - застлано с губер канапе, електрическо осветление, фурна с котлони, транзистор, телевизор … В тези два взаимно проникващи се светове, видях и радостта, и щастието, и скърбите, и драмата в забележителния живот на тази достолепна българка. Познавах семейството ѝ. Познавах синовете и дъщерите ѝ, които са се родили после – Христо, Митьо, София, Киро, Дора. Знаех, че с тях, с Марийка и Желю, баба Ирина и дядо Янко като родители са изживели още много прòлети. Надигнах се да си вървя.
– А Дончо не мога да го забравя – неочаквано поднови разказа си баба Ирина. – Откакто го загубих, години наред, всяка вечер съм го сънувала. По някой път и сега. Един и същи сън сънувам. – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Архангел Михаил с меч и с крила. И до главата му - Дончо! С дълги, руси косици и златни крилца.
С внезапен порив на признателност за голямото ѝ сърце ми се прииска да я прегърна. Но бързо осъзнах, че такъв израз на чувства е чужд на сдържаната ѝ природа. Поклоних се, целунах изкривените от артрит пръсти на двете ѝ ръце и се сбогувах.
Поради близостта ми с единия от синовете ѝ съм се виждал с нея още десетки пъти. Опитвах се не веднъж да я предразположа да ми разкаже още за събитията от него време. Баба Ирина не пожела да добави повече нито дума.
[1] Елек от овча кожа с вълната отвътре, извезан отвън с гайтани.
[2] Кърпа за глава
[3] Така северодобруджанци наричали българските земи на юг от река Дунав.
[4] Орище – от хоро, хорище - място, на което се прави хоро.
[5] Светослав Поменов – ръководил българската делегация при сключване на Крайовската спогодба между България и Румъния през 1940 г..
[6] Град в Румъния, пристанище на река Дунав.
[7] Езеро, блато
[8] Дълга шаячена дреха, подшита с кожи
[9] Чугунена плоча на печка
[10] Груб фураж, сено.
[11] По-голямата сестра на съпруга.
