ГЛАДНО, АМА ПОЧИНАТО!

             Муйсин Бръснара живее с многолюдната си челяд в окрайнините на Райнино, към Кулата. Домът му е килната на една страна къщица, измазана с жълта глина. Мястото около нея е оградено с прогнил плет от окастрена вършина и откакто Муйсин е тук си е чиста поляна - няма градина, няма овошка, няма нищо, което да се нуждае от плуг, лопата или мотика.
            Тясно утъпкана пътека през тревата  води от улицата към къщата. До нея потрепва с листа дребна джанка, на която е закачена  някаква дреха.  Муйсин седи под рехавата ѝ сянка на трикрако столче. До него лежи и настървено чеше с лапа мръсно-бялата си козина дребно кученце. Малко по-нататък  очукана тенджера,поставена върху няколко тухли, подсказва, че това е лятната кухня на фамилията.
            По прашната улица ситно крачи звеновода Николай Златев /Камбурчето/ - дребен, но енергичен човек, когото съселяните му наричат Кайчето. Кученцето изведнъж скача,  навирва опашка и започва да лае с тъничко гласче. Магарето на Муйсин прекъсва дрямката си, маха лениво с уши, сякаш да предупреди стопанина си за госта.  Муйсин в това време пъди рояк дребни мушици, кръжащи над главата му. Той вижда, че звеновода кривва към него и го заговаря отдалеч:
            – О-о-о! Кайчито, здрасти! Ела тук, сядай, почивай малко. - Той подава на Кайчето трикракото столче и сяда на тревата с подвити крака по турски. – Кажи сега, как си - живо-здраво?
            Разменят още по някоя дума.
            Кайчето знае, че Муйсин понякога ходи на работа в ТКЗС-то , но ако днес се подлъже, два-три дена след това не го търси – почива си. Преднамерено се оглежда наляво-надясно и започва с агитацията издалеч:

            – Ей, Муйсин! Къшей хляб у вас нямаш, децата ти голи … Ами засей някой корен домати, овошки си посей – земя имаш! Гладни ходите!

            – А-а! Николай ага, мож да съм гладно, ама съм починато, ба!
            – А защо не дойдеш да работиш в звеното. Я впрягай утре магарето и ела на овощната градина. Не сварихме да съберем навреме клоните от резитбата, та утре ще сме там. Ела и ти. Хем някой трудоден ще изкараш, хем малко вършина ще си донесеш за печката.

           Кайчето е наясно, че повече му харесва на Муйсин да се излегне по гръб на сянка и да чака да се появи някой клиент. Без да бърза ще го настани той на двора пред къщата на единствения стол, който има в дома си, ще завърже на врата му престилката на жена си и ще го обслужи. А човекът ще извади от джоба си две затоплени яйца и ще му плати.
            – Кайчи, няма как! Утре Йордан Шмекера ши доди да го бръсна, ба..., няма как. 

            Минава време, позамогнали се хората, покрай тях - и Муйсин. Село без бръснар – бива ли? Дали му от кметството малка стаичка до Помпата. Занесъл си той стола, стар бръснач, ножица и ръчна машинка за подстригване. Сложил на стената и огледало. Но първо внесъл там едно легло. Отваря сутрин Муйсин бръснарницата, остава вратата да зее широко отворена. Лежи си на леглото, наблюдава минаващия от там свят и чака клиентелата. Така се изнизват дни, месеци, години.

            Задомили се децата му, Муйсин остарял, поболял се.

            Минава веднъж синът му Джамал покрай къщата на свой съученик:

            – Мите, дай една вода да пия, че ожаднях!

            Носят му чаша, но Джамал Муйсинов вижда до чешмата празен буркан от компот, взема го и го напълва догоре. Пие лакомо и, като го държи и гледа вече празен в ръката си, клати глава доволно. Развива цяла теория как компотеният  буркан с прозрачността си прави водата по-вкусна и как това влияе положително на количеството, което може да се изпие.

            – А баща ти как е? Оздравя ли? - пита го Митето.

            – Как да ти кажа…  - Трудна работа! – Джамал се приближава към домакина си, оглежда се наоколо дали са само двамата и почти шепне:

            – Наборе, чуй ме сега! Той, баща ми, май няма да оздравее скоро. Няма как!  Но като умре… Аллах Керим /Добър е господ/, дано не ме чуе... От първо ми хрумна да го заровя прав, ама като се замислих - голямо копане ще падне! Нали знаеш – той е висок такъв един, дингилест. Затова съм решил – помине ли се... 

            Джамал молитвено повдига ръце, отправя поглед към небето и шепне беззвучно нещо. Когато решава, че е измолил прошка от всевишния довършва прекъснатата си мисъл:

            – ... ще го заровя седнал!

            – Как така! Защо!? Шегуваш се, нали?

– То такъв майтап, наборе, не бива! Ама той цял живот изкара по гръб, да знаеш!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.