Железният баща - Демир баба избира място за теке.

 

С любезното съдействие на Нури Сали.

Какво място заема Райнино /Кьосе Абди/ в легендите за Железния баща - Демир баба? Ако този въпрос предизвиква познавателния ви интерес следващите редове са за вас.

Съществуват фолклорни податки, че легендите за Железния баща водят началото си от хилядолетия. Тези митове са интерпретиран от траки и българи, от християни и мюсюлмани. В наши дни историите за живота и делата на Железния баща – Демир баба са достигнали в множество варианти.

Първите записани сведения намираме в апокрифната книга-житие от 1824 г.  със заглавие „Виляетнаме на Демир баба султан”. Феликс Каниц през 70-те години но 19 век посещава българските земи, описва впечатленията си и прави множество гравюри, между които и  на култовия комплекс Железния баща – Демир баба.

Текето Железния баща - Демир баба. Рисунка на Феликс Каниц 

През 1934 г. Анани Явашов щрихира няколко от легендите. След него, чак през 1972 г., Евгений Тодоров поставя въпроса за произхода им. По темата работят Катерина Венедикова, Диана Гергова, Любомир Миков и др. Но голямата заслуга за записване, хронологизиране и анализиране на легендите за Железния баща – Демир баба е на краеведа, просветителя и патриота Борис Илиев. В малка книжка със заглавие „Железния баща Демир баба” /НПС «Защита» , София, 1991 г./ учителствалият в Райнино автор е събрал 13 фантастични истории. Вариант на една от тях, озаглавена „Дервишинът Хасан Пехливан Баба и името на Желелезния баща”, ще  прочетете по-долу. Тази легенда е свързана с Райнино и се е предавала в семейството на Нури Сали от поколение на поколение.

Археологически разкопки в двора на текето през 1983 – 1991 г. разкриват тракийско светилище от 6 век пр. н. е. – 2 век след н. е. с четири жертвени площадки. Върху скалата личат улеи, под тях са намерени фрагменти от голям глинен съд, в който са се  стичали жертвената кръв и вино. След образуването на българската държава няколко века  мястото е езическо оброчище и е почитано като свещено. Има версия, че с  приемането на християнството оброчището е превърнато в параклис, а впоследствие там възниква манастир под името „Свети Георги”, който просъществувал няколко века под османско владичество.

През 15 и 16 век султан Селим I преселва в Добруджа и Лудогорието големи маси от бунтуващи се алиани, чиито наследници днес са популярни като къзълбаши. Наричали ги  къзълбаши - в превод означава червеноглави - защото носели на чалмите си червени ленти. Някои от тях се заселват в Райнино, тогавашното Кьосе Абди. Алианите са шиити, считат за първи наместник на пророка Мохамед неговият зет Али. Религиозните им обреди са смесица от езически, християнски и мюсюлмански елементи. Те имат икони, палят свещи, боядисват яйца, употребяват алкохол, ядат свинско месо, не посещават джамии. Жените се считат равностойни на мъжете, не носят фереджета и шалвари и участват  в религиозните ритуали. Жертвено животно е овен, с изписан на челото му червен кръст. Най-големият им празник /Хидралез/ съвпада с християнският Гергьовден. Отбелязват Тодоровден и правят Пеперуда – молебен за дъжд.

След идването си в Лудогорието алианите строят теке в местността Сборяново между скалите при извора Петте пръста, върху старото светилище и манастира. Текето представлява ритуален комплекс от сгради до извора с тюрбе – седмоъгълна гробница, в която се счита, че е гробът на Хасан Демир баба Пехливан. Надземната част е огромен дървен ковчег /3,74 метра/ ориентиран на югозапад.

Демир Баба теке е култов паметник, почитан едновременно от християни и мюсюлмани. След Освобождението от турско в Лудогорието се заселват бежанци от Беломорска Тракия, добруджанци от Северна Добруджа, хора от Пазарджишко и Благоевградско. Всички считат мястото с извора за свещено, посещават го, палят свещи, молят се. Заедно с мюсюлманите празнуват Георгьовден и Илинден. Организират се състезания по хвърляне на камък с тасма – кожен ремък, направен като сапан - прашка. Този обичай произтича от вярването, че наследникът на Демир баба решил да построи тюрбето си,  където падне хвърлен от него със сапана  му камък. Според братя Шкорпил до началото на 19 век на отвесната скала над извора е имало издълбан голям кръст. До 1927 г. на купола на тюрбето се издигат едновременно християнски кръст и мюсюлмански полумесец, а вътре стоят редом Корана и Евангелието /Инджил/.

Железния баща – Демир баба, разказва Нури Сали, се появил много векове преди идването на казълбашите.  Било по времето на седемгодишна суша, от която река Царасар пресъхнала. Железния баща – Демир баба забил пръсти в скалата и от пет места бликнала вода. Благодарение на този извор - Петте пръста - Беш пармак - реката пак потекла, напоила долината и така били спасени от жадна смърт хора, животни и растения. Железния баща – Демир баба бил огромен на ръст юнак и можел с един разкрач да стъпи от единия склон на долината на другия. На кръста си държал запасани двуостра брадва и сабя-косатура. Обут бил в железни обуща. Яздел верния си кон Аладжата /Пъстрия/, до който винаги подскачало кучето му Синджирлия. Земята си обработвал с железен плуг, теглен от два бивола - Караман и Сакар. Бил покровител на живущите в Лудогорието и Добруджа, научил ги да правят сечива от желязо и затова хората с благодарност го нарекли Железния баща – Демир баба.

В началото на 16 век, когато в Лудогорието идват алианите,  суетния султан Мурат вече бил оковал и хвърлил в тъмница за 300 години Железния баща. Направил го от завист, защото Демир баба изпонатръшкал всичките султански пехливани. В яростта си Мурат заповядал земите в Добруджа и Лудогорието да бъдат опустошени и те заприличали на пепелище /тозлук/. Но споменът за добрините и юначествата на Железния баща – Демир баба не били забравени. Хората го очаквали и се надявали да ги отърве от несгодите. Често ходели при извора Петте пръста - Беш пармак и викали Железния баща – Демир баба да се яви: „Ела, да ни спасиш, бащице-е-е-е!”. Отговаряло им само ехото: „Е-е-е...”. Тръгнал слух, че той може да се появи в друг образ и под друго име. Онеправданите винаги имат нужда от герой-закрилник и ако той не съществува те си го измислят. Така било с Крали Марко, така станало и с Хасан Демир баба Пехливан. Един от водачите на къзълбашките дервиши, Акязълъ баба /Белопишещият баща/ започнал да проповядва: „Щом хората чакат Железен баща – Демир баба ние ще им го дадем. Но за да е почитан и от мюсюлмани и от християни трябва да е с баща къзълбашки дервиш и майка от местен род, наскоро приела правата вяра”. Акязълъ баба намерил подходящи за тази работа неговия ученик Али и мома на име Зайде. Али, освен че бил вещ в алианството, носел и името на първия наместник на пророка, а Зайде имала  знатно християнско потекло. Оженили ги, вдигнали нечувана сватба. „От този съюз ще се роди наследника на Железния баща – Демир баба – пророкувал Акязълъ баба. Когато това стане ще ме чакате - аз ще дойда и ще му дам име.”

Родило се момче, но за дълго си останало без име – родителите му чакали, както им поръчал Белопишещият. Чак на седмата година той се появил, именувал детето Хасан и го взел при себе си. Хасан се стараел с книгите, растял по-едър от връсниците си, в игрите лесно ги побеждавал, затова го нарекли Хасан Пехливан. Като пораснал го извикали аскер да се включи в поход на султана към Будапеща. Харесало му да е войник, забравил за мисията си, но бил заставен от родителите си да се върне и да продължи обучението си. Минало още много време и най-после Белопишещият баща преценил, че Хасан Пехливан е усвоил мъдростите на алианството и притежава остатъчно сила да изпълни предназначението си. Повдигнал бялата си глава, огледал за последно израсналия като великан мъж и казал: „От днес се казваш Хасан Демир баба Пехливан. Ти си новият закрилник на онеправданите и наследникът на Железния баща – Демир баба. Върви сред хората и множи неговата и твоята слава и мъдрост!”

            Тръгнал Хасан Демир баба Пехливан по Добруджа и Лудогорието да търси място за живеене и за тюрбе, където един ден неговите поклоници да се молят и отдават почитта си. Обиколил много села, но навсякъде го прогонвали: „Върви си по пътя. Не си ти този, когото чакаме!” Отчаял се Хасан Демир баба Пехливан, седнал на един голям камък и се замислил какво юначество да извърши, за да го приемат.

Откачил от пояса сапана си – голямо парче волска кожа с пришити към него дълги тасми. Мушнал камъка в сапана, хванал тасмите за краищата и ги развъртял над главата си. Изхвърчал големият камък от сапана, изсвирил във въздуха и паднал в Драгомъж – село до Исперих. Отишъл Хасан Демир баба Пехливан в Драгомъж да иска място за теке. Но и там го изгонили. В отговор той прокълнал селото им завинаги да си остане малко и незначително.

Заредил пак сапана Хасан Демир баба Пехливан, хвърлил камъка. Този път той паднал в Канипе – днешното Зебил, Силистренско. И тук не му дали място. За трети път заредил огромната си прашка юнака и запратил камъка в Райнино – тогава се казвало Кьосе Абди. Камъкът паднал в двора на някой си Кара Хасан. След 1940 г. в къщи на това място са живели Георги Бъчваров и Чернико Желев.  Кара Хасан също отказал да даде от имота си. Разсърдил се Хасан Демир баба Пехливан, проклел и двете села: „Канипе нин йьокюзлери сакар олсун, Кьосе Абди нин къзларъ качар олсун!” В свободен превод /Н. Сали/ - „Воловете на Канипе да бъдат с бяло на челото, а момичетата на Кьосе Абди да пристават.” Смислово това означава воловете на Канипе да се познават отдалеч и никой да не ги купува, а момичетата от Кьосе Абди да не слушат родителите си и да се женят на своя глава.

Накрая Хасан Демир баба Пехливан отишъл в Свещари. Един козар го насочил към извора Петте пръста. Там бил построен ритуалния комплекс и местността  възвърнала старата си слава.

Незнайно как – дали е бил там или някой отнякъде го е донесъл - на улицата до къщата на Кара Хасан в началото на 20-ти век имало голям камък с отвор в средата, който сам човек не би могъл и да помръдне. Цветът му трудно се различавал, защото бил целият покрит с  восък. В Райнино тогава имало почти петдесет уста миллет  семейства, двайсетина християнски и около триста къзълбашки къщи. Независимо дали са алиани или православни, поклонници на Железния баща – Демир баба или на Хасан Демир баба Пехливан те често се събирали покрай камъка, палели свещи и се молели.  

Но една историческа личност, която и да е тя, не може да замести напълно митичният Железния баща – Демир баба. Разнесла се вестта за завръщането на юнака и покровителя на онеправданите, поклонници започнали да посещават текето и да носят дарове. Искали да вярват, но били и озадачени – железните обуща на Железния баща – Демир баба винаги били до вратата, а косатурата му – окачена на стената. Към тях новият светец не посягал – нямал той тази мощ, за да ги ползва, завършва разказа си Нури Сали /Нури Бейтулов/.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права

Дяволът и неговите братя

 Било...

Е, било, когато било.

Обикалял Дяволът двете земни полушария и добросъвестно вършел пъклените си дела.  Благодарен бил и потривал доволно ръце - злото превземало все по-големи територии. Но този успех имал и обратен резултат -  доброто също започнало да се множи. За Дявола се отворила още работа. Освен да произвежда злини трябвало да унищожава и добрини. В последвалите събития паднали много ангели на доброто. Сред тях имало не малко такива, които вместо ангелска смърт   избрали да служат на Дявола. С новите попълнения съпротивата на доброто била омаломощена. Злото продължило да разширява влиянието си. Но неприятностите на Дявола не свършили тук.

Минало, колкото минало.

Между хората плъзнал слух за някаква богоизбрана земя, в която Дяволът не бил стъпвал. Благословен бил този край със синьо небе, величествени планини, плодородни равнини, бистри реки, красиво море и кристален  въздух. В бялата зима на тази приказна страна зачевала пищна пролет. Тя, тази слънчева невеста,  наливала снага чрез лятото, за да роди благодатна есен. Царувало там щастие и щедро изобилие. Дяволът решил да се намеси и веднага да пресече тази ерес. Но му липсвала достатъчно информация. Открай време нямал вяра на независимите социолози и затова сам си правел изследванията.  Намятал стара пелерина, покривал рогата и косматите си уши с гугла, скривал копитата си в обувки и излизал на улицата по тъмно да  слуша какво си говорят простосмъртните.  Като анализирал видяното и чутото стигнал до извода, че колкото повече се множат злините толкова повече   стават мечтите на хората. „Да му се не види макар! – проклел Дяволът. – Излиза, че на божия свят създадеш ли злина срещу нея веднага се пръква  добрина. Да риташ с копито срещу такъв ръжен е безполезно!”

Понеже един социолог винаги е малко демагог, та и Дяволът, след дълбок размисъл, извъртял извода според изгодата си: „Значи, - определил той - колкото по-големи злини има, толкова по-големи са мечтите на хората. Следователно, мечтите са нещо добро за моето амплоа” И тук Дяволът изпаднал в смислов, идеологически и практически цайтнот. Той, олицетворението на злото, с това си логично заключение, бил принуден да признае, че в битността му на злосторник има и нещо добро: „В края на краищата дяволската истина е, че ако на този свят нямаше кой да прави добро щях да си остана безработен!” Дяволът бил на път да достигне състояние на меланхоличен песимизъм и катастрофално бездействие. Все пак намерил воля и извадил това камъче, заседнало в двукопитното му ходило: „Хайде сега! Тази мисловна конструкция, която сам сътвори, е все още хипотеза и не може да те депресира!”

Поради всички тези терзания от тук насетне Дяволът прибавил нова черта в нрава си – цинизъм: „Мамицата му! Нека си мечтаят! – отсякъл накрая. – Това не ми пречи да си плета дяволската кошница”.

Спешно събрал цялата си армия от падналите ангели и симпатизанти. Огледал ги под четинестите си вежди и се обнадеждил от факта, че като брой те ставали все повече. Но бил и  разтревожен – подлизурковците с ангелски вид от известно време му донасяли, че най-близкият му антураж  вече не бил така лоялен. Едни безцеремонно демонстрирали високия си ерархичен статус, у втори се забелязвал уклон към разкол. Трети  от падналите ангели и ангелки го ударили на живот и се превърнали в не малки дяволи с богат арсенал от дяволии. Четвърти най-егоистично дезертирали от каузата и търсили самостоятелен път с дяволити номера. Застанал зад високата си катедра Дяволът застрашително насочил рога към аудиторията. Когато залата почтително утихнала той дръпнал една строга реч. Акцентът в нея бил: „Мамка му! Идете при хората! Накарайте ги да мечтаят. Всички до един! Големи мечти да мечтаят, мамицата им! И ще бъдете възнаградени!”

Въоръжени с новата директива всички с голямо усърдие и несекващ ентусиазъм се заели с това, което умеят най-добре – да правят злини, да предизвикват неприятности и да се облагодетелстват при всеки удобен случай.

Минало още, колкото минало.

Докато създавали организирани престъпни групи, творили и синхронизирали закони, обмисляли концепции, правили програми с финансови рамки, приемали бюджети за предизвикване на кризи, бедствия и нещастия Дяволът направил две важни констатации. Първата, че не винаги е нужно да се напрягаш, за да навредиш. В редица случаи да не правиш нищо се оказва по-голямо зло от каквато и да е вреда, сътворена с пот. Втората, хората се намножили, ставали все повече на брой и с това работата за вършене приемала застрашителни обеми. От това затруднение ги избавил Очилатко от кохортата на падналите ангели. Резюмирано, в откритието му имало един постулат, който гласял, че не е възможно да се направи на всеки индивид такова зло,  което да генерира достатъчно голяма мечта.  Откривателят  предложил революционен скок в методиката на работа - да спрат да се трепят само те да вършат злини и да започнат да учат хората сами да си ги правят. Това откритие изстреляло Очилатко във висшите етажи на дяволската ерархия.

Но в динамиката на глобалния свят и в океана от противоречива информация, където истината непрекъснато се дави, скоро и това не било достатъчно. Хората свикнали да живеят с ежедневните лъжи и измами, злини и фалшификати, засипващи ги отвсякъде и дори губели способността си да ги различават. Ако все пак някой ги забележи бързал да се успокои със старата поговорка ”Всяко зло за добро”. По този начин ефектът от стореното зло намалявал, то почти се трансформирало в добро, а мечтите девалвирали.

„Ще взема да им пусна един вирус!” – блеснало като светкавица в ума на Дявола.  Ех!  Как само ще се размечтаят, даже и за миналото си!

И го направил - ход матиращ, с проекция в бъдещето.

 

Чак сега, след толкова време,  на душата му олекнало. В тези дни  блажени на сладко нищо правене най-неочаквано Дяволът си спомнил за онзи бленуван от хората райски кът на щастие и изобилие. Чудно било, че хората вече не говорят и не копнеят за него. Зачовъркало го дяволско любопитство, придружено от нетърпим сърбеж. И една нощ се пробудил от ужасен кошмар – сънувал как доброто в онази благословена страна се навъдило толкова много, че имало опасност да плъзне по света и да унищожи  великото дело на дяволския му живот.

Още същата сутрин си поръчал онлайн самолетен билет за Варна.

„Ще направя посещението си инкогнито. Ще прелетя над онази страна от запад на изток, за да може погледът ми да обхване подробностите от Тимок до Черно море и от Бяло море до Дунав.” – решил Дяволът. Изтърсил праха от пелерината, но се сетил, че с тази старомодна дреха може да предизвика излишно любопитство и облякъл чисто нов суитшърт. Вдигнал гуглата да не се виждат рогата, а на свинеподобната му физиономия цъфнала маска против вируса, дето сам пуснал. Бил готов.

Изведнъж там, където стоял, се появило облаче черен дим, замирисало на изгоряло, Дяволът сякаш сублимирал.  Всъщност, в този миг, той се телепортирал на закупеното място в самолета за Варна, който пък тутакси излетял.

Летял самолетът, колкото летял и на Дяволът му доскучало. Решил да изпробва ефекта от наскоро хрумнала му дяволия – да експериментира със съзнанието на обикновен индивид, без обектът да подозира.

Над Балканите седящият пред Дявола суховат пътник с дълга брада, за свое собствено удивление, грабнал шилото за лед от стюардесата и заставил пилотите да променят курса на полета към Багдад. Но горивото било на привършване и трябвало да заредят на най-близкият аеропорт - софийският. Тук намесата на Дявола приключила, но служителите на столичното летище вече били въвлечени. За Дявола останало приятното занимание да се наслаждава на последствията.

В контролната кула настъпил хаос. А самолетът дълго кръжал над града и резервоарите му се изпразвали. Най-после, с общи усилия, го насочили  аварийно на периферна писта, която се оказала къса и самолетът заорал извън нея. Не се наложила намесата на пожарникари, но часове наред уплашените пътници трябвало да чакат специалните полицейски части.  От контролната кула, обаче, ги насочили  погрешно и те атакували друг самолет. Люта завист избила под формата на пот по гърба на Дявола. Като се овладял запитал с хрисим глас съседа си по седалка:

– Бих искал да знам кой е собственик на това летище и кой му го е дал?

– Собственик беше някакъв си Гад, сега не знам кой е. А му го даде един Йоан, който се има за кръстител на българската демокрация.

– Гад, значи! Виждам, че и вие сте възмутен.

– Такова му е името, на бившия собственик, евреин. А възмущението ми е от по-рано.

– Така ли? Откога?

– От времето на един наш лукав като името си премиер. Кланяше се на източен идол с гърбато име. След него се изредиха разни други и след всеки от тях държавата ставаше все по-опоскана. Но аз вече бях далеч. Отдавна се скитам по чужбина и нямам намерение да се връщам. Със всяко следващо идване тук се убеждавам, че съм постъпил правилно.

– Вие сте…

– Ангел. Името ми е Ангел. Но и у мен не остана много ангелско… Отивам при старите си родители, не съм ги виждал от… доста години. А те не са виждали нито снаха си, нито внуците си. Родителите ми живеят в село, което ще изчезне заедно с тях. Ще трябва да взема  такси - за там друг транспорт няма. Ако шофьорът се съгласи да ме закара ще платя колкото поиска, пътят до там е дупка до дупка.

– Исках да кажа, че сте много проницателен човек…

– Благодаря! А вие с каква цел пристигате?

– Развлекателна – невинно отговорил Дявола. – Чувал съм, че имате многовековна история и интересни места за посещаване.

– Така е. Има какво да видите. Но след траките кой ли не е газил звездоликата ни земя. Всички я наричат кръстопътна – вярно, кой ли не е кръстосвал по нея... И продължават да я разпъват на кръст. Всички грабят от нея с пълни шепи, но малцина са тези, които са посели поне стиска зрънца. Сега пък, за да не останем назад, ние сами почнахме да я опустушаваме… Но за мен тя е звездолика!

Тук разговорът между Ангел и Дявола бил прекъснат. Разпоредили на пътниците да  слязат от самолета и да се отправят към автобуса. Внезапно пред Дявола, сякаш изникнал от земята, се появил мъж, придружен от няколко охранители с внушителна физика. С нетърпящ възражение апломб мъжът казал:

– Добре дошъл, братле! Знам кой си. От днес ще работим заедно. Ще делим и облагите, и славата. Където и да си, дори да не ме виждаш – аз ще сме с теб. Желая ти успех!

Мъжете се настанили в автомобилите и гумите им изсвирили. След тях се вдигнал вонящ облак изпарения и замирисало на гнило. Дяволът се вторачил след изчезналият джип и си казал: „Странно! Не помня да съм бил тук, а се чувствам като у дома си…” Плюл си на копитата и изчезнал. Там, където бил преди малко се извило тъничко  облаче дим и едва-едва замирисало на изгоряло. Хората наблюдавали случващото се вън бездиханно и безучастно. Никой, по никакъв начин,  не реагирал, въпреки необичайността на събитието. Само шофьорът неопределено поклатил глава и подкарал автобуса към залата за пристигащи пътници.  

Вече разположен удобно в покоите си Дяволът направил равносметка на пътуването си.

Това са бълнувания. Полусънни блянове. Упойващи мечтания. Хорски сплетни, които от ухо на ухо, се превръщат в красива приказка. Такава страна сега не съществува и никога не е съществувала. Такава благословена страна не може да съществува. Поне докато съм жив. И понеже аз съм безсмъртен такава страна никога няма да съществува.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Пратеник

 По действителен случай.

1.

Този септемврийски ден на 1953 година Митко Ненчев щеше да помни дълго.

Той постави слушалката на вилката, но погледът му остана вторачен в апарата.  Откакто е кметски наместник такъв странен разговор не беше водил. Още сутринта, влязъл-невлязъл в канцеларията, телефонът звъни.  С председателя на Околийския народен съвет в Исперих се познаваха отдавна и Митко  веднага усети промяната. Този път Христо Поляков не беше самоувереният началник, който е сигурен  в правотата си и знае, че всичко ще бъде изпълнено така, както е разпоредил. В изказа му прозираше колебание, намираше думите трудно. Накрая каза:

– Днес е в Хърсово. Утре ти го пращам и виж там… - Поляков изведнъж млъкна, не довърши изречението. В слушалката Митко чуваше само накъсаното му дишане.

– Ами добре, да идва! – произнесе с усилие кметския наместник. – Пък  ще видим… –Околийският шеф, сякаш точно тези думи е очаквал, затвори телефона.

Митко Ненчев огледа канцеларията си, като че ли я вижда за пръв път. Протритият  дървен под беше почернял, стените на кметската канцелария не бяха варосвани от предишната пролет. Погледът му се плъзна по опушения от пернишката печка таван, спря за миг на двата прозореца с мръсни стъкла и се отмести към няколкото разкривени стола с облегалки. Даде си сметка, че бюрото са ползвали и  кметовете от преди девети септември. Зад гърба му зееше също толкова стар ролетен шкаф с повредена ключалка. На шкафа са натрупани книжа, над него е окачен портрет на Вълко Червенков, от който се проточва дълга паяжина. „Не е баш място за посрещане на гости от София. Ще кажа на чистачката да пооправи тук…” – мина му през ума. Въздъхна дълбоко, удари с двете си длани по бюрото и стана от стола: „Трябва веднага да се видя с Кольо Воденичаров!”

2.

Тридесет и четири годишния Кольо Воденичаров, председател на управителния съвет на трудово кооперативното земеделското стопанство „Златна Добруджа” в Райнино, което всички за краткост наричаха текезесето,  изслуша разтревожения кметски наместник без да го прекъсва.  Постепенно ризата под мишниците му започна да се мокри, веждите му се свъсиха и между тях се образува дълбока бръчка. На този бодлив стол Кольо Воденичаров се е въртял  много дни и нощи, справял се с какви ли не трудности, но това тук, което чува от Митко Ненчев, може да му изяде главата. И то сега, когато недоверчивите райнинци станаха по-благосклонни,  почнаха да гледат на него, председателя, с добро око, а на стопанството – с повече надежда да се измъкнат от немотията и забравят час по скоро изселническата си орис.

– Кольо, стига си пуфтял? Кажи поне една дума!

Да каже, ама какво? Как да стане? Да се изтъпанчи срещу хората и да иска такова нещо? Тридесет и шест килограма! Тези и други още въпроси задълбаха в мозъка на Кольо Воденичаров още като разбра какво се иска от него, но отговор не намери. Свали каскета от олисялото си теме, смачка го в дланта си и попи едрите капки пот от челото си:

– Не знам. Главата ми не го побира. Как я мислят тия наши началници там горе… До вчера убеждавахме хората да влязат в текезесето, да внесат земята, добитъка и инвентара си. Повечето от тях вече го направиха, останалите са на път да го сторят. Но това, което ми разправяш може да опропасти всичко и да отвърне хората.

Кольо Воденичаров отиде до прозореца и дълго гледа как покривът на конюшните червенее с новите си цигли. После зарея поглед в небето над стопанските сгради. Тъмен отдолу, със светлата си шапка, един от облаците му заприлича на заснежен връх. Върхът, който  винаги присъства в спомените от детството му. Есенното слънце припичаше приятно през стъклото и той разкопча ризата си. Пръстите му се плъзнаха надолу и встрани и докоснаха  грапавия белег на гърдите. Куршумът мина близо до белия дроб и излезе отзад между ребрата. Отърва се на косъм. Излекуваха го, но на гърба му остана дълбока дупка, в която можеше да пъхне палеца си.  Върна се от фронта. Тръгнеше ли да ходи, бързо се уморяваше и дишаше на пресекулки. Баща му месеци наред го гледа как се мъчи и една вечер не изтрая: „Коле! Воденицата на дядо ти отдавна е камара зеленясали камъни. От нея ми остана само един хромел. По този наш край сега човек  може дърводобив да прави или да пасе кози по чукарите. Ти, с тази рана на гърба, как ще гледаш жена и челяд? Да идем на равното. Чувам, че който се засели в Добруджа, дето си я върнахме от румънците, го оземляват. Отидоха там хора от наше село и останаха. Да идем и ние, а? Ще ти е по-леко!”

Не го мислиха повече. Събраха всичката си покъщнина, натовариха и хромела на дядо Лазар. Не бяха сами. Да се настанят им помогнаха тези,  дето вече бяха се установили. Десетки бяха семействата планинци, доброволно изоставили домовете си и дошли тук да дирят по-добър живот. Щат не щат трябваше да се нагаждат на новото място, да търсят общ език с местните българи, с мюсюлманите и с преселците от тулчанско. Пъстролико е това село! Едни се кръстят в църквата, други се молят в джамията, съботяните пък се събират в някоя къща. Преди известно време стана свидетел на интересен случай. Ради Балайчето вижда Любчо пъдарина и го пита: „Любчо, и ти май нова къща ще строиш. Откъде донесе този камък?” „Тея камъци я съм ги докарàл от кариерата в Завет.” Продължава Балайчето по пътя си, среща Велико куриера и почват да се разправят за  нещо на румънски.  При тях се спира Мехмед ковача и се опитва да ги помири. След малко Кольо Воденичаров  вижда как тримата му съселяни кротко вървят един до друг и си говорят на турски.

За десетината години, откакто са заедно, тези хора през какво ли не минаха! Тук ги свари девети септември, тук  дочакаха края на войната. Захвърлиха пушките мъжете, върнаха се по домовете си и поеха от жените си тежката земеделска работа. Някои от планинците се хванаха пак за зидарските чукчета и мистриите. Криво-ляво – заживяха, позакрепиха се. И тогава, хоп! – правете текезесе! Хубаво, вие там, от високото, все се разпореждате. А ние тук за гушите се хванахме, само дето не се изтрепахме с това текезесе… Направихме текезесето. Добре де! Ама сега защо я вършите такава, сякаш искате да го разтурим!?

Кольо Воденичаров се обърна и се отдалечи от прозореца:

– Митко, сега, като поглеждам назад ми се струва, че със земята хората се разделиха по-лесно.

– И аз го забелязах това. Като дойдохме тук от Румъния, без да броя Аша маале, в Райнино заварихме пет-шест семейства от местните българи и няколко турски.  Властта ни настани в къщите, изоставени от румънските колонисти. Две-три години след нас дойдохте вие. Оземлиха ни. Докато усетим земята като своя и трябваше да я връщаме. С каква земя влязохме ние в текезесето? С тази, дето държавата ни даде! Не бяхме ѝ свикнали, за да ни домилее чак толкова. Земята, която ни е хранила нас, бащината ни земя, остана там - в Румъния и по хълмовете на Рила и Пирин.

– Прав си за земята. Но с животните не е така! Идвам онази вечер да наобиколя стопанския двор. Заоблачило се беше, духна вятър и рекох първо да видя дали е покрита добре царевицата, дето съхне на площадките. Заварих там нощният пазач и конегледача Иван Наумов да подтичват покрай камарите със зърно. Наместват брезентовите платнища и ги затискат с дървета и камъни да не ги отнесе вятъра. Разменихме по някоя дума и ги оставих. Свърнах към краварника, телчарите бяха ми се обадили, че чакат една първескиня да се отели. На връщане се отбих в конюшнята. Още като влязох посегнах към електрическия ключ, но чух отвън някакъв шум и останах в тъмното. Някой отвори отсрещната врата, запали крушката и на светлината ѝ видях Иван Наумов. „Аха! - рекох си. - Връща се от площадките”. Тръгнах към него, но той направи нещо, което ме накара да се притая. Иван се събу и постави гумените галоши пред себе си. Тръгна по чорапи, донесе гаванката, с която отмерва зобта на конете и изсипа в нея нещо първо от единия, после и от другия си галош. Откъм яслите се чу късо изцвилване, Иван тръгна нататък усмихнат и се скри между конете. Стана ми неудобно, дето толкова време го дебна, тихичко се изхлузих навън и си тръгнах без да му се обадя. Но цяла нощ странното му поведение мира не ми даде. Рано на другата сутрин пак отидох в конюшнята, гледах, чудих се и чак като надникнах в яслите и видях сврени в ъглите им царевични зърна проумях. Докато Иван е помагал на пазача обущата му са се напълнили с царевица. Той си тръгва,  отива в конюшнята, събува си галошите, сипва зърното от тях в гаванката и го дава на  конете. На неговите коне, с които влезе в текезесето. Искам да ти кажа, че не забравят хората добитъка си, още и още за свой го броят!

– Особено конете… - продължи, сякаш прекъснатата си мисъл Митко Ненчев. – За добруджанеца конете са голяма гордост, ама и фукарлък. За тях той се грижи като за децата си - от хляба си ще отдели, хапката си на две ще направи. Я го виж, бай Стоян Акпунарлията! Не ще и да чуе за текезесе. И знаеш ли защо? Заради онези два коня! Една писана каруца и една шейна Акпунарлията държи само за тях. „Как ще се разделя аз – вика -  с тях? Как ще ги прежаля!” Виждал си ги! Два коня - алести, хранени, с лъскав косъм. Зажени ли се някоя мома майка ѝ и баща ѝ при бай Стоян тичат и му се молят чеиза на булката с неговите коне да пренесат. Ще им сплете той гривите и опашките, червен конец ще прокара в ситните плитчици, ще ги нагизди с онази ми ти лъскава амуниция с метални копчета и синци, ще им окачи червените и сините пискюли. Конете ще вдигнат високо глави, ще навирят опашки, ще тропат нетърпеливо с копита. Кажи им  едно „Дий!” и ще грабнат пътя! Ще зачаткат подковите им по калдъръма с онова равномерно „Чат-чат-чат…” - музика! Красота!

Митко Ненчев остана замечтан още минута и завърши:

– Аз май се отплеснах… Да оставим конете на бай Стоян. Дай да видим как ще я къдрим ние с нашите, текезесарските коне?

– Докато те слушам как говориш за бай Стоян разбрах едно нещо – нашите коне не бива да окепазяваме. Ще заприличат на плъхове! Прехвърлям на пръста си един по един каруцарите. Ами че почти всички впрягат своите си коне! Острижем ли ги ще ядем бой, с камшиците си ще ни бият!

– А със софиянеца какво ще правим?

– Хрумна ми нещо, но е още неясно. Виж, ти иди и си гледай кметската работа. Тази, със софиянеца, конете и конския косъм си е моя и аз трябва да я свърша. Ако се наложи да помагаш - ще те викна.

3.

Кольо Воденичаров обича да стои на този прозорец и да наблюдава. В канцеларията днес е от ранна сутрин и започва да нервничи. Чака човекът от София, а той не идва. От прозореца се вижда как двайсетина от каруцарите се мотаят  между каруците, оставени под навеса. Скупчени по двама, по трима и повече говорят високо, шегуват се и се смеят. В такъв хубав ден те отдавна трябваше да са по нивите - царевица има да се вози от блоковете. Но сега те чакат Кольо Воденичаров да им каже кога да впрегнат.

Стържещият вой на банцига в дърводелската работилница постепенно заглъхна. Каруцарите извръщат глави нататък и глъчката им секва. Кольо Воденичаров пристъпва от крак на крак пред прозореца и продължава да следи случващото се навън. Пред работилницата излиза работник с побеляла глава и изтръсква опилките от мантата си.  Зад него върви  непознат мъж в сив костюм. Работникът му говори нещо и сочи към канцелариите. Непознатият кима, тръгва в указаната му посока и се провира  с препъвания между камарите с дъски и нахвърляните край тях дървени отпадъци.

Този ще е. „Влязъл е в дърводелната направо от пътя, затова не съм го видял” – мисли си за приближаващия мъж Кольо Воденичаров. Отдалече си личи, няма кой друг да е. В делничен ден по тези места никой не ходи наконтен като на сбор.  И по чантата си личи – в селото никой няма такава чанта. Провесена през рамото, тя е повдигнала единият ръкав на сакото почти до лакътя, а от другият стърчат само върховете на пръстите му. „Чантаджия!” – окончателно му слага етикета Кольо Воденичаров и се усмихва накриво, макар че хич не му е до смях.

– Иде, иде! – прошепна през леко открехната врата счетоводителят Петър Налбантлъев и бързо се скри в стаята си.

След малко стъпките на мъжа с костюма се чуват в коридора. Табелката на канцеларията с надпис „Председател” не го впечатлява, влиза със замах, без да чука. В светлата пролука на отворената врата изглежда като тъмен силует, чертите на лицето му са неразличими. Той се завърта на пета, хваща бравата от вътрешната страна и затваря вратата. От там лъхва аромат на непознат одеколон. Мигновен отблясък от сребристо украшение, боднато на вратовръзката, кара Кольо Воденичаров да премигне. Сега забелязва, че възела на вратовръзката на мъжа седи накриво и се подава  наполовина под яката на бялата риза. Лъснатите с вакса обувки с остри носове са покрити с дебел слой добруджански прахоляк. Гостът се оглежда и търси къде да седне – няма диван, няма фотьойли. По седалището на дървения стол стърчи главата на ръждив гвоздей. Ниската табуретка му се струва неподходяща. Ако седне на нея домакинът му ще го гледа от високо. Остава прав.   

– Ти ли си председателят? – Мъжът гледа някъде встрани и сочи с показалец Кольо Воденичаров, като че ли канцеларията не са само те двамата.

– Аз съм председателят, Никола Воденичаров. А вие кой сте?

Софиянецът усеща натъртеното „вие”, едва забележимо трепва и погледите им се срещат.

– Аз ли? О, да! - Опитваше се да запази самообладание, но обзелото го смущение си личеше. – Трябваше да се представя, разбира се! Петър Цанков.

– Добре дошъл, другарю Цанков! – подава му ръка Кольо Воденичаров и показва стола пред бюрото си. – Заповядайте, седнете. Кажете ми, какво ви води при нас?

Гостът предпазливо сяда на стола така, че панталонът му да избегне съприкосновение с ръждивия пирон.

– Предполагах, че Поляков ви е предупредил. Мислех, че знаете. Извинявайте,  че преди малко…

– Няма нужда да се извинявате – прекъсна го Никола Воденичаров. – Ние тук сме свикнали на всичко! Да, знам за какво идвате. Нашият кметски наместник Ненчев ми каза. Но очаквам  да чуя подробностите от вас.

– Мерси! Разполагам с малко време. До довечера трябва да съм приключил. Затова ще бъда кратък. Но мисията ми е много важна и отговорна! Ще се убедите сам. Нека ви обясня.

Той придърпа стола към бюрото, отвори чантата си и постави между двамата стиска изписани листи.

– Аз съм пратеник на министъра на леката промишленост другаря Антон Югов и ми е даден картбланш лично от него. Ето писмото, съгласувано с Министерството на земеделието. Вижте печатите и подписите от министерствата, резолюциите на председателя на Окръжен народен съвет Русе и на председателя на Околийски народен съвет Исперих. Така… Слушайте ме внимателно, другарю. Светът днес е разделен на два лагера: лагер на мира и лагер на войната. Излишно е да ви казвам къде сме ние и да ви убеждавам в необходимостта ние да сме победителите. Но за да сломим съпротивата на противника  трябват планове. Ние правим такива планове. Вие ги изпълнявате с  нашата подкрепа, разбира се. Аз нося такъв план – пратеникът потупа с длан чантата си. – Голям план, исторически! План от национално и световно значение! Вашият принос - тридесет и шест килограма конски косъм!

– Тридесет и шест килограма косъм?

– Да! От гривите и опашките.

– И как ги изчислихте точно тридесет и шест?

– О! Това е лесно. Разполагаме с информация! – Пратеникът вади от чантата си друг лист с някаква таблица. – Справка. Русенски окръг, хм-м… исперихска околия – триста килограма. Райнино, Райнино… Да! В стопанството ви има 1200 овце, 20 вола, 220 каруци… Да, ето –  и 650 коня. От тях ви е отредено  да настрижете 36 килограма гриви и опашки.

– Чакайте сега, другарю Цанков! Това да не са овце, та да ги стрижем?

– Налага се, другарю председател. Суровина! Ценна, стратегическа суровина!

– Досега сме стригали опашката на един кон. И то защото умря от старост. Митьо Цигуларов си направи от косъма лък за гъдулката.

 – Не, не за гъдулки и цигулки ще се ползва! Това е минало. Страхотни неща се правят сега! Всичко е тук. – пратеникът пак потупва чантата си. – Но не мога да говоря! Знаете, държавна тайна.

Любопитната физиономия на един от каруцарите се появи отвън на прозореца. Кольо Воденичаров му махна с ръка да не наднича и той се скри. Този жест беше изтълкуван от пратеника погрешно:

– Виждам, че се колебаете. Но аз съм тук, за ви насърчавам и да ви помагам. Водете ме в конюшнята! Аз ще избера конете, вашите хора ще ги острижат и готово.

– Добре! Но преди това да попълним протокола. – Кольо Воденичаров извади от чекмеджето на бюрото си лист хартия. – Ето, тук попълваме вашето име, тук килограмите, единична цена, сума… Предал, приел – подписваме се и готово!

– Протоколи, цени, подписи… Какви ги измисляте, другарю председател? Казах ви – тази стока е безценна. Аз съм пратеник на министъра! Не го ли съзнавате!

– Разбирам, но преценете сам. Аз също съм пратеник, на хората от това село. Те са ме избрали за председател. На общо събрание на кооператорите съм упълномощен да одобрявам приходи и разходи на стойност до 40 лева. Тези, които  са над 40 лева, се разглеждат от Управителния съвет на стопанството. Ето, затова трябва да попълним протокола и вие да го подпишете

– Слушай, Воденичаров! Стига си шикалкавил! Не съм свикнал да оставям работата си недовършена. Води ме в конюшнята и да приключваме с този цирк.

Пратеникът напъха документите си в чантата, метна я на рамо и стана от стола. На вратата се обърна, убеди се, че Кольо Воденичаров го следва и изскочи в коридора. Излязоха навън, вървяха на десетина крачки един след друг, но разстоянието помежду им малко по малко се скъсяваше. Зад навеса с каруците те почти се изравниха и вече крачеха редом. Стигнаха пред конюшните и спряха стъписани.

Подпрени на тухлената стена, прави и наклякали пред залостената врата, нервно крачещи, брадясали и мустакати, гологлави, с каскети и с овчи калпаци едно тридесет-четиридесет мъже препречваха входа на конюшнята. Иван Наумов беше сложил ръцете си върху дръжката на забучена в земята вила.

Пратеникът ги огледа боязливо и застана по-близо до Кольо Воденичаров. – Извади кутия „Слънце” и докато запали стърчащата от устата му цигара счупи няколко кибритени клечки.

– Дезертьор! – разкрещя се той. – Буржоазна отрепка! Мръсен провокатор си ти! – Прехвърли чантата на другото си рамо и му обърна гръб.  Издължените върхове на обувките му докоснаха купчина конски фъшкии. Той я прескочи неумело и бързайки  към портала на стопанския двор продължи да се заканва. Ядът го беше обсебил и гласът му се извиси във фалцет. – Кулак! Да ми провалиш ти на мене мисията! Няма да оставя това така, да знаеш! Ще си платиш!

Нисък, набит каруцар, изплю фаса на контрабандната си цигара, посочи с камшика си пратеника и се провиква:

– Ей, другарю! Почакай малко! Да те закарам до Исперих с моя впряг, ще ти се скъсат трандафорите от ходене.

„Чантаджия!” – минава пак през ума на Кольо Воденичаров и захвърля смачкания на топка толкова дълго обмислян и толкова старателно подготвен от счетоводителя протокол.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.