По действителен случай.
1.
Този септемврийски ден на 1953 година Митко Ненчев щеше да помни дълго.
Той постави слушалката на вилката, но погледът му остана вторачен в апарата. Откакто е кметски наместник такъв странен разговор не беше водил. Още сутринта, влязъл-невлязъл в канцеларията, телефонът звъни. С председателя на Околийския народен съвет в Исперих се познаваха отдавна и Митко веднага усети промяната. Този път Христо Поляков не беше самоувереният началник, който е сигурен в правотата си и знае, че всичко ще бъде изпълнено така, както е разпоредил. В изказа му прозираше колебание, намираше думите трудно. Накрая каза:
– Днес е в Хърсово. Утре ти го пращам и виж там… - Поляков изведнъж млъкна, не довърши изречението. В слушалката Митко чуваше само накъсаното му дишане.
– Ами добре, да идва! – произнесе с усилие кметския наместник. – Пък ще видим… –Околийският шеф, сякаш точно тези думи е очаквал, затвори телефона.
Митко Ненчев огледа канцеларията си, като че ли я вижда за пръв път. Протритият дървен под беше почернял, стените на кметската канцелария не бяха варосвани от предишната пролет. Погледът му се плъзна по опушения от пернишката печка таван, спря за миг на двата прозореца с мръсни стъкла и се отмести към няколкото разкривени стола с облегалки. Даде си сметка, че бюрото са ползвали и кметовете от преди девети септември. Зад гърба му зееше също толкова стар ролетен шкаф с повредена ключалка. На шкафа са натрупани книжа, над него е окачен портрет на Вълко Червенков, от който се проточва дълга паяжина. „Не е баш място за посрещане на гости от София. Ще кажа на чистачката да пооправи тук…” – мина му през ума. Въздъхна дълбоко, удари с двете си длани по бюрото и стана от стола: „Трябва веднага да се видя с Кольо Воденичаров!”
2.
Тридесет и четири годишния Кольо Воденичаров, председател на управителния съвет на трудово кооперативното земеделското стопанство „Златна Добруджа” в Райнино, което всички за краткост наричаха текезесето, изслуша разтревожения кметски наместник без да го прекъсва. Постепенно ризата под мишниците му започна да се мокри, веждите му се свъсиха и между тях се образува дълбока бръчка. На този бодлив стол Кольо Воденичаров се е въртял много дни и нощи, справял се с какви ли не трудности, но това тук, което чува от Митко Ненчев, може да му изяде главата. И то сега, когато недоверчивите райнинци станаха по-благосклонни, почнаха да гледат на него, председателя, с добро око, а на стопанството – с повече надежда да се измъкнат от немотията и забравят час по скоро изселническата си орис.
– Кольо, стига си пуфтял? Кажи поне една дума!
Да каже, ама какво? Как да стане? Да се изтъпанчи срещу хората и да иска такова нещо? Тридесет и шест килограма! Тези и други още въпроси задълбаха в мозъка на Кольо Воденичаров още като разбра какво се иска от него, но отговор не намери. Свали каскета от олисялото си теме, смачка го в дланта си и попи едрите капки пот от челото си:
– Не знам. Главата ми не го побира. Как я мислят тия наши началници там горе… До вчера убеждавахме хората да влязат в текезесето, да внесат земята, добитъка и инвентара си. Повечето от тях вече го направиха, останалите са на път да го сторят. Но това, което ми разправяш може да опропасти всичко и да отвърне хората.
Кольо Воденичаров отиде до прозореца и дълго гледа как покривът на конюшните червенее с новите си цигли. После зарея поглед в небето над стопанските сгради. Тъмен отдолу, със светлата си шапка, един от облаците му заприлича на заснежен връх. Върхът, който винаги присъства в спомените от детството му. Есенното слънце припичаше приятно през стъклото и той разкопча ризата си. Пръстите му се плъзнаха надолу и встрани и докоснаха грапавия белег на гърдите. Куршумът мина близо до белия дроб и излезе отзад между ребрата. Отърва се на косъм. Излекуваха го, но на гърба му остана дълбока дупка, в която можеше да пъхне палеца си. Върна се от фронта. Тръгнеше ли да ходи, бързо се уморяваше и дишаше на пресекулки. Баща му месеци наред го гледа как се мъчи и една вечер не изтрая: „Коле! Воденицата на дядо ти отдавна е камара зеленясали камъни. От нея ми остана само един хромел. По този наш край сега човек може дърводобив да прави или да пасе кози по чукарите. Ти, с тази рана на гърба, как ще гледаш жена и челяд? Да идем на равното. Чувам, че който се засели в Добруджа, дето си я върнахме от румънците, го оземляват. Отидоха там хора от наше село и останаха. Да идем и ние, а? Ще ти е по-леко!”
Не го мислиха повече. Събраха всичката си покъщнина, натовариха и хромела на дядо Лазар. Не бяха сами. Да се настанят им помогнаха тези, дето вече бяха се установили. Десетки бяха семействата планинци, доброволно изоставили домовете си и дошли тук да дирят по-добър живот. Щат не щат трябваше да се нагаждат на новото място, да търсят общ език с местните българи, с мюсюлманите и с преселците от тулчанско. Пъстролико е това село! Едни се кръстят в църквата, други се молят в джамията, съботяните пък се събират в някоя къща. Преди известно време стана свидетел на интересен случай. Ради Балайчето вижда Любчо пъдарина и го пита: „Любчо, и ти май нова къща ще строиш. Откъде донесе този камък?” „Тея камъци я съм ги докарàл от кариерата в Завет.” Продължава Балайчето по пътя си, среща Велико куриера и почват да се разправят за нещо на румънски. При тях се спира Мехмед ковача и се опитва да ги помири. След малко Кольо Воденичаров вижда как тримата му съселяни кротко вървят един до друг и си говорят на турски.
За десетината години, откакто са заедно, тези хора през какво ли не минаха! Тук ги свари девети септември, тук дочакаха края на войната. Захвърлиха пушките мъжете, върнаха се по домовете си и поеха от жените си тежката земеделска работа. Някои от планинците се хванаха пак за зидарските чукчета и мистриите. Криво-ляво – заживяха, позакрепиха се. И тогава, хоп! – правете текезесе! Хубаво, вие там, от високото, все се разпореждате. А ние тук за гушите се хванахме, само дето не се изтрепахме с това текезесе… Направихме текезесето. Добре де! Ама сега защо я вършите такава, сякаш искате да го разтурим!?
Кольо Воденичаров се обърна и се отдалечи от прозореца:
– Митко, сега, като поглеждам назад ми се струва, че със земята хората се разделиха по-лесно.
– И аз го забелязах това. Като дойдохме тук от Румъния, без да броя Аша маале, в Райнино заварихме пет-шест семейства от местните българи и няколко турски. Властта ни настани в къщите, изоставени от румънските колонисти. Две-три години след нас дойдохте вие. Оземлиха ни. Докато усетим земята като своя и трябваше да я връщаме. С каква земя влязохме ние в текезесето? С тази, дето държавата ни даде! Не бяхме ѝ свикнали, за да ни домилее чак толкова. Земята, която ни е хранила нас, бащината ни земя, остана там - в Румъния и по хълмовете на Рила и Пирин.
– Прав си за земята. Но с животните не е така! Идвам онази вечер да наобиколя стопанския двор. Заоблачило се беше, духна вятър и рекох първо да видя дали е покрита добре царевицата, дето съхне на площадките. Заварих там нощният пазач и конегледача Иван Наумов да подтичват покрай камарите със зърно. Наместват брезентовите платнища и ги затискат с дървета и камъни да не ги отнесе вятъра. Разменихме по някоя дума и ги оставих. Свърнах към краварника, телчарите бяха ми се обадили, че чакат една първескиня да се отели. На връщане се отбих в конюшнята. Още като влязох посегнах към електрическия ключ, но чух отвън някакъв шум и останах в тъмното. Някой отвори отсрещната врата, запали крушката и на светлината ѝ видях Иван Наумов. „Аха! - рекох си. - Връща се от площадките”. Тръгнах към него, но той направи нещо, което ме накара да се притая. Иван се събу и постави гумените галоши пред себе си. Тръгна по чорапи, донесе гаванката, с която отмерва зобта на конете и изсипа в нея нещо първо от единия, после и от другия си галош. Откъм яслите се чу късо изцвилване, Иван тръгна нататък усмихнат и се скри между конете. Стана ми неудобно, дето толкова време го дебна, тихичко се изхлузих навън и си тръгнах без да му се обадя. Но цяла нощ странното му поведение мира не ми даде. Рано на другата сутрин пак отидох в конюшнята, гледах, чудих се и чак като надникнах в яслите и видях сврени в ъглите им царевични зърна проумях. Докато Иван е помагал на пазача обущата му са се напълнили с царевица. Той си тръгва, отива в конюшнята, събува си галошите, сипва зърното от тях в гаванката и го дава на конете. На неговите коне, с които влезе в текезесето. Искам да ти кажа, че не забравят хората добитъка си, още и още за свой го броят!
– Особено конете… - продължи, сякаш прекъснатата си мисъл Митко Ненчев. – За добруджанеца конете са голяма гордост, ама и фукарлък. За тях той се грижи като за децата си - от хляба си ще отдели, хапката си на две ще направи. Я го виж, бай Стоян Акпунарлията! Не ще и да чуе за текезесе. И знаеш ли защо? Заради онези два коня! Една писана каруца и една шейна Акпунарлията държи само за тях. „Как ще се разделя аз – вика - с тях? Как ще ги прежаля!” Виждал си ги! Два коня - алести, хранени, с лъскав косъм. Зажени ли се някоя мома майка ѝ и баща ѝ при бай Стоян тичат и му се молят чеиза на булката с неговите коне да пренесат. Ще им сплете той гривите и опашките, червен конец ще прокара в ситните плитчици, ще ги нагизди с онази ми ти лъскава амуниция с метални копчета и синци, ще им окачи червените и сините пискюли. Конете ще вдигнат високо глави, ще навирят опашки, ще тропат нетърпеливо с копита. Кажи им едно „Дий!” и ще грабнат пътя! Ще зачаткат подковите им по калдъръма с онова равномерно „Чат-чат-чат…” - музика! Красота!
Митко Ненчев остана замечтан още минута и завърши:
– Аз май се отплеснах… Да оставим конете на бай Стоян. Дай да видим как ще я къдрим ние с нашите, текезесарските коне?
– Докато те слушам как говориш за бай Стоян разбрах едно нещо – нашите коне не бива да окепазяваме. Ще заприличат на плъхове! Прехвърлям на пръста си един по един каруцарите. Ами че почти всички впрягат своите си коне! Острижем ли ги ще ядем бой, с камшиците си ще ни бият!
– А със софиянеца какво ще правим?
– Хрумна ми нещо, но е още неясно. Виж, ти иди и си гледай кметската работа. Тази, със софиянеца, конете и конския косъм си е моя и аз трябва да я свърша. Ако се наложи да помагаш - ще те викна.
3.
Кольо Воденичаров обича да стои на този прозорец и да наблюдава. В канцеларията днес е от ранна сутрин и започва да нервничи. Чака човекът от София, а той не идва. От прозореца се вижда как двайсетина от каруцарите се мотаят между каруците, оставени под навеса. Скупчени по двама, по трима и повече говорят високо, шегуват се и се смеят. В такъв хубав ден те отдавна трябваше да са по нивите - царевица има да се вози от блоковете. Но сега те чакат Кольо Воденичаров да им каже кога да впрегнат.
Стържещият вой на банцига в дърводелската работилница постепенно заглъхна. Каруцарите извръщат глави нататък и глъчката им секва. Кольо Воденичаров пристъпва от крак на крак пред прозореца и продължава да следи случващото се навън. Пред работилницата излиза работник с побеляла глава и изтръсква опилките от мантата си. Зад него върви непознат мъж в сив костюм. Работникът му говори нещо и сочи към канцелариите. Непознатият кима, тръгва в указаната му посока и се провира с препъвания между камарите с дъски и нахвърляните край тях дървени отпадъци.
Този ще е. „Влязъл е в дърводелната направо от пътя, затова не съм го видял” – мисли си за приближаващия мъж Кольо Воденичаров. Отдалече си личи, няма кой друг да е. В делничен ден по тези места никой не ходи наконтен като на сбор. И по чантата си личи – в селото никой няма такава чанта. Провесена през рамото, тя е повдигнала единият ръкав на сакото почти до лакътя, а от другият стърчат само върховете на пръстите му. „Чантаджия!” – окончателно му слага етикета Кольо Воденичаров и се усмихва накриво, макар че хич не му е до смях.
– Иде, иде! – прошепна през леко открехната врата счетоводителят Петър Налбантлъев и бързо се скри в стаята си.
След малко стъпките на мъжа с костюма се чуват в коридора. Табелката на канцеларията с надпис „Председател” не го впечатлява, влиза със замах, без да чука. В светлата пролука на отворената врата изглежда като тъмен силует, чертите на лицето му са неразличими. Той се завърта на пета, хваща бравата от вътрешната страна и затваря вратата. От там лъхва аромат на непознат одеколон. Мигновен отблясък от сребристо украшение, боднато на вратовръзката, кара Кольо Воденичаров да премигне. Сега забелязва, че възела на вратовръзката на мъжа седи накриво и се подава наполовина под яката на бялата риза. Лъснатите с вакса обувки с остри носове са покрити с дебел слой добруджански прахоляк. Гостът се оглежда и търси къде да седне – няма диван, няма фотьойли. По седалището на дървения стол стърчи главата на ръждив гвоздей. Ниската табуретка му се струва неподходяща. Ако седне на нея домакинът му ще го гледа от високо. Остава прав.
– Ти ли си председателят? – Мъжът гледа някъде встрани и сочи с показалец Кольо Воденичаров, като че ли канцеларията не са само те двамата.
– Аз съм председателят, Никола Воденичаров. А вие кой сте?
Софиянецът усеща натъртеното „вие”, едва забележимо трепва и погледите им се срещат.
– Аз ли? О, да! - Опитваше се да запази самообладание, но обзелото го смущение си личеше. – Трябваше да се представя, разбира се! Петър Цанков.
– Добре дошъл, другарю Цанков! – подава му ръка Кольо Воденичаров и показва стола пред бюрото си. – Заповядайте, седнете. Кажете ми, какво ви води при нас?
Гостът предпазливо сяда на стола така, че панталонът му да избегне съприкосновение с ръждивия пирон.
– Предполагах, че Поляков ви е предупредил. Мислех, че знаете. Извинявайте, че преди малко…
– Няма нужда да се извинявате – прекъсна го Никола Воденичаров. – Ние тук сме свикнали на всичко! Да, знам за какво идвате. Нашият кметски наместник Ненчев ми каза. Но очаквам да чуя подробностите от вас.
– Мерси! Разполагам с малко време. До довечера трябва да съм приключил. Затова ще бъда кратък. Но мисията ми е много важна и отговорна! Ще се убедите сам. Нека ви обясня.
Той придърпа стола към бюрото, отвори чантата си и постави между двамата стиска изписани листи.
– Аз съм пратеник на министъра на леката промишленост другаря Антон Югов и ми е даден картбланш лично от него. Ето писмото, съгласувано с Министерството на земеделието. Вижте печатите и подписите от министерствата, резолюциите на председателя на Окръжен народен съвет Русе и на председателя на Околийски народен съвет Исперих. Така… Слушайте ме внимателно, другарю. Светът днес е разделен на два лагера: лагер на мира и лагер на войната. Излишно е да ви казвам къде сме ние и да ви убеждавам в необходимостта ние да сме победителите. Но за да сломим съпротивата на противника трябват планове. Ние правим такива планове. Вие ги изпълнявате с нашата подкрепа, разбира се. Аз нося такъв план – пратеникът потупа с длан чантата си. – Голям план, исторически! План от национално и световно значение! Вашият принос - тридесет и шест килограма конски косъм!
– Тридесет и шест килограма косъм?
– Да! От гривите и опашките.
– И как ги изчислихте точно тридесет и шест?
– О! Това е лесно. Разполагаме с информация! – Пратеникът вади от чантата си друг лист с някаква таблица. – Справка. Русенски окръг, хм-м… исперихска околия – триста килограма. Райнино, Райнино… Да! В стопанството ви има 1200 овце, 20 вола, 220 каруци… Да, ето – и 650 коня. От тях ви е отредено да настрижете 36 килограма гриви и опашки.
– Чакайте сега, другарю Цанков! Това да не са овце, та да ги стрижем?
– Налага се, другарю председател. Суровина! Ценна, стратегическа суровина!
– Досега сме стригали опашката на един кон. И то защото умря от старост. Митьо Цигуларов си направи от косъма лък за гъдулката.
– Не, не за гъдулки и цигулки ще се ползва! Това е минало. Страхотни неща се правят сега! Всичко е тук. – пратеникът пак потупва чантата си. – Но не мога да говоря! Знаете, държавна тайна.
Любопитната физиономия на един от каруцарите се появи отвън на прозореца. Кольо Воденичаров му махна с ръка да не наднича и той се скри. Този жест беше изтълкуван от пратеника погрешно:
– Виждам, че се колебаете. Но аз съм тук, за ви насърчавам и да ви помагам. Водете ме в конюшнята! Аз ще избера конете, вашите хора ще ги острижат и готово.
– Добре! Но преди това да попълним протокола. – Кольо Воденичаров извади от чекмеджето на бюрото си лист хартия. – Ето, тук попълваме вашето име, тук килограмите, единична цена, сума… Предал, приел – подписваме се и готово!
– Протоколи, цени, подписи… Какви ги измисляте, другарю председател? Казах ви – тази стока е безценна. Аз съм пратеник на министъра! Не го ли съзнавате!
– Разбирам, но преценете сам. Аз също съм пратеник, на хората от това село. Те са ме избрали за председател. На общо събрание на кооператорите съм упълномощен да одобрявам приходи и разходи на стойност до 40 лева. Тези, които са над 40 лева, се разглеждат от Управителния съвет на стопанството. Ето, затова трябва да попълним протокола и вие да го подпишете
– Слушай, Воденичаров! Стига си шикалкавил! Не съм свикнал да оставям работата си недовършена. Води ме в конюшнята и да приключваме с този цирк.
Пратеникът напъха документите си в чантата, метна я на рамо и стана от стола. На вратата се обърна, убеди се, че Кольо Воденичаров го следва и изскочи в коридора. Излязоха навън, вървяха на десетина крачки един след друг, но разстоянието помежду им малко по малко се скъсяваше. Зад навеса с каруците те почти се изравниха и вече крачеха редом. Стигнаха пред конюшните и спряха стъписани.
Подпрени на тухлената стена, прави и наклякали пред залостената врата, нервно крачещи, брадясали и мустакати, гологлави, с каскети и с овчи калпаци едно тридесет-четиридесет мъже препречваха входа на конюшнята. Иван Наумов беше сложил ръцете си върху дръжката на забучена в земята вила.
Пратеникът ги огледа боязливо и застана по-близо до Кольо Воденичаров. – Извади кутия „Слънце” и докато запали стърчащата от устата му цигара счупи няколко кибритени клечки.
– Дезертьор! – разкрещя се той. – Буржоазна отрепка! Мръсен провокатор си ти! – Прехвърли чантата на другото си рамо и му обърна гръб. Издължените върхове на обувките му докоснаха купчина конски фъшкии. Той я прескочи неумело и бързайки към портала на стопанския двор продължи да се заканва. Ядът го беше обсебил и гласът му се извиси във фалцет. – Кулак! Да ми провалиш ти на мене мисията! Няма да оставя това така, да знаеш! Ще си платиш!
Нисък, набит каруцар, изплю фаса на контрабандната си цигара, посочи с камшика си пратеника и се провиква:
– Ей, другарю! Почакай малко! Да те закарам до Исперих с моя впряг, ще ти се скъсат трандафорите от ходене.
„Чантаджия!” – минава пак през ума на Кольо Воденичаров и захвърля смачкания на топка толкова дълго обмислян и толкова старателно подготвен от счетоводителя протокол.
Няма коментари:
Публикуване на коментар