Йордан Паунов лежи по гръб на тревата, подпрял глава на кумулката[1] на изоставен мравуняк. Под сянката на широко разпрострените клони на стар дъб налягалите овце преживят и дишат учестено. На поляната пасе черен кон, само главата му отпред е наполовина бяла. Лек ветрец откъм гората носи на вълни топъл въздух, напоен със сладникав аромат на липов цвят. В краката на Йордан седи Стоян – момчето на Мария Абаджиева, което му се води помощник. От няколко дни то дълбае с ножа си украса на опърлено на огън парче дрян, прилично на косер. В гората се чува кукувица. Йордан Паунов се надига, надава ухо и слуша. Момчето оставя ножа, изправя се и се опитва да зърне птицата. Устните му беззвучно отброяват куканията. Стоян пребърква за пари единия, после другия си джоб и разочаровано отпуска ръце. Йордан Паунов го наблюдава и леко се подсмихва. Момчето, забравило, че не е само, свежда засрамено бистрите си очи. Погледът му спира върху парабелума, затъкнат на йордановия колан. Кокалестото тяло на Стоян се напряга. Пръстите на дясната му ръка се свиват, като да хващат пистолета, а зениците му искрят като въглени. Скритата в листака кукувица пак се обажда, но момчето вече не я чува и продължава захласнато да гледа пистолета.
– Таньо! Я покажи, да ти видя майсторлъка! - посяга Йордан към захвърленото парче дърво. – Пробва ли го?
– А? Не съм още… - излиза от унеса си момчето.
– Първо го пробвай! Ако се върне тогава ще го красиш.
Кукувицата се чува още три пъти и млъква. Йордан Паунов става на крака:
– Ти пази стадото и не мърдай оттук!
Стоян взема ножа си и продължава да дялка. Със забързани крачки Йордан Паунов навлиза в гората, заобикаля Сухия гьол и стига до развалините на отдавна изоставеното село Балдеде. Притаява се зад дебел липов ствол, оглежда се и изсвирва късо с присвити устни. Зад порутен каменен зид се показва Колю Йонков.
– Здрасти, Кольо! – излиза от прикритието си и Йордан. – Получих хабер от Мария, че искаш да се видим. Кажи сега, какво толкова си се затъжил за мен?
– Помислих си, че ще искаш да знаеш. Момчетата взеха да стават нетърпеливи. Ще направят някоя беля, дето после не можем я оправи. Много време минало вече и джобовете им се изпразнили. А те, откакто ги поведе, на широка нога свикнаха да живеят… Питат кога пак ще ги събереш.
– А ти мене питаш ли какво ми е? Да не мислиш, че е лесно да се преструваш на чобанин и никой да не ти вярва? Не ме свърта на едно място, съклетът ме хвана! Имам аз нещо на ума си, но е още рано.
– И аз това им казвам. Тебе те търсят и румънци и българи. Префектът на Силистра дава за залавянето ти 10 000 леи. А Стефан Боздуганов от Добруджанската организация в Исперих ти е много сърдит, дето не уважи поканата му да идеш на събранието.
Лицето на Йордан Паунов остава безизразно, като че ли казаното не се отнася за него, но не за дълго. Изведнъж се навежда напред, слага ръка на рамената на Колю и със стиснати зъби просъсква:
– Стефан казваш…
Колю Йонков се дръпва като ухапан. Думите сякаш пробиват челото му, а опряната на врата му ръка го задушава. Колю е присъствал на такива резки промени в настроението на Йордан и знае, че те могат да избият в най-неочаквана посока.
Йордан Паунов гледа от упор и вижда как постепенно човекът срещу него губи козите. Йордан обича хората да се страхуват, тогава те омекват като тесто, стават послушни и може да правиш с тях каквото поискаш.
– Ще отидем ние с тебе някой ден на неговото събрание, ама с цялата чета и всички до един въоръжени с пушки и бомби! – заканва се Йордан и приятелски потупва Колю по рамато. – Майната му на Стефан! Ти по-добре ми разкажи какво става във Вазово.
– Със Сабри Пехливан ли? – отдъхва си Колю. – Като откраднал конете от румънската застава Сабрито ги закарал на текето до Свещари. Там трябвало да дойде един турчин от Дянково да ги купи. Но Сабрито нещо се усъмнил, пратил конете с неговите хора към Завет и останал сам да чака мющерията. И добре се е сетил, защото докато се срещнат и ги погнали полицаи. Дянковлията се предал, но Сабрито се отскубнал и къде-къде – бяга при неговия ятак Халил Добруджан във Вазово. Халил го скрил в мазата. Иде на сутринта полицията и хъката-мъката - Халил им посочва мазето. Джандарите ги е бъз, не смеят да доближат скривалището и карат Халил да вдигне капака. Сабрито имал в пищова три патрона, изстрелял ги, ранил Халил и се нахвърлил на полицаите с ножа си. Знаеш какъв катил е Сабрито… Но не сварил да направи повече нищо – почнала една пукотевица, ранили го и го овързали. После му скъсали кожуха от бой и сега е в затвора в Русе.
– А къде са конете?
– Конете са в една лятна кошара в гората до Завет. Тодор Ракъджиев ми каза. Пазят ги двама от хората на Сабрито.
– Тодор сигурен човек ли е?
– Сигурен е, защо?
– Тези коне аз ще ги взема и ще ги продам! Щом са го укаушили Сабрито няма как да му диря сметка дето ме вкара в разправии с румънците. Но конете ще му взема! Знам един джамбазин, който ще ги купи.
– И аз това щях да ти предложа! Сега в България всички са се притаили и се ослушват какво ще стане с правителството на Стамболийски. Пък на румънците тука не им е до нас - те са заети да разследват убийството на Михал Дюлгеров в Райнино.
„Аха-а! Как само се извъртя… Одеве – опасно е да се показвам, сега – няма страшно!” – отбелязва на ум Йордан, а на глас казва:
– Знам, знам. В Райнино дошъл пратеник на префекта Пучера да разследва смъртта на тутраканския началник. От Мария Абаджиева, знам. Понякога си мисля, че тази жена струва колкото половин чета… Ще ѝ кажа да предаде на Иван Мотев да извика хората ни отсам границата. Ти пък се обади на онези, дето са оттатък. След два дни всички да са в онази плевня във Веселец, където и друг път сме се събирали.
– Хубаво. Откраднатите от Сабрито коне не са за изпускане, ама колко ще изкараме от тях!
– Колкото – толкова! Нали ти казах - след туй ще има и друго…
– Какво друго? – пита Колю Йонков и свежда очи под изпитателния поглед на Йордан.
– Ще ти кажа, като му дойде времето… Нека първо продадем конете на Сабрито.
Колю Йонков си тръгва и скоро се скрива зад дърветата, надвесени над горския път.
„Откъде знае, че Стефан Боздуганов ми бил сърдит?” – пита се Йордан Паунов, вървейки към поляната.
Стоян го вижда да иде и хуква насреща му:
– Чичо Йордане, връща се!
Йордан рязко се извърта да види защо Колю Йонков се връща. Оглежда се на всички страни, но не вижда никой.
– Кой се връща? – пита Йордан раздразнено и продължава вървежа си.
Стоян ситни покрай него и тика пред очите му вече изтъненото като сърп парче дърво:
– Бумерангът бе, чичо Йордане! Бумерангът се връща!
Йордан маха с ръка:
– Добре де! Остави ме на мѝра с твойта дрянова пръчка! Друго ми е сега мене на главата.
Безразличието на Йордан отвява като вятър възторга на момчето. Обида се изписва на лицето му, то се отдръпва настрана и пъха бумеранга в пояса си.
След два дни, през нощта, четата на Йордан Паунов издебна пазачите на Сабрито и без нито един изстрел им отне конете. На следващия ден ги продадоха и до вечерта си разпределиха парите. Йордан повика Колю Йонков и двамата се отдръпнаха настрана.
– Кольо, нали помниш? Казах ти, че като продадем конете ще има и друго. Ще идем сега с тебе към Зафирово. Ти си живял там, трябва да познаваш района. Има няколко семейства, които искат да се изселят. Не могат повече да търпят тормоза на румънците. Ще ги преведем през границата в България. Знаеш, от това падат добри пари.
– Е, още една добрина ще направиш…
– Добрина… и за тях, и за нас. Защо да не си помогнем? И преди съм правил добрини, но хората ги забравят. Доброто бързо се забравя… Досега никой не ме е похвалил за сторено добро. Но лошотията се помни! Според теб какво ще запомни майката на онова дете – страха, който преживя или парите, които ѝ дадох?
– Какво точно е било, аз не знам...
– Вярно! Ти още не беше дошъл. Ще ти кажа какво стана… Седим си ние в онази плевня във Веселец и чакаме да се съберат всички. По едно време чуваме няколко деца да приближават. Качиха се по стълбата на тавана на плевнята, шават там и си приказват. По дрехите ни се сипе прах и осил. Чудим се какво да правим, че да не ни усетят, а те, както си играят, се сборичкаха, дъските се разместиха и едното дете се изтъркули долу между нас на сламата. Беше като изневиделица, всички наставахме, готови да скочим отгоре му. Уж големи мъже, въоръжени, а тъй се ошашавихме, че докато се усетим другите деца уплашено изтопуркаха над главите ни и избягаха.
Иван Мотев натиска хлапето и ме гледа: „Какво да го правя?” На мен пък какво ми щукна - не знам. Седнах до тях, улових момчето за ръката и я сложих на коляното си. Опрях острието на ножа на тъничките му пръсти и изръмжах: „Ще мълчиш! Една дума да кажеш на някой и ще ти отрежа пръстите! Разбра ли! Отивай си!” Иван го изправи на крака. Детето - ни живо, ни умряло! Даже не заплака, онемя!. Тътрузи босите си пети по сламата и върви заднешком. Крие ръцете си отзад. Из един път в плевнята връхлетя млада жена. Една такава… налята, хубавица. Като видя толкова мъже да я зяпат като гладни котараци се стъписа, но докато ние примигваме и се облизваме тя се съвзе. Сграбчи детето, изтика го зад себе си и се наежи, готова да ни издере очите.
Аз пристъпих към нея: „Спокойно, рекох. Не се страхувай! Нищо лошо няма да ти направим. Ни на тебе, ни на детето ти. Само не казвай на никого, че си ни видяла тука! Ето, вземи!” Внимателно я приближих, протегнах бавно ръка и пуснах няколко златни наполеона в джоба на престилката ѝ. „Върви си със здраве и не забравяй какво съм ти казал!” После един от нашите ми каза, че неотдавна мъжът ѝ починал. Та те питам – с какво тази вдовица ще ме запомни?
– Много я мислиш, Йордане!
– Може и така да е… Но тази случка не ми излиза от главата. Ами детето - дали не съм го увредил нещо! Кольо, не зная, от годините ли е, от друго ли е, но взе да ми тежи. Омръзна ми такъв живот – отвсякъде да те гонят, а където и да отидеш постоянно да се оглеждаш някой да не ти пусне куршума. Минава ми през ума да си построя къща в някое село… Пари съм скътал достатъчно. Да прибера Мария Абаджиева с момчето и да заживея като другите. Не знам само как ще забравя зулумите, дето съм вършил… Ама да тръгваме към Зафирово! Каруцата е готова. Поръчах да сложат и два кожуха - вечер става хладно.
– Да минем границата между Веселец и Райнино. Там е най-сигурно. Ще хванем после покрай река Царасар, ще прекосим гората Ири Хисар и ще излезем до Главиница. Нататък е лесно! Какво ще кажеш?
– В селото на жена ти отиваме. Ти най-добре знаеш. Карай!
Двамата сядат един до друг отпред на дъската. Пътуват и мълчат, всеки зает с мислите си. Наближават Прелез по залез. Белеещият се пред тях път минава покрай лозята и се разклонява. Те завиват надясно и тръгват към Веселец. Колю Йонков плясва с камшика, конете ускоряват ход.
– Ето! - Бута той поводите в ръцете на Йордан. – Аз ще сляза да се поразтъпча.
Колю скача на земята и се хваща за задната климия. Каруцата потраква и се изкачва по нанагорнището. Той върви без да изостава и наблюдава как главата и гърбът на Йордан Паунов се полюляват нагоре-надолу, постепенно се издигат и все по ясно се открояват на потъмняващо синьото небе. Като мишена. Колю Йонков вади пистолета и стреля. Куршумът се забива в тила на спътника му, събаря го от дъската, просва го по гръб на дъното на каруцата. Главата му опира на канàтата, краката му се изпружват и потреперват конвулсивно.
Йордан Паунов пак лежи по гръб на поляната, подпрял глава на мравчената кумулка. До главата му плаче Мария Абаджиева. Черният кон с наполовина бяла глава цвили, прави един скок и застава до него. Йордан отдавна го е яхнал. Притиснати един към друг, човекът и животното се сливат. Издигат се над тревата, прелитат над върховете на дърветата, устремяват се към залеза и се изгубват в кърваво-червената му безкрайност. След тях по поляната тича Стоян, размахва криво парче дрян и крещи:
– Връща се, чичо Йордане! Връща се!
*****
В една мокра ноемрийска нощ 22 години по късно, в Зафирово, по прозореца на Колю Йонков, който се е прибрал да живее в къщата на жена си, чукат двама мъже с гугли: "Нуждаем се от помощта ти. Ела да ни изтеглиш. Тук, наблизо е, колата ни затъна в калта." Колю Йонков се облича, впряга конете и тръгват. Като излизат от селото започва да се съмнява, но вече е късно. Чуват се изстрели, мъжете с гуглите изчезват в дъжда. Конете се връщат. Близките му намират Колю Йонков мъртъв. Разследващите смъртта му не открили извършителите. И никой не можал да обясни откъде се е взело едно почерняло от времето и надупчено от дървояди парче дрян. Едни го оприличавали на косер, на други им приличало на присвит лакът. Намерили го на дъното на каруцата до убития.
Няма коментари:
Публикуване на коментар