ОЧЕРК ЗА СЕЛОТО НА КРАЯ НА СВЕТА

ОЧЕРК ЗА СЕЛОТО НА КРАЯ НА СВЕТА

ЗАБРАВЕНОТО СЕЛО

Райнино

Област: област Разград
Община: община Исперих
Геогр. ширина: 43.7999992
Геогр. дължина: 26.8169994
Надморска височина: от 200 до 299 м

Площ землище: 23.027 km2

Население: 403 човека (31.12.2013) 

Пощенски код: 7421                            

• Kод за междуселищно избиране: (084737)
•            
• КРАЯТ НА СВЕТА МОЖЕ ДА Е НАВСЯКЪДЕ. НЕКА ВИ РАЗКАЖА ЗА ЕДНО СЕЛЦЕ, КЪДЕТО  ТРЪГНАЛИТЕ НЕ СЕ ВРЪЩАТ, А НЕОТПЪТУВАЛИТЕ ОСТАВАТ ЗАВИНАГИ.

              

Ако все още сте тук и имате намерение да продължите пуснете си клипчето по-долу, за да направим четенето по-приятно.

•            

•               Речете ли да потърсите селото в интернет ще намерите твърде оскъдна информация. Тя ще е или административна или част от криминалната хроника. 

•              За селото е писано малко. Най-съществени и достоверни сведения могат да се намерят в краеведските и родовите изследвания на Йордан Иванов и Борис Илиев.

•              В Райнино, кръстено на Райна Княгиня, повечето неща са по едно. Те винаги се произнасят в единствено число и със значимост да бъдат изписвани с главна буква.

•              

Площадът

Населяващите улица "Бузлуджа" - вече са двама...

Празното щъркелово гнездо над Помпата

Кметството

Помпата

Празното училище

Читалището

До 1942 г. селото носи името Кьосе Абди или Кьосе Апти. Преданието твърди, че някой си Апти, без косъм по  брадата си и поради това с прякор Кьосе, бил първият заселник и основател на селото, от където произхожда неговото наименование. През войната 1828 - 1829 г. в тила на руската армия, която стигнала до Шумен, безчинствали разбити турски части, заедно с въоръжени местни мюсюлмани. По това време били ограбени, разораени и разселени две махали на Райнино. Те били разположени северозападно от селото, в гората. Наричали се Йомерлер и Рамлар, по имената на два рода, които ги населявали. До началота на 20 век там още можели да се различат местата на кладенци, на гробищата, основите на къщи и на дворове. Още по-късно сред дъбовете останали да виреят круши, сливи и ябълки. 

Селото е променяло местонахождението си по различни причини няколко пъти, а веднъж, през 1837 година и поради епидемия от чума, когато се изместило навътре в гората.  Останки от керамика, огнища и други доказателства и до днес могат да се намерят в нехарактерната за землището пепелява почва на блока вляво от пътя за Канипейската гора срещу Летището. Там, преди около 50 години бяха Старите лозя.

Любопитна подробност е, че на излизане от селото, по пътя за Стария Излаз, в близост до Андровия гьол  има останки от махалата, останала в детските ми спомени като Аша Маале. Там, при внимателен оглед, още личат останки от пещи за производство на негасена вар, откъдето носи името си една от фамилиите - Кирекчиите.

https://www.google.bg/maps/@43.8129489,26.8144852,13z/data=!4m2!10m1!1e2 

Райнино е село като всички села и не съвсем. Не прилича на никое друго защото на този грешен свят няма две абсолютно еднакви неща и всичко съществуващо е единствено и уникално само по себе си. Райнино притежава своята световна и национална неизвестност и това също е негова характерна черта. В околността е популярно и като селото със стоте ергени - поради открайвремешната беднотия момите от селото все гледали да се оженят на по-богати места по други села и градове. Колкото шега, толкова и истина. Ако попаднете в Райнино ще видите възрастни и самотни мъже,  за повечето от които няма как да знаете, че не успели да натрупат необходимия трудов стаж и са принудени да се грижат за престарелите си родители, преживявайки заедно с тяхната пенсия.

До 1940 г. селото е в пределите  на Румъния. Малко са възрастните, които помнят как граничната бразда, минаваща южно от стопанския двор в посока изток – запад е разделяла Райнино от Вазово и Румъния от България. Румънската застава се е помещавала в несъществуваща вече постройка до кладенец съвсем близо до селото - вдясно по пътя за Вазово, непосредствено след стопанския двор на бившето ТКЗС, там, където свършва успоредния на шосето полезащитен пояс. Българската застава е била някъде по на юг и вляво, но останките от нея са заличени безвъзвратно от последвалата след 1940 г. селскостопанска дейност

На границата между две области сега, в недалечното минало и на две държави, Райнино и до днес си остава едно изолирано, забравено от "бога и царя" място. Землището му, осеяно с изкуствени могили, подобни на Свещарските, но по-малки и повечето изличени от плуговете, се врязва като своеобразен сухоземен полуостров в Силистренско. Богатият чернозем и Гората са тези , които дават поминък и носят някакви доходи на жителите му, които от ден на ден оредяват. Райнино е типичен пример, олицетворяващ позабравения термин "Селище със затихващи функции"

Чешмата до Помпата

Населението му е уникална смесица. Най-многобройната група са българи преселци от Тулчанско, дошли тук през 1940 г. по силата на Крайовската спогодба. Те се самоназовават  преселци и добружанци, макар дедите им да произхождат от вътрешността на България или както те я наричат „Стара България“. През 50-те и 60-те години на 20 век в селото идват македонци от планините на Югозападна България, привлечени от плодородните черноземи. По-ранни заселници, още от времето на турското владичество,  са представители на особената етнографска група „Оста миллет“, изповядващи исляма и дошли от североафриканските пвладения на Османската империя. Странното е, че нито турците от Веселец, нито ромите от Вазово  ги причисляват  към своя етнос. Няколко са само фамилиите, които се считат и биват признати за коренни жители на селото.

Селото живее своя собствен, незавиден живот. Единствената връзка с големия свят е тесен път, за който неизвестно чии грижи приключват с маскировка на дупките по напукания като бръчките по лицата на жителите му 30-годишен асфалт.

За всички идващи и отиващи си този път свършва и започва на Площада. Идва  от Исперих и отива в Исперих. От там на юг и нататък към още по-уютния запад, по мечтания широк, красив, богат и щедър свят! Мечта е на всеки млад райнинец да тръгне по този път. Без да се обръща! Да мине покрай Свещарските могили и царската тракийска гробница, където за кратко да се пренесе в царствения свят на гетите назад във времето - за толкова, за колкото да осъзнае собствената си безнадеждна провинциалност и да получи импулс да продължи към новия свят и новото врем. Напред! И на юг, и на север, и на запад! Само не и обратно!

Събитията в Райнино са простичко двуполюсни - тъжни и радостни.

Тъжни... 

Когато в сутрешната притихналост над къщите се понесе бавно протяжният звън на църковната камбана, известяващ нечия кончина. Поп Никола, с райнински корени, идва тук само по един повод. Той  не кръщава и не венчава, той идва само за да придружи в последното му пътуване към Крушака поредния покойник. 

Радостни... 

Когато някой от еднопосочно поелите на юг милостиво реши да се завърне и за малко да разсее сивата безнадежност на създателите си. Тогава, за първи път, усмихната от няколко седмици,месеци или години  празнува цялата махала. Празник, който започва с чакане на стара и изкривена като самите чакащи пейка до портичката на нечия обречена на скорошна разруха къща. И завършва след няколко часа с изпращане на гостите от цялото население на махалата - един-двама старци и две-три старици.

         Често се случва така, че двете събития взаимно се предизвикват и се сливат в едно. Тогава на човек му е трудно да реши за кого има повече основание да се радва и за кого повече основание да тъжи - за мъртвите или живите.   

            Едно събитие обаче е ежегоден връх, в чиято сянка всичко друго остава незабележимо  - Сбора! Той е традиционно в последната събота на октомври, когато полската работа е приключила. Дори арендаторите стават щедри и развързват кесиите,  за да помогнат. Селото оживява и се пълни с млади и стари като в най-добрите си години. Пред къщите се нареждат върволици коли. Кой овца или агне, кой коза или яре, кой кокошка - всеки според чергата си. За година време всеки е отгледал някоя животинка и на Сбора тя се превръща в ритуална жертва в полза на гостите. Лее се ракия, бира и още необистреното вино. Свири музика, играят се хора. Събират се роднини и приятели - с години невидели се - не могат да се познаят.

            Веселба за един ден. На другия селото изглежда още по-тъжно и по-пусто.

            На влизане в Райнино, след табелата, която обозначава началото му, ако си невнимателен шофьор, може да се окажеш без десен калник или поне мигач от неочаквана среща със стар руски комбайн. 

Той така се е вкопал до някогашния, сега трудно различим между храсти и бурени Полски стан,  че с неподвижно преживените си там демократични години се е превърнал в непоклатим паметник на социалистическото минало. В ляво , в Стопанския двор, се забелязват няколко трактора на едва оцеляващата в конкуренцията на арендаторите кооперация. Малко след това ще видите висока ограда от бетонни елементи на изоставения отдавна цех за заготовки на исперихския завод „Добруджа“, превърнат сега в нечий склад.

Площадът в Райнино е обръщало, последна точка от дестинация за никъде. Той е край, но и начало на единствения път, свързващ го с цивилизацията. 

Зърваш за миг изтърбушената сграда на някогашното основно училище, което е приютявало и класове с двойни паралелки; минаваш покрай кметството, чиято работа основно е да събира личните карти на починалите и да издава удостоверения за наследници; виждаш килнатата на една страна Помпа и две-три пейки пред затворените врати на Читалището; трудно може да различиш дали има нещо зад  прашасалите стъкла на ниските сгради в дясно от теб; накрая спираш пред Барчето и Магазина.  Тук е Центърът, тук се ражда и умира всяка новина, мълва и клюка в този малък свят. Тук, на Центъра, дори тиквените семки, чието производство е важна част от „икономиката“ на  селото, твърдят местните, съхнат най-добре. Ако на Центъра нещо не е изкоментирано то не се е случило. Тук посрещат и изпращат Рейса като събитието на деня. Местните новини и световните дела се обсъждат най-добре в Барчето на чаша ракия, но ако не можеш да си я позволиш– и пред него, с килнат назад каскет и небрежно пъхнати в джобовете ръце.

И все пак - Райнино е свят! Като микрокосмос. То е някаква измамна и все още незнайно как крепяща се цялост, съставена от земи, тревясали улици, рушащи се постройки, възрастни хора, съдби,  дървета, животни, цветя....  Нищо, че тук дори щъркелите вече не се завръщат и гнездото им на помпената кула отдавна стои празно. 

Но ако се вдълбочиш - и в миналото, и в настоящето - ще откриещ неочаквани съкровища.

Тръгнеш ли покрай Читалището на запад ще минеш през Новия Излаз /има и местност Стария Излаз/ и по този черен път към село Иван Шишманово ще стигнеш Реката. Тя „Седем години тече и седем не тече“ – ще ви каже всеки срещнат. И ще ви уверява, че като следвате течението  ѝ през Гората изведнъж тя ще се изгуби, ще изчезне под земята. За да се появи някъде към Дунав и да се влее там. А наблизо, където изчезва, е Бездънната дупка. В нея много са влизали, ама никой не е стигнал дъното! За да стигнете там ще трябва да навлезете в оградена с висока телена ограда територия – резерват към ловно стопанство Воден. Тук са построени хижи, заслони, чакалà, правени са пътеки и парапети, язовири и хранилки за дивите животни. Развъждани са диви патици, полагани са грижи за популациите от сърни, елени, диви свине. За да бъдат отстреляни от Т. Живков и негови гости като Л. Брежнев, Н. Чаушеску, М. Кадафи и други бивши величия.

Ако продължите разходката си по долината на Реката, пеш, без път, покрай Пещерата и през Гората ще стигнете и до „Ири Хисар“ – тракийска крепост, използвана и през средновековието. Местността е много живописна. Хълмове, обрасли с дървета, виеща се между високи скали река, останки от крепостни стени и охранителни кули допълват картината.

Ако сте с кола - продължете от Площада на северозапад, следвайте макадамената настилка, минете през портала на Резервата и след няколко километра сте там, в "Ири Хисар", където едни селяни от Райнино се грижат за дивите животни, за могат други, високо урбанизирани много цивилизовани хора от къде ли не по широкия свят, да убият и вземат като трофей главите им.Може да изберете и друг маршрут - на запад, покрай водонапорната Кула, покрай

Първия и Втория пояс към гората с червен дъб, и после надолу - по Реката и до крепостта.

На връщане, ако вече е късно, не ви се пътува и няма къде да преспите - отбийте се на Центъра или в Барчето. И може да сте сигурни, че някой от онези чудаци там с овехтелите каскети ще ви приюти, ще ви почерпи и нахрани, ще ви настани да преспите в Новата стая и на другия ден ще ви изпрати по живо по здраво.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

ГЛАДНО, АМА ПОЧИНАТО!

             Муйсин Бръснара живее с многолюдната си челяд в окрайнините на Райнино, към Кулата. Домът му е килната на една страна къщица, измазана с жълта глина. Мястото около нея е оградено с прогнил плет от окастрена вършина и откакто Муйсин е тук си е чиста поляна - няма градина, няма овошка, няма нищо, което да се нуждае от плуг, лопата или мотика.
            Тясно утъпкана пътека през тревата  води от улицата към къщата. До нея потрепва с листа дребна джанка, на която е закачена  някаква дреха.  Муйсин седи под рехавата ѝ сянка на трикрако столче. До него лежи и настървено чеше с лапа мръсно-бялата си козина дребно кученце. Малко по-нататък  очукана тенджера,поставена върху няколко тухли, подсказва, че това е лятната кухня на фамилията.
            По прашната улица ситно крачи звеновода Николай Златев /Камбурчето/ - дребен, но енергичен човек, когото съселяните му наричат Кайчето. Кученцето изведнъж скача,  навирва опашка и започва да лае с тъничко гласче. Магарето на Муйсин прекъсва дрямката си, маха лениво с уши, сякаш да предупреди стопанина си за госта.  Муйсин в това време пъди рояк дребни мушици, кръжащи над главата му. Той вижда, че звеновода кривва към него и го заговаря отдалеч:
            – О-о-о! Кайчито, здрасти! Ела тук, сядай, почивай малко. - Той подава на Кайчето трикракото столче и сяда на тревата с подвити крака по турски. – Кажи сега, как си - живо-здраво?
            Разменят още по някоя дума.
            Кайчето знае, че Муйсин понякога ходи на работа в ТКЗС-то , но ако днес се подлъже, два-три дена след това не го търси – почива си. Преднамерено се оглежда наляво-надясно и започва с агитацията издалеч:

            – Ей, Муйсин! Къшей хляб у вас нямаш, децата ти голи … Ами засей някой корен домати, овошки си посей – земя имаш! Гладни ходите!

            – А-а! Николай ага, мож да съм гладно, ама съм починато, ба!
            – А защо не дойдеш да работиш в звеното. Я впрягай утре магарето и ела на овощната градина. Не сварихме да съберем навреме клоните от резитбата, та утре ще сме там. Ела и ти. Хем някой трудоден ще изкараш, хем малко вършина ще си донесеш за печката.

           Кайчето е наясно, че повече му харесва на Муйсин да се излегне по гръб на сянка и да чака да се появи някой клиент. Без да бърза ще го настани той на двора пред къщата на единствения стол, който има в дома си, ще завърже на врата му престилката на жена си и ще го обслужи. А човекът ще извади от джоба си две затоплени яйца и ще му плати.
            – Кайчи, няма как! Утре Йордан Шмекера ши доди да го бръсна, ба..., няма как. 

            Минава време, позамогнали се хората, покрай тях - и Муйсин. Село без бръснар – бива ли? Дали му от кметството малка стаичка до Помпата. Занесъл си той стола, стар бръснач, ножица и ръчна машинка за подстригване. Сложил на стената и огледало. Но първо внесъл там едно легло. Отваря сутрин Муйсин бръснарницата, остава вратата да зее широко отворена. Лежи си на леглото, наблюдава минаващия от там свят и чака клиентелата. Така се изнизват дни, месеци, години.

            Задомили се децата му, Муйсин остарял, поболял се.

            Минава веднъж синът му Джамал покрай къщата на свой съученик:

            – Мите, дай една вода да пия, че ожаднях!

            Носят му чаша, но Джамал Муйсинов вижда до чешмата празен буркан от компот, взема го и го напълва догоре. Пие лакомо и, като го държи и гледа вече празен в ръката си, клати глава доволно. Развива цяла теория как компотеният  буркан с прозрачността си прави водата по-вкусна и как това влияе положително на количеството, което може да се изпие.

            – А баща ти как е? Оздравя ли? - пита го Митето.

            – Как да ти кажа…  - Трудна работа! – Джамал се приближава към домакина си, оглежда се наоколо дали са само двамата и почти шепне:

            – Наборе, чуй ме сега! Той, баща ми, май няма да оздравее скоро. Няма как!  Но като умре… Аллах Керим /Добър е господ/, дано не ме чуе... От първо ми хрумна да го заровя прав, ама като се замислих - голямо копане ще падне! Нали знаеш – той е висок такъв един, дингилест. Затова съм решил – помине ли се... 

            Джамал молитвено повдига ръце, отправя поглед към небето и шепне беззвучно нещо. Когато решава, че е измолил прошка от всевишния довършва прекъснатата си мисъл:

            – ... ще го заровя седнал!

            – Как така! Защо!? Шегуваш се, нали?

– То такъв майтап, наборе, не бива! Ама той цял живот изкара по гръб, да знаеш!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Иван

Иван Георгиев /Гаргара/ е ловец и голям почитател на всякакви видове меса, приготвени по всевъзможни начини. Самият той е превъзходен кулинар и не пропуска възможност да покаже готварските си умения.

"Отивам един път на имен ден на мой приятел от казармата – започва Иван да разказва. – Бая народ имаше – най-малко десетина души. Жена му сервира агнешко на пещ.  Аз слагам по средата на масата своя подарък - печен цял див заек, отстрелян и сготвен за случая, както аз си знам, лично от мен. Присъстващите гледат със съмнение. Каня ги аз, ама те в чиниите с агнешко бъркат. Един-двама се престрашиха и опитаха.  Хапвам си аз, пийвам си винцето … Като погледнах по едно време – тавата ми празна, заека ометен до шушка!"

"Срещам го из оня ден в Исперих същият този мой приятел  – продължава Иван. От случката със заека мина бая време. Даже трудно го познах. Ако не беше се обадил – щях да го подмина! Ударихме на автогарата по една бира и преди да си тръгне за Кубрат той ми вика: „Ванка, довиждане! А в събота ще ми дойдеш на гости, както се разбрахме!“ И изведнъж току изтърси - аз бях забравил, ама той си спомни: „ Ха-ха-ха! И този път няма да носиш заек, че да не ми остане пак неизядено агнешкото.“ „Слушай, викам му, ти с агне ли ще ме гощаваш?“ „Защо, не ти ли харесва вече?“ – пита ме той. „Как няма да ми харесва – отговарям му. – Харесвам го аз агнешкото, че и отгоре! Но ме чуй хубаво! Ще опечете агнето цяло, в пещта. Аз агне, сготвено по друг начин не признавам! Като дойда да е готово! Вадите го горещо! Сервира го на масата жена ти, ти носиш един котел вино. От онези медните, ама калайдисани. Като надникна в него да му виждам дъното и да се оглеждам като в огледало. Бъркаме, значи, в котела с по едно пръстено канче, аз ще ги донеса канчетата, изпиваме ги на един дъх. После сядаме и ... Ти започваш от главата, аз – от опашката. И се срещаме на врата… Като стигнем там, жена ти да сервира десерта, а ти отиваш пак да напълниш котела с вино, за да можем отново да се огледаме на дъното му и да видим на какво са заприличали физиономиите ни. После ще видим кой къде и с кого ще спи“

...............................................................................................................................

            Някъде около 1978 година Иван и Благой са изпратени да представят Райнино на Националния събор на селската младеж, която се провежда във Варна. Млади момчета, едри, плещести, по на сто и нещо килограма. Благо е свит, срамежлив, рядко му се чува думата. Иван е по отворен, по приказлив и самоуверен.

С автобус отиват до Исперих. Качват се на влака, правят смяна на Самуил и рано-рано пристигат във Варна. Преди да се явят на определеното място, за да се присъединят към останалите, търсят къде да закусят. На един тротоар виждат черна дъска с меню и изнесени маси, застлани с покривки в народни мотиви. Сядат отвън, на тротоара, близо до един шкаф с наредени отгоре прибори. Прави им впечатление, че вилиците и лъжиците са доста по-големи от обичайното. Докато обсъждат дали има тук сервитьори или не Иван казва:

– Благо, ще изсърбаме ние с теб тук по една чорба, ама да видим каква ще е. Както гледам,  за тези големи лъжици трябват и големи паници.
Благо мълчи.

Идва сервитьорката – жена на средна възраст, поръчват си те по една супа и набързо я излапват. В този ранен час други посетители няма. Сервитьорката ги наблюдава с любопитство. Иван ѝ прави знак, тя се приближава.

– Како, я донеси по още едно шкембе! – поръчва пак Иван.

Хапват апетитно и втората чорба. Когато вече са платили сервитьорката пита:

– Хареса ви май супата, а момчета?

– Хубава беше… Ама много са ви малки чорбите тука, бе како, не като в нашия край! Пък може и от лъжиците да е – с тез черпаци, докато се усетя и тя чорбата свършила!
Благо се усмихва едва забележимо.

– А от къде сте? – пита развеселена сервитьорката.

– От далеко сме ний, от Райнино, едно село до Исперих.

– А там все такива ли сте… - едва не казва „гладни“, но прави кратка пауза и бърза да продължи –  все такива големи мъжаги ли сте?

– А-а-а! Не-е! В нашто село ний с Благо сме най-малките!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Дядо Август

Фамилията Блекман попада в България по дирите на един слон. Дядо Август Блекман /August Bleckmann/ е роден в Лангенхолцен /Langenholzen/ близо до Хановер, Германия. Работил във Villa Ruhe, бил там гледач на екзотични животни. Поверили му да се грижи за слоновете. Неведомите пътища на съдбата отреждат един от тези слонове да бъде купен за Софийската зоологическа градина с посредничеството на цар Борис III.

Страстта на фамилията Сакскобургготски датира от времето на неговия баща Фердинанд, който внася през 1912 г. два слона от зоопаркът на Карл Хагенбек в Хамбург. Те били настанени в царските конюшни в двореца Враня и живели там до 1929 година, когато били преместени в новосъздадената зоологическа градина в София. Освен за забавления на царя и неговите наследници слоновете били използвани и за изкореняване на стари дървета, за пренасяне на големи камъни, а били впрягани и да орат.

Слоновете са своенравни животни и на Август Блекман е поверено да придружава своя питомец. Така той пристига в София и по нататъшната му съдба завинаги го свързва с България.

В един чудесен ден млада и красива девойка минава покрай клетката на слоновете. Тя придружава деца, за които се грижи, и нещо им обяснява на немски. Август Блекман изненадано слуша матерния си език и интересите му моментално и рязко променят приоритетите си. Слоновете, без да бъдат забравени, остават на втори план. Девойката, нищо неподозираща, си отива, но Август я издирва и разбира къде живее. Оказва се, че е австрийка.Името ѝ е Мария Якуб Густей. Баща ѝ бил убит на фронта край Тутракан през 1916 г. Тогава, между 2 и 6 септември, българските войски, подпомагани от германско-български отряд на полковник Кауфман, под общото командване на ген. Пантелей Киселов, превземат стратегическата крепост Тутракан. Това е битка от Първата световна война, в която България и Австро-унгария са съюзници и се изправят срещу войските на Румъния и Русия. С това сражение България прави опит да си върне Южна Добруджа, завзета от Румъния в Междусъюзническата война през 1913 г. Тук загива и Якуб Густей.

След множество перипетии Август Блекман получава благословията на майката на Мария и Мария става негова съпруга. Така двамата обвързват живота си и стават родители на трима сина - Фридрих /Фриц/, Йожо /Йосиф/ и Мартин и на две дъщери - Магдалена и Катя.
Техните деца и внуци се установяват както в България, така и извън нея.

Но годините си минават, времената се менят. По незнайни пътища и неизвестни засега причини Август Блекман и семейството му попадат в с. Белинци. Тук Мария приключва земния си път твърде рано - само на 46 години. По-късно Август Блекман и децата му се преселват в Райнино, община Исперих.
Дали дядо Август е бил на щат в кметството на Райнино или е получавал поръчки за извършване на определена работа не знам. Но винаги и навсякъде е бил за райнинци някакъв странник. Не за друго, а защото не изменя на себе си и с поведението си винаги олицетворява прословутата немска дисциплинираност - твърде непонятна за нашего брата българин, в която и точка на България да живее. Но какъвто и да е бил и каквото и да са мислили за дядо Август, той е оставил незаличими спомени у своите съселяни.

Ето един епизод от неговия живот:

– Дядо Август! Вземаш една кирка и една крива лопата и отиваш да направиш един изкоп от водопровода през шосето до ремонтираната сграда на кръчмата. Ще прекараме там вода – нарежда му пълномощника /кмета/ Йордан Иванов и понамества познатата на всички райнинци ватенка, наметната на раменете му.

Дядо Август отива на посоченото място и започва да работи. Разкопава валираните камъни на улицата с кирката, изхвърля ги с кривата лопата. Стига на дълбочина до чиста почва – хубав, мек, лъскав чернозем. Но продължава да копае с кирката. Минават райнинци край него, гледат го, цъкат с език и му се чудят. Най-после един от тях не се стърпял, спрял се при и го попитал:

– Дядо Август, защо не вземеш една права лопата, ами се мъчиш с тази кирка?

– На мен Йордан ми каза да копая с кирката!

.......................................
Благодаря за помощта и съдействието на

Катя Тодорова - внучка и Magdalena Braasch - правнучка на Август Блекман.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

БАЙ КРЪСТЬО

Всяко селище притежава свой уникален колорит. Райнино не прави изключение. Най-често тази краска е придадена от неговите  шегаджии - непоправими оптимисти, чието поведение се определя от насмешливият им поглед върху ежедневието, което по-често е тъжно, отколкото радостно. Когато ги чуе, човек може да се просълзи от смях, а не рядко и да му загорчи, когато хубаво се е посмял. Авторитетът им на смехотворци е извисен до степен такава, че всяка произнесена от тях дума предизвиква сред слушателите им взрив на одобрителен смях. Дори когато се опитат да кажат нещо сериозно всеки си мисли, че това е някаква много хитро скроена от тях шега.

Бай Кръстьо е добряк, който на никого нищо не отказва: трябват ти дърва – гората е голяма, има за всички; на магаренцето ми ребрата можеш да преброиш, изяде плета ми от слънчогледови стебла – в стопанския двор зърно мно-о-ого!; овчиците ми гладни ходят – в ТКЗС-арските ниви паша колкото щеш! 

...............................................................................

 Назначили бай Кръстьо за горски надзирател. Поработил той няколко години. Обикновено винаги в добро настроение, напоследък почнал да ходи все по-умислен. Вика го един ден директорът на горското стопанство:

            – Кръстьо! Какво така си се оклюмал? Болен ли си? Нещо в къщи ли не е наред?

            – Ма-ани, ма-ани, началство… По-добре да не знаеш! – мънка бай Кръстьо.

            – Защо! Кажи, може да помогна!

            – Можеш, ама как да ти го рекà?

            – Кажи, кажи!

            – Другарю началник! Ке требе да ми дадеш нов участък в гората…

            – Как така! Защо нов!?

            – Ами тоя, дето ми даде да го пазя, миналата година му се свършѝа дърветата…

............................................................................................................................

            Бай Кръстьо е пазач в стопанския двор на ТКЗС-то. Денем той де почива, де някоя работа из тях свърши.  А вечер пази ожънатото през деня, оставено на площадките отвън да съхне.

Идва на проверка председателят на стопанството. Среща се с тоз-оня и отива при бай Кръстьо:

– Слушай, Кръстьо! Има сигнали, че Марин, каруцарят, като дойде вечер разпряга конете и ги оставя в дама. Ама после не си тръгва веднага, а отива на площадките и си пълни джобовете с зърно. Наобикаляй там на мръкване и го наглеждай какво прави.

След два-три дена председателят идва да види как се изпълняват разпорежданията му. Тук бай Кръстьо, там бай Кръстьо – няма го никакъв пазача на кооператимното зърно!  Ама че работа! Обикаля председателят стопанския двор, търси! Най-после го намира на площадките – сладко-сладко похърква на камарата с жито.

– Ей, Кръстьо! Ставай бързо! Защо спиш!? Така ли ще хванеш Марин?

Бай Кръстьо търка очи и мърмори недоволно:

– Е-е-е! Па що да го хващам? Да ми се сърди човеко! Той, Марин, като знае че съм тук нема да дойде…

....................................................................................................................................

Горещ летен ден. Върви бай Кръстьо по улицата. На гърба си крепи голям, бял пластмасов бидон. Каскета му се е килнал на една страна, главата му е неудобно притисната напред, по лицето му тече пот и той едва вижда къде върви.

– Здрасти, бай Кръстьо! Къде ходиш в този топлик? – среща го негов съселянин.

Бай Кръстьо спира.  Поизправя врат да види кой пита, шапката му се свлича и пада, но той не я поглежда и много внимателно сваля на земята бидона. На дъното му се плиска някаква полупрозрачна течност.

– Ходѝх аз, където ходѝх, ама защо ходѝх! Нищо не излезе, мамицàта му! Ама Атанас Драгошината ми взе парите…

– На казана си бил, да вариш ракия? И какво толкова ценно носиш в този бидон, та така го пазиш, сякаш може да се счупи?

– Кавгата нося, кавгата!

.....................................................................................................................................

             Бай Кръстьо пасе трите овце от личното си стопанство край  текезесарската овощна градина. Овцете пощипват от тревата, но повече налитат на зеленото жито отсреща, а той се прави, че не ги забелязва. Притаил се зад една клоната череша наднича полския пазач бай Любчо. По едно време вече не изтрайва, нахлупва на главата си фуражката с червена петолъчка, намества на рамото си старата манлихера без патрони и се измъква от укритието си.

Бай Кръстьо хич не му дреме от представителя на местната власт и не се помръдва да изкара овцете от житото.

– Абе, Кръстьо!  Ако не те е страх от мене, барем се зàсрами от кàпата ми.

– Хи-хи-хи! Да ти се пѝкам в кàпата!

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

ФАМИЛИИТЕ

Как лети времето и колко бързо светът препуска в него!

Невероятно е, че от първия SMS до днес са минали едва 25 години.

Разгръщам стар указател за служебни и домашни телефони на Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, София 1987 г. за Разградски окръг. Скучна книга, както народният гений е забелязал, колкото да я четеш не можеш да откриеш главния герой. Това е време без мобилни връзки – без GSM-ми,  айфони и смартфони. Без интернет.

През 1987 г.  Райнино, с кмет Христо Байков, вече има АТЦ – автоматична телефонна централа, която позволява чрез шайбата на домашния си телефон над 200 абоната да набират и да разговарят с когото пожелаят в България. Достатъчно е да знаят кода на съответното селище и още някои незначителни подробности.

Преди това  всеки извън селищен разговор, дори от домашния ти телефон, минава през пощата. Ако пък нямаш домашен телефон и искаш да говориш с някого от Шумен например, отиваш там и поръчваш разговора.  Стоян Началника ти приема заявката. В уречения  час трябва да си на линия. Със слушалки на главата Началника размахва едни гъвкави кабели с текстилна оплетка и с метални накрайници, които ту пъха, ту вади от гнездата им в една дървена кутия: „Ало, Исперих! Исперих ли си? Дай ми Разград. „ След време: „Ало, Разград? Имам разговор с Шумен…“ и т. н., докато те прати в специално пригодена за целта кабина в коридора на пощата. Грабваш слушалката и говориш, а като свършиш – отиваш да платиш на Началника.

През 1987 г със служебни телефони разполагат кметството /4 бр./ , училището /4 бр/, Производствения участък към АПК Исперих /аграрно промишлен комплекс/ , детската градина и здравната служба, магазина и ресторанта/кръчмата, когото всички знаят като „Хоремага“, шивашкия цех и районният МВР инспектор, по-късно и цеха към завод „Добруджа“ Исперих.

Любопитната част от указателя обаче са домашните телефони. По-точно фамилиите на техните притежатели. Ето част,  чийто подбор е продиктуван от рядко срещано и твърде необичайно звучене:

Бажлякови, Бекерови, Геджеви, Блекман, Джячкови, Гудеви, Драгошинови, Дръндарови, Ейкови,  Келиферови, Кемечеджиеви, Корунови, Коюнджиеви, Линкови, Мутеви, Опанови, Пепелянкови, Сестримски, Фучеджиеви, Ченкови, Чинкови, Чотреви, Чучкови, Цигуларови.

Друга част от жителите на Райнино не са документирали тук принадлежността си към фамилните наименования  на своите предци, произлезли било поради упражняваните от тях професии, било поради участието им в запомнящи се събития или по някаква съвсем неочаквана причина:

Страдалски, Налбантлъеви, Консулови, Кирекчиеви, Попазулови, Бързучкови, Мангуцови, Ранчеви… И още: Шишманчетата, Камбурчетата,Караманчетата, Кърлиговите.

Всяка от фамилиите, упомената или не тук, заслужава внимание. 

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.

Как се строи без пари

Когато пристигат в Райнино преселците от Румъния и от Македония заварват стар жилищен фонд.

Основите на къщите са от нареден и споен с кал безформен ломен камък. Стените са изградени от кирпичи - неизпечени тухли, направени от глина, вода и слама. Съставките се омесват добре, получената смес се пълни в специални калъпи, за да добие паралелепипедна форма и се оставя да изсъхне на слънце. Друг вариант на стените на тогавашните къщи е върху основите да се изгради лека дървена конструкция, която се запълва с преплетени пръти, уплътнени с глина. Замазката е пак от глина, само че жълта. Тя пък се омесва с плява /ситната слама, която остава след отделянето на зърното от класовете/. Като финал на тази технология  идва варосването на стените отвътре, понякога и отвън.  По подобен начин сега се правят някои еко къщи. Покривите са скатни, на няколко по-заможни семейства, с керемиди, наричани, кой знае защо цигански /турски/, когато всъщност са римско изобретение. На всички останали покривите на къщите са от слама, както и на стопанските постройки в дворовете.

Дайте воля на въображението си и си представете, че наблюдавате някъде от високо Райнино през късната есен на 1940 г. С орлов, птичи или, ако повече ви харесва - поглед на съвременен дрон, ще видите едно сламено сиво, сгушено в мъглата селце; ще видите тесните му улички -  единствено централната частично е застлана с камък; но този камък е забележим само на места - засипан е от калта, изстъргана там каруци и цървули, от всички краища на селото. Взорът ви ще открои три сгради - и трите са построени по време на румънското присъствие – на бившата застава, на местната управа и на помпата. Помпата се извисява и до с днес дървената си кула и щъркеловото гнездо и ако впрегнете фантазията си може, докато наблюдавате нея, да си спомните за Айфеловата. Тази помпа е била единствения водоизточник в този безводен район. От тук с вода се снабдявали всички околни села. Един дизелов двигател, като тези за нефтодобив, се обслужва от човек, на който почти всички са забравили фамилията и го знаят като Георги Помпаджията.Пред издигната и после извита надолу като чучур метална тръба се редят на опашка конски и волски каруци, за да напълнят с вода големи каци и  бъчви. Водата се изпомпва от 198 метра дълбочина.

В края на 50-те и през 60-те години на 20 век селото бързо се променя. За 15 – 20 години от кирпичените къщи и сламените покриви не остава нищо - хората си построиха тухлени къщи и ги покриха с цигли. Първоначално с трошено каменна настилка, а после и асфалтиран, пътят на юг  позволява осъществяване на автобусни линии към Исперих, Разград и Шумен и оттам – връзки с останалата част на страната.Построени са важни обществени сгради: училище, кметство и поща, читалище, магазин, сладкарница, хоремаг /съкращение от ХОтел, РЕсторант и МАГазин/. Начева се работа по развитие на художествената самодейност. Един-два пъти седмично гостува подвижно кино – пристига с една каруца операторът, изчаква да се стъмни и на стената в двора, където беше детската градина, оживява чудото на седмото изкуство. Селото е елекрифицирано и радиофицирано. Радиовъзелът е обслужван от Петър Стойчев, по-късно наречен Пешо Ревизора. Радиоточки има в доста домове и на няколко кръстовища по централната улица. Последните наподобяват по форма днешните мегафони. По тях се правят съобщения /заместват глашатаят с барабана!/, касаещи жителите на селото и се слуша програмата на радио София. Отначало електричеството се ползва основно за осветление, после се появяват първите радиоапарати, котлони и телевизори. Построява се водонапорната кула - водопроводни тръби опасват селото по всички улици. На 10 – 15 къщи правят по една чешма, на улицата. Разходът се плаща солидарно. Помпата престава да е онази важна част от бита на селото, минава в „резерва,“ под егидата на тогавашната Гражданска отбрана. По-късно хората вкарват вода в домовете си и необходимостта от обществените чешми отпада. Селската фурна е направена – огромно облекчение за жените - от нея всеки може да получи хляб срещу предоставените му от ТКЗС-то купони. Има купони за бял и за типов хляб. Появяват се верижните трактори, руските камиони „Молотовки“, вършачки, косачки, комбайни. Медицинският пункт е открит и се обслужва от Марин Фелдшера. Той куца с единия крак, което е повод една жена от селото да го попита: „Марине! Ти нали си доктор, защо куцаш?“.

През 50-те и 60-те години на миналия век хората от Райнино, с малки изключения, работят в ТКЗС. Това са тежки, следвоенни години. България, като съюзник на Германия във Втората световна война, съгласно клаузите на  Парижкия мирен договор от 1947 г., е задължена да изплати на Гърция 45 милиона долара репарации, чиито сегашен еквивалент надхвърля половин милиард долара. Този дълг се изплаща и с агнешко месо, чиято липса на българската трапеза образно е илюстрирана от ширещият се по него време тъжен анекдот: „ Как българина празнува Георгьов ден с агнешко? – Включва фурната, пуска си „Заблеяло ми агънце“ на Борис Машалов и сяда на масата да хапне, каквото бог дал“.

Системата на работа в тогавашното ТКЗС се определя от тези условия. Понеже възнаграждението за положения труд не става веднага с пари, на хората се раздават стоки и продукти в натура – жито, да си смелят брашно; фасул и други варива; нерафинирано олио; фуражи – за изхранване на животните от личните им стопанства и т. н. Тези стоки в края на годината се остойностяват и се приспадат от общо изчисленото  парично възнаграждение на всеки. Иначе за извършената от кооператорите работа им се начисляват трудодни.  Това е схема с отложено плащане. Когато стопанската година завърши счетоводните сметки се приключват от счетоводителя на стопанството Петър Налбантлъев, наследен от Иван Чинков. Експедират се т. н. държавни доставки - количества,  с които държавата осигурява изхранването на населението си, фуражния си баланс и изплащането на горе упоменатите репарации.  Рееализирана е на пазара произведената земеделска и животинска продукция. Счетоводителят  тегли калема и отсича, че един трудоден струва толкова и толкова и на тази база всеки получава изработеното в левове. Това обикновено става ноември-декември и е своеобразен празник за цялото село. Идва най-после денят, в който може да купиш я обувки, я дрешки, я книжка или някое лакомство за децата, да разходиш семейството си до някой град… Но и да  отделиш някой лев настрана, защото пред теб е още една цяла година безпаричие.

Постепенно хората се замогват и започват да мечтаят как ще построят нови и удобни къщи и ще заличат спомена за беднотията, свързан със старите.

Днес всички сме единодушни, че с каквото и да се заловиш ти трябват пари. Вероятно нашите предци от онова време са имали същото затруднение. Но вместо да се окайват и да свиват оправдателно рамене са намерили много хитроумен изход – вместо с пари да плащат с трудодни.

В Стопанския двор трябва да се строят складове, площадки за сушене на зърното, краварници, овчарници, пилчарници… Издирват се хора, които притежават съответните умения и е съставена строителна бригада.  Неин ръководите става Никола Джачков. Той включва като членове дядо Бончо, Ради Балайчето, Петър Чотрев, Чернико Петров и Чернико Григоров, Кольо Марков, Христо Страдалски и др. По-късно се присъединяват Рамис и бай Адем с конската каруца с два бели коня. Когато нямат работа в стопанството майсторите от бригадата си уплътняват времето като строят къщи. А желаещите от година на година стават все повече.

Подготовката за построяването на една къща е грижливо планиран процес, който продължава две-три години. Ако притежаваш урегулиран парцел, върху който да строиш е добре, но ако нямаш – ще трябва да си го купиш. После отиваш в строителния отдел в Исперих, за да декларираш намерението си и подадеш съответните документи. Там работи строителния техник Койчо, който има някаква връзка с Райнино и може да се надяваш на неговата благосклонност. Докато специалистите там чертаят планове, скици и издават разрешителни ти трябва да свършиш сто неща.

По това време раздаваха т. н. участъци в гората. Имаш задължение да прочистиш твоя участък. Заболели дървета, храсти и другата малоценна дървесина са обозначени. Сечеш само маркираното, трупаш на камара. Ако ти предстои да строиш къща отиваш  у дядо Андро,  до гьола. Там живее на квартира горският Георги Ботев, родом от Прелез. Той ще ти разреши да отсечеш и някои други дървета. Когато си готов с почистването на участъка идва горският, вижда какво си свършил и вместо да ти плаща, горското ти дава събраните дърва да ги ползваш за отопление. Но наред с това ти си осигурил и доста дървен материал, който се оставя да изсъхне добре и чак тогава може да го закараш в дърводелната. Там има гатер, банцинг и други машини, с които на облите дървета се придава подходящата форма за корди, попове, греди, мартаци. С какъв транспорт? Като изключим малкото ва брой камиони и трактори с ремеркета най-масовото средство за транспортиране на товари от всякакъв характер е все още конската каруца с два впрегнати коня. Достатъчно е да получиш съгласието на съответния отговорник – звеновод или бригадир. Щом ти предстои да строиш – прибираш и вършината от твоя и още от няколко участъка, събираш и складираш слънчогледови и царевични стебла. Ще ти потрябват, когато започнеш да печеш тухлите. Пепелта от печките се събира някъде на сухо, тук на помощ идват съседи и роднини - те правят същото, за теб.

За да се подготви почвата, от която ще се правят тухлите също се изисква време. За тази дейност се говори с терминология, която е излязла от употреба – думите са познати, но съдържанието, което се влага в тях е съвсем различно от днешното. Обикновено още от есента се накопава  и разрохква пръста, за да може да се навлажни добре от дъждовете и снеговете. Пролетта идва важният човек, който притежава или обслужва онова чудодейно нещо, наречено преса и ти дава указания – дали да я прехвърлиш пръста, за да изпръхне, защото е много мокра или трябва да я навлажниш, защото е суха. Подравняват се площадките, където ще се правят банкетите за съхнене, канят се роднини, приятели и съседи да помагат. Когато всичко е готово започва правенето на суровите тухли. Предназначената за тухли пръст се разкопава с мотика и при нужда се полива, за да придобие необходимата влажност. Ръчната преса е пристигнала. Майстора пресьор отваря калъпа на пресата и разпилява вътре суха дървесна пепел, за да не лепне пръстта по стените му. Калъпа се пълни с пръст, майстора затваря калъпа. В същия миг един човек увисва на лоста и под действието на собствената му тежест хитроумен механизъм притиска влажната пръст от всички страни. После лоста се оставя да се вдигне на обичайното си място горе. Майстора отваря калъпа, вади две сурови тухли, които се поемат от някого и се редят на ръчна количка - платформа с едно колело. По две, по две - количката се напълва, за да я закарат на площадката за подреждане и съхнене. Там човек с по-специални умения реди в банкет суровите тухли една над друга така, че допирната им площ да е възможно най-малка, а циркулацията на въздуха да е най-голяма, което позволява по-бързото им изсъхване. Банкетите се покриват импровизирано с подръчни материали, керемиди или цигли, ако вече си се снабдил с тях или някой съсед ти услужи.

Когато тухлите изсъхнат те пак се подреждат по специфичен начин във формата на четириъгълна пресечена пирамида. В основата на пирамидата, от стена до стена, се оформят няколко огнища - коптори. Тухлите се редят така, че топлината да може свободно да минава между тях. Цялото това съоръжение се измазва отвън и частично от горе с жълта глина, омесена със слама, за да се намали напукването, а с това и загубата на топлина . Запалват се копторите, гори се вършината и  другите събирани за целта горивни материали, като се поддържа постоянна висока  температура в продължение на около 24 часа. Този важен процес на изпичане на тухлите се наблюдава и коригира от някой, спечелил си славата на специалист в този занаят. По този начин черните глинени  тухли се  превръщат в здрав, червен материал за зидане. За всичко това е нужно участието поне на 10-на човека. В първите дни след това се наблюдава човек или животно да не пострада от изгаряне или да започне оттам пожар, а поне седмица наоколо се носи топло ухание.

Остава да се приготвят циглите. Най-близката фабрика за цигли е в Голям Поровец. За да се докарат в Райнино е нужно съгласието на някой от шефовете в ТКЗС да се ползва камион. Някой от шофьорите ще направи този курс – Стоян Проданов, Цвятко Ковачев, Костадин Филев или Бончо Марков. А за товаренето и разтоварването ще ти помогне всеки, още повече, ако също му предстои строеж.

С доставката на камък завършва изброяването на дейностите по подготовката за строеж на къща. Разбира се, тази последователност не е задължителна, всеки я прави както намери за добре и по приумицата на случая. Доставя се камък за запълване на основите и камък за цокъла. За цокъла е нужен по-едър камък – мек варовик, който се поддава на сравнително лесна обработка.

Всички документи вече са готови. Идва Койчо от Исперих и ти дава линия – забива колчета, които обозначават къде ще е тъй дълго очакваната къща. Стопанинът се прекръства и вика на помощ всички светии. Пристига бригадата. Бай Кольо Джачков, построил църквата и  поне половината село. С плана в ръце той дава своите разпореждания. Докато помагачите копаят основите най-сръчните майстори дялат камъка с причудливи метални инструменти –дарак, чук с остър връх, набити под ъгъл в дървено трупче в жлебове, парчета от ръчна ножовка. Постепенно безформеният къс камък се превръща в цокъл с едно лице и още четири равни стени. Работата е пипкава – един човек на ден може да направи максимум два-три цокъла, но и отговорна – всеки камък трябва да е прецизно издялан и да си пасва идеално със съседните. Бракът е почти изключен – не бива стопанинът да се вкарва в излишни разходи! Даже пръста от изкопаните основи се използва за спойка.

Предпочитаните калджии по това време са двама – Георги Бугяна и Христо Димитров. Запрятат те крачоли, влизат в пръста боси и започват да бъркат кал. Не е лесно, защото К. Джачков не е склонен на компромиси дори в тяхната работа. Пълнят кофи с кал, които се поемат от помагачите, от ръка на ръка стигат до предназначеното място и се връщат обратно. Основите се запълват с ломен камък, споен с кал. Те са поне 70 сантиметра дълбоки – Бай К. Джачков е проучил, че в Райнино и в най-лютите зими земята не замръзва на такава дълбочина.  Отгоре се редят няколко реда дялан камък – цокъл. До тук са минали седмица-две. Получената вътрешна празнина се запълва с пръст. Идва ред на зидарията – зидането с тухли, споени с кал, става по-бързо и за няколко дни новата къща вече извисява стени с зеещи врати и прозорци, а след още толкова започва реденето на гредите за тавана. Пролуките между тях се запълват с къси дъски, пръти и други такива материали и после с кал.  Покривната конструкция е изцяло дървена. Върху мартаците се наковава ламперия от дъски, добити при биченето на дървения материал, върху ламперията – тачки, на които се крепят циглите. Преди да се започне реденето им на билото се закова окичен с цвете кръст от плодно дърво. Стопанката премята върху него нова риза с пазвата нагоре. Един от майсторите възвестява на цялото село, че строежът е стигнал най-високата си точка. Остава само да се положат циглите. Хората впрягат последни сили. Камъни и кал, тухли и кал, дървета и кал – всичко е минало през ръцете им. И сега за финал – цигли и …вездесъщата кал, под тях. Хоросан в тези къщи има на едно едничко място – замазани са капаците, които възпрепятстват теча от най-високите места на покрива.

Как се плаща на работниците? Няма договори, подписи и печати. Повечето хора, участвали в строителството, работят доброволно и безвъзмездно. Помагат. Те са роднини, съседи, приятели. И такива, които също ще строят и очакват новодомците да им отвърнат със същия жест. Идват да помагат дори хора от други села. На майсторите се плаща като стопаните отидат при счетоводителя и прехвърлят устно уточнен брой трудодни от своите на сметката на всеки от тях. Ей така, отиват, казват и всичко се урежда. После собствениците викат поп Тодор Ролев да освети новата им къща и дават банкет, на който канят всички участвали градежа.

Така за 20-на години от сламеното Райнино не остана почти нищо.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.