През 60-те и 70-те години на миналия 20 век Райнино се оживи, хората се позамогнаха. Вдигнаха се множество нови къщи. Доста години училището подслоняваше класове с по две паралелки. Повечето от завършилите продължаваха образованието си в средни училища, а после, не малко от тях - и в полувисши и висши учебни заведения. Асфалтираха пътя за Исперих. Отдавна можеше да се пътува с автобус за Шумен. Отвориха автобусна линия и за Разград. С откриването на няколко завода в Исперих много райнинци започнаха работа в там, пътувайки със служебен превоз. Почти на всеки час на площада пристигаше и отпътуваше някакъв обществен транспорт. Появиха се първите мотопеди и мотоциклети, автомобили, телевизори... В ТКЗС-то воловете и конете отстъпиха мястото си на камиони, трактори и друга земеделска техника. Имаше и един малък автобус за по-специални случаи.
Успоредно със всичко това някакси неусетно и напълно естествено спорта в селото зае своето подобаващо място. Безпорно, голямата заслуга е на училището с игрищата си и на неговите преподаватели по физическо възпитание. На особена почит обаче е бил и си остана футболът.
Първите изяви са в годините непосредствено след преселването от Румъния през 1940 г., когато в освободеният от румънските колонисти жилищен фонд в Райнино биват настанени хора от Тулчанско. Но този период навярно ще си остане непроучен и забравен. Един спомен от него време е, че дългогодишният шеф на Дърводелната към ТКЗС Райнино Петко Ненчев е бил вратар.
Все още могат да се срещнат живи свидетели от времето, когато отборът се придвижва за мачовете си с две конски каруци. Футболистите се събират от работните им места - един оставя плуга, друг - мотиката. Редуват возене в каруците с ходене, докато стигнат мястото за мача. А това място е ни повече, ни по-малко една поляна с две дървени футболни врати - няма трибуни, няма съблекални и други такива екстри. Съблекат дрехите си където дойде, облекат екипа, който често пъти се състои само от едноцветни фланелки. Обувките са най-разнообразни - кой каквито има, а понякога те съвсем липсват. Топката е кожено кълбо с еластичен червен гумен плондер. Плондерът се напъхва в кълбото през един отвор и се напомпва с ръчна помпа, ако такава помпа липсва - може и с уста. Отворът на кълбото се завързва със здрава кожена връв и... това е. Съдията, след като се увери, че стадото овце, което до преди малко подстригва тревата е извън игрището, дава началото и мачът започва. Следва сблъсък, в който превес има физиката, за сметка на умението да се борави с топката, която е много капризна с неправилната си форма и неочаквано мени посоката си по неравностите на терена.
За този романтичен период от футболната история на Райнино разказва Иван Димитров /Стойкиния/, дългогодишен капитан на отбора, защитник.
По-късно негови съотборници са брат му Петър /вратар/, Коста Проданов, Петър Григоров, Недю Гаджолов, братята Петър и Цвятко Ковачеви, Борис Ролев, Васил Стефанов, Георги Вълчев, Бончо Марков... Списъкът не е пълен, скромната цел на тази публикация е да припомни някои позабравени събития.
Аркади е име, което добре помнят по-възрастните райнинци. Появата му в Райнино е свързана с назначаването на съпругата му за учителка в училището. Краткия му престой около или след 1965 и оставя ярка следа в спортния живот на селото. То е ентусиаст с умения на треньор и организатор. Под негово ръководство се правят първите истински тренировки и се постигат първите по-сериозни успехи. До пристигането му подготовката за поредния мач се състои в елементарна игра на две врати, при това не винаги на игрището на Крушака. Дава се име на отбора - "Добруджа", започват редовни мачове в Б, после в А и още по-късно в А елитна окръжна футболна група. Аркади спечелва за каузата си и някои от ръководителите на местното земеделско стопанство. В резултат на тези му усилия отборът вече пътува за мачовете си отначало с камион на ТКЗС, а после и с автобуса. На центъра на селото, в къщата на Марин Шишманчето, Аркади прави клуб, където футболистите и местните запалянковци могат да пийнат кафе или чай, да побеседват, да поиграят карти, табла ил друга безобидна настолна игра. Клубът бързо се превръща в място предпочитано пред останалите места за обществен контакт и става много посещавано.
Не съм сигурен дали в този период е и първият връх в спортната история на "Добруджа" Райнино - финал за купата "АБШЕРОН". Освен за първенството мачове се играеха още в няколко турнира: за Купата на Съветската армия, за Републиканско селско първенство и местни турнири, какъвто беше този за купата "АБШЕРОН" в Разградски окръг. По времето, за което става дума, беше популярно побратимяването на градове от различни страни на соцлагера. "Абшерон" е полуостров в Азербайджан на западния бряг на Каспийско море, анломерат на Баку, побратимен с Разград.
Мачът се играе в Разград на стадион "Лудогорец". В този мач на вратата е Митьо Янков, защитници пред него са Петко Димов и Данко с № 5. Мустан Мюстеджебов е ляв бек, а Бончо Марков - десен. Халфовата линия е поверена на Борис Ролев /капитан/ и Димитър Павлов. Ляво крило играе Васил Стефанов, дясно - Стоимен /Тиньо/ Георгиев, между тях са нападателите Велико Петров и Коста Проданов.
Вторият значим успех на футболния отбор "Добруджа" Райнино датира от началото на 70-те години. Титлата е Окръжен селски първенец. Като такъв отборът се състезава на републикански терен с първенците на другите окръзи. Жребият отрежда това да е представителят на Търговищки окръг, отборът на с. Ломци. ОС на БСФС командирова специалист от Разград, който да подготви отбора за сблъсъците - Тодор Димитров /ако не бъркам второто име/, известен повече като Тошо Съчмата заради дребния си ръст. Някои от титулярите в този отбор липсват, но повечето са на снимката:
В два мача при разменено гостуване съперникът от Ломци е отстранен. Следващо препятствие е силният отбор на Дивдядово, с когото райнинци успяват да завършат наравно като домакини, но губят втората среща при гостуването си и отпадат от надпреварата.
През 1975 г. е третия връх в спортната история на Райнино. Тогава футболният отбор на селото е включен в делегация на Разградски окръг, която да гостува на побратимения с Разград словашки град Жар над Хроном /Žiar nad Hronom/. Делегацията включва още волейболисти, атлети и други спортисти от други селища. Всъщност това е връщане на визитата, защото преди това футболният тим на селището Хронски Бенядик гостува в Райнино. Това беше неповторим празник не само за селото, но и за целия район, в т. ч и за съседните на Райнино села от Силистренски окръг.
В отбора са включени: Митьо Янков и Иван Костадинов като вратари с идеята при необходимост Иван да се ползва и като полеви играч. Защитниците са моя милост /Димитър Колев Георгиев/, Петко Димов, Мустан Мюстеджебов и Киро Янков. Полузащитници и нападатели са Атанас Николов, Димитър Павлов,Стоимен /Тиньо/ Георгиев Стоименов, Никола Христов /Отата/, Велико Петров, Ненчо Петков и Васил Стефанов. Водачи на отбора са Коста Проданов и Атанас Черников, известен още с прякорите Пощара и Урожая.
Пътуваме с влак от Русе през Румъния и Унгария до тогавашна Чехословакия. На границата в Комарно ни посреща преводач и автобус "Шкода" на домакините, които през цялото време на престоя са на наше разположение. Пътувахме доста към вътрешността на Словакия. Настаниха в една почивна станция в близост до каменната Кремница в късния следобед. Кремница е любопитно градче с запазена старинна архитектура и подземия от средновековието, превърнати в атрактивни заведения. Градче, където и днес е действащ най-старият монетен двор в Европа. Починахме си от дългото пътуване и вечерта в определен час трябваше да се явим в една великолепна зала на почивната станция. Беше официална вечеря и ние, селянчетата от Райнино, Разградско, бяхме на прием, даден от българския консул в Братислава, някой си Атанасов, в присъствието на съответстващи на ранга му персони от словашка страна. Заведе ни в залата Коста Проданов. Гледаме и се чудим - всичко е толкова респектиращо, че не знаем какво да правим. А и няма кой да ни каже... Стоим между входната врата и тази приказно красива маса, наредена с отбрани предястия, плодове, чаши, салфетки... Красота! Но приборите са цяло множество пред всеки стол - как да се ориентира огрубялата ти селска душица в тази очевидно изискана обстановка!? Малко ведрост, но не и насока за предстоящите ни действия внася Васко /Васил Стефанов/, който е забелязал пълните и наредени като по конец малки, с около 25 мл прозрачна течност, чашки с аперитив от техният аналог на нашата ракия - "Боровичка" възкликва: "Ба си... , тия какво мислят? Аз, ако тръгна да обиколя масата и се върна пак тук от съдържанието на тия напръстничета за вас нищо няма да остане!".
Дойдоха официалните лица. Последваха речи, приветсвия и пожелания. Настаниха се те, настаниха се и нашите домакини, настанихме се на масата и ние и после си дадохме сметка, че нещата не са толкова страшни, колкото изглеждат на пръв поглед.
На другия ден ни предсоеше първия мач в Хронски Бенядик и нашите водачи се погрижиха да ни приберат навреме по стаите, за да сме в кондиция за срещата. Пропътувахме растоянието от 50 - 60 км за около час. Бяхме пред стадиона доста по-рано от необходимото и се наложи да почакаме в автобуса. Спортната дисциплина не изключваше тютюнопушене, впрочем автобуса на домакините превърнахме в пушалня още в началото. Сега, докато чакахме началото на срещата, притъпявахме негативното влияние на предстартовата си треска с по няколко цигари, с чиито фасове осеяхме тротоара пред една къща до стадиона. По някое време от тази къща излезе жена на средна възраст и без да каже нищо, без дори да погледне към нас, започна да смита последствията от присъствието ни.
Иначе се получи добър мач, който се понрави на публиката. Домакините ни победиха с 2:1, също както и ние тях, когато ни гостуваха. След мача ни заведоха в просторен ресторант на две нива, с градина и жива музика, където вечеряха много местни хора. Имаше запазени маси за нас и футболистите на домакините. Докато седнем и вечерята от пържола с варени картофи и обработена по тяхна рецепта филия хляб, неизменна част от порцията, ни беше сервирана. С много още допълнително хляб, по наш обичай, за което ресторантьорите са били предварително предупредени. Нашите домакини се нахвърлиха на храната и бързо приключиха с нея. Ние разочаровано седим пред чиниите и докато ястието ни изстива чакаме поне по 100 грама нещо силничко със салатка. Нищо подобно! Някои от нас взеха да се пипат по джобовете, но мисълта, че обменените крони са недостатъчно за такъв лукс се задоволиха с поръчката на по една бира. Разбрахме, че няма смисъл да чакаме повече и вяло си изядохме вечерята. Нашите домакини бяха достатъчно търпеливи да ни изчакат. Качихме се на автобуса и след малко той пак спря пред... стадиона. Въведоха ни в съблекалните, а там наредени едни маси с всякакви мезета и питиета, а в единия ъгъл - голяма камара от каси с бира. И се започна една дружелюбна среща на спортисти аматьори, която е ясно как може да завърши.
Изиграхме още няколко мача в Кремница и Жар над Хроном. Любопитно е да се отбележи , че всички те се състояха не на терени с тревна, а с някаква червеникава изскуствена натилка, наподобяваща сгур. За нас това беше твърде необичайно и вероятно е дало отражение върху качеството на играта и нейния краен изход.
Престоят ни в Словакия освен спортни изяви включваше и културна програма. Бяхме в Братислава, посетихме местни забележителности в Жар над Хроном и Кремница. В Хронски Бенядик отдадохме почит на гроба на Сейко Даскалов от Побит камък - студент по медицина, участник в Словашкото въстание, убит с немски картечен откос при преминаване на река Хрон. Докато вървим в заградения и озеленения гробищен парк, по посипаните с дребен чакъл алеи, покрай добре поддържаните паметници Атанас Черников /Пощара/ се оглежда удивено и неусетно изостава от групата. Изчаквам го и питам:
- Бай Атанасе, какво толкова гледаш?
- Какво ли? - пита той на свой ред. - То, като гледам, тука как всичко е уредено на човек да му е драго да умре!
Какво ли, питам се днес, мотивираше тези хора да тичат подир футболната топка, да горят в играта, да се радват като деца, когато победят и да плачат като деца, когато загубят?
Успоредно със всичко това някакси неусетно и напълно естествено спорта в селото зае своето подобаващо място. Безпорно, голямата заслуга е на училището с игрищата си и на неговите преподаватели по физическо възпитание. На особена почит обаче е бил и си остана футболът.
Първите изяви са в годините непосредствено след преселването от Румъния през 1940 г., когато в освободеният от румънските колонисти жилищен фонд в Райнино биват настанени хора от Тулчанско. Но този период навярно ще си остане непроучен и забравен. Един спомен от него време е, че дългогодишният шеф на Дърводелната към ТКЗС Райнино Петко Ненчев е бил вратар.
Все още могат да се срещнат живи свидетели от времето, когато отборът се придвижва за мачовете си с две конски каруци. Футболистите се събират от работните им места - един оставя плуга, друг - мотиката. Редуват возене в каруците с ходене, докато стигнат мястото за мача. А това място е ни повече, ни по-малко една поляна с две дървени футболни врати - няма трибуни, няма съблекални и други такива екстри. Съблекат дрехите си където дойде, облекат екипа, който често пъти се състои само от едноцветни фланелки. Обувките са най-разнообразни - кой каквито има, а понякога те съвсем липсват. Топката е кожено кълбо с еластичен червен гумен плондер. Плондерът се напъхва в кълбото през един отвор и се напомпва с ръчна помпа, ако такава помпа липсва - може и с уста. Отворът на кълбото се завързва със здрава кожена връв и... това е. Съдията, след като се увери, че стадото овце, което до преди малко подстригва тревата е извън игрището, дава началото и мачът започва. Следва сблъсък, в който превес има физиката, за сметка на умението да се борави с топката, която е много капризна с неправилната си форма и неочаквано мени посоката си по неравностите на терена.
За този романтичен период от футболната история на Райнино разказва Иван Димитров /Стойкиния/, дългогодишен капитан на отбора, защитник.
По-късно негови съотборници са брат му Петър /вратар/, Коста Проданов, Петър Григоров, Недю Гаджолов, братята Петър и Цвятко Ковачеви, Борис Ролев, Васил Стефанов, Георги Вълчев, Бончо Марков... Списъкът не е пълен, скромната цел на тази публикация е да припомни някои позабравени събития.
Не съм сигурен дали в този период е и първият връх в спортната история на "Добруджа" Райнино - финал за купата "АБШЕРОН". Освен за първенството мачове се играеха още в няколко турнира: за Купата на Съветската армия, за Републиканско селско първенство и местни турнири, какъвто беше този за купата "АБШЕРОН" в Разградски окръг. По времето, за което става дума, беше популярно побратимяването на градове от различни страни на соцлагера. "Абшерон" е полуостров в Азербайджан на западния бряг на Каспийско море, анломерат на Баку, побратимен с Разград.Мачът се играе в Разград на стадион "Лудогорец". В този мач на вратата е Митьо Янков, защитници пред него са Петко Димов и Данко с № 5. Мустан Мюстеджебов е ляв бек, а Бончо Марков - десен. Халфовата линия е поверена на Борис Ролев /капитан/ и Димитър Павлов. Ляво крило играе Васил Стефанов, дясно - Стоимен /Тиньо/ Георгиев, между тях са нападателите Велико Петров и Коста Проданов.
Вторият значим успех на футболния отбор "Добруджа" Райнино датира от началото на 70-те години. Титлата е Окръжен селски първенец. Като такъв отборът се състезава на републикански терен с първенците на другите окръзи. Жребият отрежда това да е представителят на Търговищки окръг, отборът на с. Ломци. ОС на БСФС командирова специалист от Разград, който да подготви отбора за сблъсъците - Тодор Димитров /ако не бъркам второто име/, известен повече като Тошо Съчмата заради дребния си ръст. Някои от титулярите в този отбор липсват, но повечето са на снимката:
През 1975 г. е третия връх в спортната история на Райнино. Тогава футболният отбор на селото е включен в делегация на Разградски окръг, която да гостува на побратимения с Разград словашки град Жар над Хроном /Žiar nad Hronom/. Делегацията включва още волейболисти, атлети и други спортисти от други селища. Всъщност това е връщане на визитата, защото преди това футболният тим на селището Хронски Бенядик гостува в Райнино. Това беше неповторим празник не само за селото, но и за целия район, в т. ч и за съседните на Райнино села от Силистренски окръг.
В отбора са включени: Митьо Янков и Иван Костадинов като вратари с идеята при необходимост Иван да се ползва и като полеви играч. Защитниците са моя милост /Димитър Колев Георгиев/, Петко Димов, Мустан Мюстеджебов и Киро Янков. Полузащитници и нападатели са Атанас Николов, Димитър Павлов,Стоимен /Тиньо/ Георгиев Стоименов, Никола Христов /Отата/, Велико Петров, Ненчо Петков и Васил Стефанов. Водачи на отбора са Коста Проданов и Атанас Черников, известен още с прякорите Пощара и Урожая.
Пътуваме с влак от Русе през Румъния и Унгария до тогавашна Чехословакия. На границата в Комарно ни посреща преводач и автобус "Шкода" на домакините, които през цялото време на престоя са на наше разположение. Пътувахме доста към вътрешността на Словакия. Настаниха в една почивна станция в близост до каменната Кремница в късния следобед. Кремница е любопитно градче с запазена старинна архитектура и подземия от средновековието, превърнати в атрактивни заведения. Градче, където и днес е действащ най-старият монетен двор в Европа. Починахме си от дългото пътуване и вечерта в определен час трябваше да се явим в една великолепна зала на почивната станция. Беше официална вечеря и ние, селянчетата от Райнино, Разградско, бяхме на прием, даден от българския консул в Братислава, някой си Атанасов, в присъствието на съответстващи на ранга му персони от словашка страна. Заведе ни в залата Коста Проданов. Гледаме и се чудим - всичко е толкова респектиращо, че не знаем какво да правим. А и няма кой да ни каже... Стоим между входната врата и тази приказно красива маса, наредена с отбрани предястия, плодове, чаши, салфетки... Красота! Но приборите са цяло множество пред всеки стол - как да се ориентира огрубялата ти селска душица в тази очевидно изискана обстановка!? Малко ведрост, но не и насока за предстоящите ни действия внася Васко /Васил Стефанов/, който е забелязал пълните и наредени като по конец малки, с около 25 мл прозрачна течност, чашки с аперитив от техният аналог на нашата ракия - "Боровичка" възкликва: "Ба си... , тия какво мислят? Аз, ако тръгна да обиколя масата и се върна пак тук от съдържанието на тия напръстничета за вас нищо няма да остане!".
Дойдоха официалните лица. Последваха речи, приветсвия и пожелания. Настаниха се те, настаниха се и нашите домакини, настанихме се на масата и ние и после си дадохме сметка, че нещата не са толкова страшни, колкото изглеждат на пръв поглед.
На другия ден ни предсоеше първия мач в Хронски Бенядик и нашите водачи се погрижиха да ни приберат навреме по стаите, за да сме в кондиция за срещата. Пропътувахме растоянието от 50 - 60 км за около час. Бяхме пред стадиона доста по-рано от необходимото и се наложи да почакаме в автобуса. Спортната дисциплина не изключваше тютюнопушене, впрочем автобуса на домакините превърнахме в пушалня още в началото. Сега, докато чакахме началото на срещата, притъпявахме негативното влияние на предстартовата си треска с по няколко цигари, с чиито фасове осеяхме тротоара пред една къща до стадиона. По някое време от тази къща излезе жена на средна възраст и без да каже нищо, без дори да погледне към нас, започна да смита последствията от присъствието ни.
Иначе се получи добър мач, който се понрави на публиката. Домакините ни победиха с 2:1, също както и ние тях, когато ни гостуваха. След мача ни заведоха в просторен ресторант на две нива, с градина и жива музика, където вечеряха много местни хора. Имаше запазени маси за нас и футболистите на домакините. Докато седнем и вечерята от пържола с варени картофи и обработена по тяхна рецепта филия хляб, неизменна част от порцията, ни беше сервирана. С много още допълнително хляб, по наш обичай, за което ресторантьорите са били предварително предупредени. Нашите домакини се нахвърлиха на храната и бързо приключиха с нея. Ние разочаровано седим пред чиниите и докато ястието ни изстива чакаме поне по 100 грама нещо силничко със салатка. Нищо подобно! Някои от нас взеха да се пипат по джобовете, но мисълта, че обменените крони са недостатъчно за такъв лукс се задоволиха с поръчката на по една бира. Разбрахме, че няма смисъл да чакаме повече и вяло си изядохме вечерята. Нашите домакини бяха достатъчно търпеливи да ни изчакат. Качихме се на автобуса и след малко той пак спря пред... стадиона. Въведоха ни в съблекалните, а там наредени едни маси с всякакви мезета и питиета, а в единия ъгъл - голяма камара от каси с бира. И се започна една дружелюбна среща на спортисти аматьори, която е ясно как може да завърши.
Изиграхме още няколко мача в Кремница и Жар над Хроном. Любопитно е да се отбележи , че всички те се състояха не на терени с тревна, а с някаква червеникава изскуствена натилка, наподобяваща сгур. За нас това беше твърде необичайно и вероятно е дало отражение върху качеството на играта и нейния краен изход.
Престоят ни в Словакия освен спортни изяви включваше и културна програма. Бяхме в Братислава, посетихме местни забележителности в Жар над Хроном и Кремница. В Хронски Бенядик отдадохме почит на гроба на Сейко Даскалов от Побит камък - студент по медицина, участник в Словашкото въстание, убит с немски картечен откос при преминаване на река Хрон. Докато вървим в заградения и озеленения гробищен парк, по посипаните с дребен чакъл алеи, покрай добре поддържаните паметници Атанас Черников /Пощара/ се оглежда удивено и неусетно изостава от групата. Изчаквам го и питам:
- Бай Атанасе, какво толкова гледаш?
- Какво ли? - пита той на свой ред. - То, като гледам, тука как всичко е уредено на човек да му е драго да умре!
Какво ли, питам се днес, мотивираше тези хора да тичат подир футболната топка, да горят в играта, да се радват като деца, когато победят и да плачат като деца, когато загубят?
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
